Катрин Стоун
Пратеник на бурята (19)

Осемнадесета глава

— Рейф, моля те. И в най-развихрените си фантазии Лили не бива да се чувства по никакъв начин отговорна за случилото се в онзи далечен ден.

Рейф не погледна клетъчния телефон, който Брук му подаваше. Извърна поглед към нея. Бледа, зъзнеща, непоколебима и крехка, Брук искаше той да се обади на Лили, да я увери, в същия момент.

Тя му подаде телефона, а всъщност му предложи нещо много повече — възможност да спаси скърбящите сърца на две съсипани сестри. За втори път му се удаваше такъв случай. Преди дванадесет години Лили му беше предложила същото.

Е, не съвсем. Но и Брук, като Лили, се нуждаеше от помощта му. Дори вярваше, като Лили, че единствено с негова помощ, само ако той помогне, ще настъпи спасението.

Лили обаче искаше и вярваше в спасението и на двете сестри. Брук изглежда беше убедена, че само Лили може да бъде спасена.

Рейф щеше да помогне. Но това беше комплексна сделка. Светла Звездичка… Ярка Звездичка.

— Брук, не се учудвам на въображението на Лили, а на твоето.

— Моето?

— Всъщност до къде може да се развихри?

— Изобщо не се развихря.

Така беше, през целия й живот, до миналата нощ. Момичето, което умело рисуваше контури, се беше превърнало в жена, която живееше там… до миналата нощ. Когато изпадна в грях. Художникът, в който се превърна миналата нощ, с устни и пръсти рисуваше смели пейзажи на мускулеста плът.

— Брук?

— Казах ти. Изобщо не се развихря.

— Въпреки това, по някакъв начин, обвиняваш себе си за постъпката на майка си. И според мен, това с истинската причина, поради която избяга от мен тогава. Вярно ли е?

Съвсем вярно.

Клетъчният телефон все така си висеше във въздуха, сякаш някаква вихрушка държеше безкръвната й ръка протегната. Рейф нямаше да се обади на Лили. Нито тук, нито сега. А тя нямаше да отговори на въпроса му, нито тук, нито сега, макар че трябваше да направи това признание.

Но… не… точно… сега.

Брук прибра телефона в джоба и закрачи.

И двамата мълчаха. В конюшнята тя направи още едно необходимо признание.

— Сгреших за ацтеките.

— Дяволски права беше, Брук. Несъмнено съществува ревизионистичен вариант на варварство, някакъв преходен период на политически правилно развитие, когато не може да се държи сметка на аморалните, и въпреки това благородни варвари за злодеянията им. Малко съм изненадан, че приемаш това.

— Приемам истината, Рейф, не някаква политика.

— Релефните знаци не лъжат.

— Но трябва да се тълкуват правилно.

— Човешката жертва е доста недвусмислена.

— Да, аз не казвам, че не се е случило. Според мен е ясно, че се е случило.

— Така ли смяташ?

— Аз знам. Случи се. Трябваше да се случи, като се има пред вид в какво са вярвали.

— Искаш да кажеш, че не са знаели достатъчно? Не смяташ ли, че звучи малко снизходително?

— Щеше да е снизходително, ако става въпрос за това, за което ти обяснявам. Нещата не опират само до това да знаят достатъчно, а да знаят различни неща. Този обичай да се изхранват боговете е поне на хиляда години, а може би и на четири по толкова. Откакто свят светува.

— Да се изхранват боговете? Интересен евфемизъм.

— Не е точно евфемизъм. За разлика от всички останали божества боговете на ацтеките били смъртни. Без да бъдат подхранвани, щели да умрат. Също и слънцето на ацтеките. Четири слънца били измрели преди това. Ацтеките вярвали, че Петото Слънце, щяло да бъде вечно. Ако и то се стопи, светът ще потъне във вечен мрак. — Брук замълча. После продължи с тъга. — Мрак потопил деня на ацтеките, когато пристигнал Кортес.

— Кортес — като ехо прозвуча гласът на Рейф. — Моят прапрапрапрадалечен прадядо.

— Наистина ли?

— Така казват.

— Кой?

— Старейшините на селото, където живях до четиринадесетата си година.

Брук понечи да каже нещо. Но се спря. Вдигна рамене. На Рейф му се стори, че тя искаше да го каже.

— Какво? — попита той.

— В планината имало земеделско селище, което преди двадесет години било унищожено от тинята. Селото вече го няма, но мястото се е превърнало в Мека за археолозите.

— Брук, ти ходила ли си там?

— Да.

— Защо?

— Ами, все пак познавах един ацтек. И колкото по-ясно ми ставаше, че съм грешила по отношение на ацтеките, толкова повече се увличах от цивилизацията им.

— Значи, си копала в планината?

— Не. Забранено е. Никога няма да разрешат.

— Тогава защо ходиш там?

— Защото е красиво. Спокойно. Място, където си струва да отидеш, да почувстваш, и да видиш…

— Статуята на Тлалок.

— Не знам за никаква статуя там.

— Съжалявам. Не биваше да те прекъсвам. И място, където да видиш…?

— Царевицата. Уникален хибрид, създаден от някакъв земеделец с помощта на магията… или поне фолклористите така твърдят, на синеокия му син.

— Тук фолклористите грешат. Синът наблюдаваше и се учеше. Бащата беше този, който сътвори магията.

— Но това е, където ти си живял. Ти си синеокият син.

— Виноват.

— Никой не знае, че си оцелял.

— Напротив, знаят. Просто предпочитат да вярват, че ме няма.

— Какво? Защо? Заради Кортес ли?

— Може би.

— Но, нали ми каза, че и ти си ацтек? Старейшините не могат да не знаят това.

— Казаха, че другият ми прапрапрапрадядо бил Моктезума. — Върховният ацтек. За добро или зло. Но, Брук, може да се окаже, че нищо от това не е вярно.

— Смятам, че старейшините са те излъгали.

Рейф се замисли за миг.

— Не, не мисля. Просто са ми спестявали някои съществени факти от време на време.

— Но…

— Но?

— За твоето село се говори, че е наподобявало селище от шестнадесети век, преди завладяването.

— Може би е така. Защо?

— Защото информацията ни за ацтеките идва от монасите, изпратени в Нова Испания да покръстват неколцината оцелели. Не е чудно, че бил наложен ревизионизмът. Така е трябвало. Завоевателите искали да останат в историята известни с прекаленото си варварство, за да оправдаят разрушаването на една цяла цивилизация. Говори се, че принуждавали писарите ацтеки да рисуват изображения в потвърждение на тази теза вместо онези, които рисували преди идването на завоевателите. В резултат, голяма част от чистото народно творчество на ацтеките било изгубено, а това, което е останало, е повече смесица от местни вярвания и църковни канони.

— Според теб, в откъслечните факти, които старейшините решиха да ми доверят, може да има останки от чистото народно творчество на ацтеките.

— А ти не мислиш ли така?

— Не знам. Знаели са всичко за завладяването и предхождащите го векове. Всичко, което са ми разказвали, е било пречупено през тази призма и много вероятно е да съдържа белези на ревизионизъм.

— Може ли да те питам нещичко?

Тя беше прекрасна. Неговата Брук. И решена да намери съкровища в калта, заради него.

Неговата Брук… която миналата нощ си тръгна от него, имаше сили да си тръгне, и след няколко дни отново щеше да си тръгне. Но дотогава…

— Разбира се, Брук. Питай.

— Разказаха ли ти за Ацтлан?

— Голата пустош на север.

— Защо ацтеките са я напуснали и са се преселили на юг?

— Хютцилопочтли, Богът Колибри, им наредил.

— А как са разбрали, че са стигнали до мястото, където ги пратил Хютцилопочтли?

— Трябвало да намерят орел, кацнал на бодливо кактусово клонче.

— Намерили ли са го?

— Да. Нарекли новия си дом Теночтитлан, мястото на бодливия кактус.

— Този кактус ражда плодове, които поразително приличат на човешки сърца. Предполагам, че старейшините никога не са ти говорили за това.

— Както и да е, това, безспорно, е ревизионистки извод. Има ли още нещо за орела?

— Още нещо? Не.

— Нищо ли не хващал в ноктите си?

— Не.

— Нито с клюна си?

— Не. Добре, доктор Блеър. Орелът трябвало да хваща какво?

— Същото, което е изобразено и на съвременното мексиканско знаме. Змия, символ на злото за монасите.

— Ацтеките не смятали змията за символ на злото.

— Не съм казала това. Куетцалкоатъл, Качулатата змия, била най-обичаният от всички бог… поне такова е съвременното виждане.

— И виждането на старейшините.

— Каза, че в селото ти имало статуя на Тлалок?

— В гората. Когато за последен път я видях, калта я погълна. Винаги съм смятал, че рано или късно тя ще се появи отново.

— Връщал ли си се в планината?

— Не.

— Чел ли си много за ацтеките?

— Не.

— Имам някои тетрадки, които мога да ти покажа. Всъщност, за щастие, ги нося със себе си.

— Защо?

— За да ти ги покажа, да ти ги подаря, ако пожелаеш да ги имаш.

— Искам да кажа — тихо рече Рейф, — защо имаш тетрадки с бележки за ацтеките?

— Обясних ти. Колкото повече научавах за тях, толкова повече се увличах.

— А и познаваш един ацтек… в края на краищата.