Катрин Стоун
Пратеник на бурята (14)

Тринадесета глава

Брук отиде при него под прикритието на мрака. Вратата на помещението за файтони беше отворена, една покана към нежния нощен бриз… и към нея.

Като приближи тя чу, че телефонът на Рейф иззвъня. Почти веднага след първия сигнал той вдигна слушалката, сякаш беше очаквал позвъняването. В гласа му се долови успокоение.

— Лили. — Последва кратко мълчание. — Значи си добре завита? Жива и здрава?

Бягай, един глас я подкани.

Бягай да се скриеш.

На Брук й се искаше да му се подчини. Но се бореше с изкушението да чуе истината. Рейф беше загрижен за Лили. Проумей го. Почувствай го.

Слушай. Чуй една истина. Едва ли Рейф щеше да има нещо против.

Брук притежаваше неестествена способност да възстановява липсващия текст в някоя стена с йероглифи, където голяма част от издълбаните знаци бяха повредени.

Предположенията й бяха хипотетични, разбира се, и такива щяха да си останат, ако не се потвърждаваха от откритията, които в последствие правеше върху по-малко повредените стени.

Но все още не всички предположения имаха потвърждение. Методът на Брук беше толкова забележителен, интуицията й толкова точна, че и най-скептичните й колеги признаваха, тълкуванията на доктор Брук Блеър бяха истинско евангелие, освен ако нямаше безспорни доказателства за противното.

Брук имаше дарба в тълкуването на издълбаните в гранит саги на фараоните. А що се отнася до разтълкуваното на репликите от едната страна на разговор в днешно време…? Когато чувствата се преплитаха, а историята беше нейният живот?

— Как е стаята ти? — Благосклонният глас на Рейф се носеше в топлия нощен въздух. — Добре. А гледката? Това добре ли е?

Лили беше отседнала в хотел, реши Брук. Ала всеки външен слушател би стигнал до този извод. Стаята й явно беше хубава, въпреки че Лили не би признала противното.

Що се отнася до гледката, имаше нещо обезпокоително. Поне Рейф се безпокоеше. Брук се сети само за една гледка от сорта: болницата, където Лили преживя много болка по време на лечението си и където неведнъж се намираше между живота и смъртта.

— Да — обясни Рейф, — тя е тук… Все още не съм сигурен, Лили. Но така мисля. Ще имам по-ясна представа утре като говоря с теб… Петък или събота, предполагам… все още в понеделник, доколкото знам.

Обсъждаха евентуалното завръщане на Лили преди заминаването на Брук за Египет в понеделник сутринта. Рейф клонеше към положителен отговор, всичко щеше да бъде наред… Но за да е сигурен му трябваше още малко време. За да попита нея.

Бягай! Скрий се! Колкото може по-бързо и завинаги! — този спонтанен съвет звучеше разумно. Всъщност…

Да не си посмяла да бягаш. А и между другото, нали именно ти каза на Къртис, че Лили не бива да се чувства длъжна да присъства, когато пристигнеш? Твоите доводи тогава не бяха ли същите като доводите на Рейф сега? Да предпазиш Лили от болезнените чувства, които присъствието ти може да породи у нея?

— Няма ли да излизаш? — попита защитникът на Лили. — Лили? Добре… И на теб.

Това беше. Разговорът свърши. Сигурно Лили пожела на Рейф „Приятни сънища“ или „Лека нощ, Рейф. Спи спокойно“. Пожеланието й за лека нощ, на което той нежно отвърна „И на теб“ беше познато и на двамата. Нещо, което са си казвали през последните дванадесет години.

Рейф и Лили.

Лили и Рейф.

Погледни истината в очите. Това и правеше.

Изправи се лице в лице. Беше го направила вече.

Сега можеше да си тръгне. Това беше неин избор, а не порив. Можеше да се отдалечи спокойно, а не да се измъква като крадец. Беше обмислено решение, а не паническо отстъпление.

Брук нямаше нито да бяга, нито да се крие.

Просто щеше да се върне в къщата, да си направи чаша чай, да си пожелае приятни сънища и да се наспи добре за утрешния ден, когато щеше да прегледа вещите на Марла, а Рейф щеше да я разпита.

В петък или събота щеше да се види с Лили. Ако сестра й пожелаеше. А в понеделник щеше да замине. И всичко щеше да приключи така. Завършек. Яснота. Сенки от здрача, които приемат човешки размери на ярката светлина на истината.

Но.

Рейф и Лили бяха приятели. Ни повече, ни по-малко. Чудесни приятели. Грижовни и истински. Не любовници.

Доверие. Не страст.

Рейф беше дал на Лили всичко, освен страстта си, която предлагаше на нея. За него не беше въпрос на живот и смърт. Сърцето му не се раздираше.

Просто малко химия, малко любопитство, и красноречив знак за края, когато открехнатата в миналото врата, щеше да се затвори.

Брук си пое дъх и почука.

В следващия миг, като видя неприкритото и ни най-малко небрежно желание в мъжа срещу нея, тя почувства нужда от този последен дъх.

Нищо чудно, че беше прикривал жаждата, която изпитва, от седемнадесетгодишното невинно момиче, мъжкараната — балерина, която си мечтаеше само за една случайна прегръдка, един шепот и едно докосване в един навес през един дъждовен следобед.

Сега Рейф беше дванадесет години по-възрастен, по-свиреп и по-груб от онзи мъж в миналото, който имаше опасения, че една тийнейджърка не би могла да приеме цялата му страст толкова скоро… колкото и нежен да беше, колкото и да й се искаше на нея.

Тя все още си беше това момиче, затворено като в капан.

Беше предишната Брук, с фантазиите си за случайно докосване, а той беше Рейф от настоящето, в очакване на онова, което възрастните правят в леглото.

Реалистични очаквания. Основаващи се на опит. Този чувствен мъж го беше правил изцяло, познаваше го изцяло, харесваше го изцяло и го искаше изцяло.

С нея… жената, която покани да сподели нощта.

— Брук? Ще влезеш ли?

Гласът му беше нежен. Хриптящ… Никога не беше го чувала такъв. Тя не познаваше този мъж. Този Рейф. Изобщо не го познаваше…

— Няма да правим нещо, което не желаеш.

… и го познаваше толкова добре. Рейф, на когото се довери през онези чудесни девет дни.

— Ще вляза. И искам да правя всичко.

„Всичко“. Рейф си пое дъх на пресекулки. Надяваше се, че тя ще дойде, после си рече, че е по-добре за нея, ако стои настрана.

А ето я сега тук, снежен цвят, безжалостно окастрен. И въпреки това, Брук. Неговата Брук. Прелестната спасителка на измъчвани коне и страдащи хора.

Рейф толкова много я желаеше. Имаше нужда от нея пряко всякакъв разум.

Ръцете му леко потрепериха като докосна зачервените й страни. Лека усмивка пробягна по лицето му като я целуна.

Жадуваше за нея.

И тя жадуваше за него.

Много отдавна, те се бяха докосвали по всякакъв начин, но не и по този.

Тази вечер докосваха телата си, откривайки взаимно копринената си кожа, топлината и безбройните криволици на хълмчетата и долчинките. Техните открития бяха съпроводени с изблици на изненада, стенания от страст… и шепот, който наподобяваше песен.

Груб, нежен, възбуден и изгарящ от желание, Рейф шепнеше името й „Брук, Брук, Брук“.

Отново и отново.

И отново.

Тя също шепнеше неговото име.

Но когато в мрака се изправи, стана от леглото и започна да се облича, тя мълчеше.

Рейф също стана.

В тъмнината, докато се обличаха, прозвуча гласът на очевидно преуспелия доктор на философските науки:

— Няма нужда да ме изпращаш.

Отговори му един друг глас, на пастира, който с чувство на облекчение излиза от леглото на любовницата си наследница.

— Разбира се, че ще те изпратя.