Катрин Стоун
Пратеник на бурята (13)

Дванадесета глава

Къщата приличаше на древна гробница. Въздухът не достигаше. Но така или иначе Брук беше останала без дъх.

Преди дванадесет години Рейф я беше пожелал.

Желаеше я и сега.

Отчаяно? Както и тя го желаеше? Не. Всъщност, ако не й го беше съобщил сега, тя никога нямаше да разбере.

Небрежното му предложение означаваше „защо не“, стига Брук да остане във фермата.

Така правеха възрастните в реалния свят, в който Брук Блеър не беше живяла.

Е, не беше девствена. Шест седмици след смъртта на Джон и Марла изгуби девствеността си. През тези невъзможни седмици отслабна, свали всички онези килограми, с които надвишаваше теглото на Марла. Когато достигна нейното тегло, което все още поддържаше, дари рижата си конска опашка на „Букли от любов“.

После изпита нуждата да бъде докосвана, за да разбере какво е усещането. Не беше трудно да си намери партньор. Но не й хареса как я докосва, мразеше да я докосва. Та той не беше Рейф. Тя не упорстваше, не се съпротивляваше, не избяга — не би си го позволила. Но втори път не се съгласи на такова нещо.

Сега Рейф я питаше съвсем небрежно дали не й се иска да я докосне. Преди имаше желание и любопитство, сега остана само любопитството.

Така че, защо не?

Рейф сам се изненада от реакцията си, когато я видя.

Откакто напусна Тексас, не беше имал връзка с жена. Дванадесет години. В началото заради Лили. Тя имаше нужда от него, да е съвсем близо до нея. Той беше щастлив от тази близост.

От години беше така. Години. И въпреки това се въздържаше. Такова беше решението му.

До двадесет и втората си година беше правил толкова много секс, че можеше да му стигне за цял живот. И толкова много общение със самотата. Прекалено много.

Но това ли беше истинската причина? Или пък Брук?

Може би. Да. По дяволите.

Той просто реши да не си признава колко много му липсва… и че имаше време, низвергнато, но не съвсем забравено, когато вярваше, че съществува близост без самота… с нея.

Брук се насили да диша. С рутината на многогодишния си опит тя мислено разчете всичко, с изключение на най-належащата задача: да огледа къщата и да се настани там.

Едва сутринта имаше намерение да започне да разглежда доказателствата за живота на майка си.

Археоложката Брук Блеър беше майстор в този род изследователска работа, и то толкова дисциплиниран, че нищо не беше в състояние да я отклони от методическия й подход. Първо определяше епицентъра на разкопките, мястото, където се съхраняваше най-скъпото съкровище, и оставяше огледа за последно.

Брук беше известна с това, че дни наред можеше да изследва пръстени предмети, дори когато някой обсипан с бижута саркофаг лежеше на показ.

Застанала на вратата, тя прецени, че веднага се забелязва удобния диван, плюшения килим, порцелановите лампи, разцъфнали сякаш в унисон с пролетта. Декорът беше типичен за Каролин, не за Марла.

От едно шкафче, което археоложката и дъщерята, не успя да запечатат, я връхлетяха спомени. Отпечатъци от майчиното сърце имаше там. Тя беше тук. А другата, истинската майка на Брук?

Погледът й се спря върху писалището на деловата майка. Марла беше влюбена в него. Толкова им беше забавно и на двете майки, и на двете дъщери, докато го намерят. И четирите разбраха, когато го откриха. Изработен от бял бор, той тутакси придоби женствен облик. Беше много практичен с големите си чекмеджета, просторен плот и множество отделения… освен това се заключваше и отключваше с украсен месингов ключ.

Докараха писалището на Марла същия ден. Два месеца по-късно пристигнаха бюрата на дъщерите, по-малки като размер, но съвсем същия модел като на Марла. Тя възнамеряваше да използва отделенията да разпределя документите си. А Каролин предложи да ги използват за желания. Щяха да ги записват на хартия и да ги мушкат в отделенията, като гаранция, че всички желания ще се сбъднат.

Брук не написа нито едно. Докато Каролин не умря. А после? Върни се при нас, Каролин. Моля те. И оздравявай, Лили. Моля те, оздравявай.

Брук не сподели с бялата хартия нито едно свое изтерзано желание. Но те бяха издълбани в сърцето й.

Дали нямаше пожелания в писалището на майка й? Младата жена усети внезапен порив да разбере това на момента.

Но устоя на порива, въпреки принципите на археоложката. В онзи бурен следобед тя осъзна смъртната опасност, която грози всеки, който, се поддаде на импулса. Майка й беше допуснала тази грешка. Непоправима грешка. Погледнато от дистанцията на годините, каквато и причина да е имала Марла, в никакъв случай не е била рационална.

И Брук се беше поддала на порива. Избяга от Рейф и Лили. Тогава не знаеше защо го прави. Но сега, като погледнеше назад, виждаше, че поривът й е бил рационален.

Животът й във фермата беше приключил с първия гръмовен изстрел във въздуха. Тя си представи как щеше да тече животът след заминаването й, как би трябвало да тече. За Рейф и Лили.

Може би тази мисъл я накара да се предаде, без да се съпротивлява на командата да избяга.

Поривът на Марла беше да убие. Поривът на Брук — да избяга. В известна степен, това звучеше успокоително. Но фактът си беше факт. Тя беше дъщеря на майка си. Беше се научила да потиска всичките си импулси, колкото и напористи и безобидни да бяха.

Брук не отстъпи от входната врата на къщата. Чак на другия ден щеше да започне да разглежда и като се има пред вид, че вътре се намираха и други вещи, последно щеше да отвори писалището.

Да, и други вещи. Върху полицата на камината бяха подпрени един дневник и един годишник. Това беше всичко. Елиз имаше купища албуми със снимки, отразяващи пълноценните и наситени с живот момичешки години на дъщеря й.

Но тук се намираше онова, което Марла беше решила да съхрани.

То не беше много.

Каквато майката, такава и дъщерята. Отново.

Откривайки майка си, Брук щеше да открие себе си. Осъзна това, изпълнена с изненадваща емоция, въпреки че не беше никаква изненада за нея, а и не трябваше да бъде.

На ливадата Рейф й го беше намекнал. Основната причина да избере настоящата си професия, се коренеше в разкриването на миналото, за да осъзнае настоящето.

Археолозите бяха крадци на гробове, но със съответното уважение. Когато става въпрос за гроба на собствената му майка, човек разравя не само вещи, а и чувства. Брук търсеше и желаеше тези чувства.

А и от друга страна, щеше да спи спокойно през нощта.

Тя бавно отиде в кухнята. До печката имаше купа с фолиеви пакетчета за чай „Лемонс лифт“, а до мивката стоеше чаша от „Къщата на люляците“. Брук беше сигурна, че майка й използваше тази весела кухня само, за да си прави чай. Младата жена можеше да готви, колкото й сърце иска, или просто да се храни там.

Лили беше оборудвала цял бюфет за нея, предлагащ всякакви варианти. Каква любезна домакиня, няма значение кой е гостът.

Отсъстващата домакиня на „Убежището на лисиците“ дори беше оставила бележка.

„Скъпа Брук,

Не се притеснявай да се разхождаш из имението. (Къртис ми каза, че имаш ключове.) Освен това, моля те, ползвай храната и всички продукти, които ти потрябват.

Лили“

Дали Лили е имала колебание за това обръщение „скъпа“? И дали е написала бележката от раз, без да се налага да я редактира?

Все въпроси, чиито отговори не можеше да отгатне след спокойния сън през нощта в спалнята, която Марла никога не беше използвала.

Брук възнамеряваше да не разопакова багажа си до края на престоя си. Опита се да си внуши, че е въпрос на навик, но пронизващите сиви клетки се врязваха като резец. Истинската причина, неприемлива при това, беше, че един опакован куфар, готов за бягство, подобно на един зареден пистолет, може да свърши добра работа, ако я обземе импулс да действа.

Но се налагаше да разопакова нещата си. Всичките. Дори дрехите за Египет: лекото, маскировъчно облекло за пустинята и тежкото и топло облекло за пирамидите.

В багажа си Брук държеше повече запаси, отколкото дрехи. Чадър за слънце. Чай „Френч ванила“, не „Лемонс лифт“, и бързоварче за топлене на юда. Кутии за храна. Разноцветни писалки и листчета за бележки. Всевъзможни медикаменти, които са препоръчителни при пътуване в чужбина.

И контрацептивните таблетки, които винаги взимаше, тръгнеше ли на разкопки.

Обещавам, че няма да забременееш.

Ами ако искам точно това?

Брук извади противозачатъчните таблетки секунди преди да вземе четирите дебели тетрадки, които по силата на порива беше сложила в багажа си и ха! Мислите й започнаха да се съпротивляват. Кажи нещо пред себе си, ала честно!

Добре. Беше сложила тетрадките в багажа си, заради Рейф, без какъвто и да било импулс.

Брук ги постави върху тоалетната масичка. Погледът й пробяга по сребристото огледало. Поглеждаше се само при необходимост, за да се увери, че изглежда както подобава — в цветова гама, измислена от някой друг.

Без баба си Елиз, нямаше да разбере, че съществуват експерти, грижещи се за външния вид. Елиз не одобряваше късата коса на внучката си. Предпочиташе дължина до раменете. Като косата на Марла. Но Брук не отстъпи. Нямаше да понесе да се провали, ако се опита да изглежда като майка си. Нямаше да понесе изобщо да се гледа в огледалото, както обикновено се налагаше при дългите коси. А и никога вече нямаше да бъде с косата, която носеше в „Убежището на лисиците“, гривата на подскачащото момиче.

Но с дрехите Брук беше по-толерантна. Носеше точно такива, каквито трябваше. Слагаше и грим, лек и фин. Не беше художничка. Толкова по-лесно беше да следва съветите на вещите гримьори, отколкото сама да умува как да съчетае нюансите.

Когато нямаше хора наоколо, Брук обуваше момчешките си дънки.

Никога не си била мъжкарана. Аз те желаех. Всеки ден и всяка нощ.

Тази нощ Рейф я пожела небрежно. Може би и в този момент я чакаше. Очакваше я. Беше сигурен, че тя ще дойде. Уверен, че Брук няма да устои.

В края на краищата, нали тя търсеше начин да сложи завършек на всичко. Но да бъде с Рейф означаваше много повече за нея.

Означаваше всичко.

И все пак… защо не?

Нямаше какво повече да губи. По-объркана и по-самотна не би могла да бъде — всеки ден и всяка нощ.