Катрин Стоун
Пратеник на бурята (11)

Десета глава

Ферма „Убежището на лисиците“

Сряда, 11 април

В наши дни

Рейф отмести поглед от часовника в парника до пасището. Беше три часа. През онези чудесни девет дни то принадлежеше на Рапсоди и кобилките. То беше и тяхно, нейно и негово.

Ако полетът нямаше закъснение, Брук щеше да пристигне във фермата след час. Едно време в този час хранеха конете, а преди дванадесет години настъпи опустошението за Светла Звездичка и Ярка Звездичка.

Брук не нададе писък, когато видя майка си и бащата на Лили да лежат мъртви на пода в спалнята. Тя просто стоеше втренчена в касапницата пред очите си. Гледката болезнено напомняше за картината, която предния ден Рейф видя в библиотеката.

Лили също не изпищя. Тя припадна и се вкопчи в Рейф, както сестрите му, които имаха нужда от него и му се довериха. Той я пренесе от изпръсканата с кръв спалня до линейката, чиито сирени виеха. Качи се с нея до ШМЦ. През целия път момичето не го пусна. След като й дадоха успокоителни и тя заспа в познатата болнична обстановка, той я остави и тръгна да търси Брук… която отдавна беше заминала.

Една лимузина пристигна около час след като някаква роднина на Елиз Блеър я уведоми за смъртта на дъщеря й. Откараха осиротялата внучка в Далас, където я посрещна един от грижовните бивши съпрузи на Елиз и двамата отлетяха за Лос Анжелис.

Къртис Франклин разказа на Рейф за Брук. През цялата нощ приятелят и съдружникът на Джон бил останал в имението, където посрещал оперативните работници, следователя, хората от града и пресата.

През следващите дванадесет години Къртис беше единственият източник на информация за Рейф, до момента, в който не започна да използва интернет.

От там Рейф узна нещо повече от голите факти, известни на адвоката. Брук беше археоложка с докторска степен. В допълнение, работеше и във факултета в Бъркли, където защитила дисертацията си, но според един уебсайт на випуска, доктор Блеър беше се простила с мечтите си и ги беше заменила с праха и неудобствата на работата по разкопките.

Прах, мръсотия и пясък. Специалността на Брук беше Египет. По думите на един неин колега, тя беше истинска „чародейка“ в разчитането на йероглифи, най-вече текстове от пирамидите, и беше „неимоверно много напреднала“ в тълкуването на „влечението на древните египтяни към звездите“.

От Къртис Рейф научи и за стоманената магнолия, бабата на Брук. По волята на Елиз Блеър, срещу Джон и недвижимата му собственост беше възбудено съдебно дело за умишлено причиняване на смърт.

Няма значение, че съдебната експертиза беше ясна: първа стреляла Марла, изпращайки смъртоносен изстрел в сърцето на Джон, в кратките секунди преди да умре, той насочил пистолета към нея. Решението на съдебния процес беше, че Джон е нападателят. Уплашил я, заплашил я и тя действала при самоотбрана.

Тази теория беше логична и изгодна за адвокатите на ищцата.

И въпреки, че преди събитията през онзи следобед хората щяха да отхвърлят идеята за заплаха от страна на Джон Рутледж, никой не можеше да отрече ужаса от случилото се.

В града не вярваха, че Марла е стреляла, защото е изпитвала ужас от Джон. Всъщност, едва след като се разпространи мълвата, че убийството е извършено от трето лице, хората във Форсайт се замислиха дали изобщо Марла и Джон са докосвали пистолета.

Идеята за случайната смърт на двамата намери много привърженици. Марла показвала на Джон пистолета. Не знаела, че е зареден, въпреки, че регистрационният номер потвърждава, че тя е собственик. Оръжието било насочено хоризонтално, когато произвело изстрел, изпращайки фаталния куршум право в Джон.

Оформиха се две теории за последвалите събития. Според първата, смъртта на Марла е също толкова случайна. Смъртоносният изстрел ужасил Джон, пръстите му още докосвали пистолета, който Марла му показвала. Той импулсивно натиснал спусъка. Втората теория допускала, че в предсмъртната си агония Джон може да е озверял, подобно на ранено животно, но кой може да го вини за това.

Докато бяха живи, Джон и Марла се обичаха. И в смъртта си останаха верни един на друг. Онези, които не можеха да възприемат теорията за случайността, твърдяха, че е било истинска лудост. Обикновено недоразумение, което се задълбочило, без каквато и да е очевидна причина, подклаждано от някакво метафизично явление, провокирано от бурята. Умопомрачение, причинено от пълнолуние, беше надлежното описание. В допълнение, истерията заля всички като лавина. Малко оставаше да обвинят космоса за този „гняв на дъждовната буря“.

Никой във Форсайт не подкрепяше твърдението за самозащита, което адвокатите на Елиз лансираха, и нямаше да се поддаде независимо колко убедително представяха случая юристите от Бел Еър.

Но калифорнийските адвокати не получиха никаква възможност да проявят умението си да убеждават. В ролята си на изпълнител на имението на Джон, и попечител на наследството на Лили от Ема, Каролин и Джон, до навършване на двадесет и една година, Къртис беше упълномощен да уреди процеса без знанието на Лили или когото и да било друг.

Но Къртис сподели за законовата процедура със синеокия непознат, в когото Лили се беше вкопчила емоционално за дълго след убийствата през април. Рейф одобри плана на Къртис да действа, без да информира Лили. Къртис беше сигурен, че бабата на Брук е взела подобно решение да остави момичето в неведение.

Процесът беше единственият значим проблем, който Къртис възнамеряваше да не споделя с Лили. Но ето, преди шест седмици се обади Брук и помоли да посети фермата.

Месец след смъртта на Марла, принадлежностите й от имението бяха изпратени в Бел Еър. Но онези в къщата, личното кътче на Марла, след като премести кантората си в града, си стояха още там.

Когато Фей предложи да изпрати и вещите от къщата, Елиз Блеър беше вече обзета от спомени за имението и веднага отхвърли идеята, отлагайки я за някой друг път.

Същото се получи и със самата къща. Тя потъна в забвение, но Лорейн продължи да я надзирава внимателно. С Елиз стигнаха до споразумение и тя продаде „Къщата на люляците“ на изплащане, но съхрани завета на Марла, продължавайки да се придържа към нейните изисквания за безпогрешност, включително и решаване на потенциални проблеми по най-благоприятния начин.

Брук каза на Къртис, че би искала да прегледа нещата на майка си, останали в къщата.

Адвокатът обсъди молбата й първо с Рейф.

Младият мъж чудесно знаеше отговора на Лили „Разбира се“.

Но когато днес следобед, сряда, Рейф отново погледна часовника в парника, той се зачуди дали наистина визитата й нямаше да внесе промяна.

Скоро щеше да разбере. Археоложката възнамеряваше да остане пет дни в „Убежището на лисиците“. В случай, че самолетът й не закъснее.

 

 

Директният полет от Сан Франциско до Далас нямаше закъснение. Багажът на Брук наближи пункта за багажен контрол преди тя да успее да се придвижи, и автобусчето за нула време я закара до стоянката за коли под наем. В сряда следобед движението не беше натоварено. След броени минути щеше да завие наляво към Кентърфийлд и след една миля щеше да влезе отбие надясно към фермата.

Единствено сърцето й нямаше покой.

Прескачаше. Тромаво. А мислите й жужаха.

Защо отново го прави? Напористите сиви клетки искаха да знаят.

Защото, както същите тези клетки знаеха, тя не можеше да върви напред без първо да се върне назад. Въпреки явния успех, който жънеше в професията си, тя се чувстваше като в задънена улица в личен, емоционален план. Постигна забележителни успехи в учението. Нищо чудно. Успя и когато се впусна в „реалния свят“, за който явно се отнася „очевидната“ уговорка.

Може ли рандеву с древен фараон да се нарече „реално“?

Брук бързаше за рандеву с далеч не толкова древното минало. Въпреки безкрайните разговори на ума със сърцето й, по време на които според нея, всички потенциални въпроси бяха изчерпателно разгледани, в този миг тя се чувстваше съвсем неподготвена за онова, което я очакваше в мъртвата тишина зад люляковата ограда.

Онова? Не, онези.

Лили и Рейф.

Лили и Рейф.

Малката Брук знаеше, беше научила от Къртис за умопомрачителната първа среща на майка й, после как скъпият й приятел, който бил много мил с Брук от първия й писък, се погрижил Лили да преодолее шока от смъртта на близките й хора, до вчерашния ден, когато Брук го попита има ли нещо, което може да я накара да отложи пътуването си.

Постъпването на Лили в болницата в онази фатална априлска вечер било за последен път. Оттогава била здрава.

Дали и Лили не се чувстваше като в задънена улица? Също като Брук неподготвена да върви напред?

Младата жена се надяваше да не е така. Но нищо не знаеше. Стори й се странно да попита за това Къртис, а изобщо не помисли да се обърне към Рейф или Фей.

Фей се преместила в Чикаго, когато Лили станала на двадесет години. Къртис дори й обясни поради каква причина. Джен, доведената дъщеря на Фей, с която били отчуждени, й се обадила изневиделица, и така те отново се сближили. Фей, Джен и семейството й били чести гости в „Убежището на лисиците“. Майката и дъщерята въртели добър бизнес със сватбени торти във Ветровития град.

Брук никога не попита за Рейф. Не й се налагаше. Винаги, когато питаше за Лили, получаваше новини и за него.

Рейф и Лили. Когато видя великолепната керамична мозайка на входа на фермата, Брук осъзна, че приятелката й не беше в задънена улица.

 

 

Лили не само, че се беше върнала отново към изкуството, но беше запазила коледния подарък за Каролин — изненадата, върху която момичетата работеха преди тя да умре.

Резултатът от съвместните творчески усилия на момичетата трябваше да представлява умален рисуван вариант на мозайката на Лили. Тя прилежно беше завършила проекта, точно като го бяха замислили.

„Благороден дух“, така се наричаше любимият на Брук комплект с бои за рисуване от магазина на занаятите. Преди да започнат да работят с Лили над съвместния им проект, тя беше направила четири изображения на галопиращ кон, всичките еднакви, но в техниката на изработката се забелязваше напредък.

Открояващите се цветове и опасващите ги контури изглеждаха като вградени в камъка. Тя беше сигурна, че и най-малкото отклонение, щеше да се отрази на крайния резултат, на изкуството, което дори тя умееше да прави.

Лили не се страхуваше да се отклонява от инструкциите в „Благороден дух“, изтъквайки ентусиазирано причините за това. Ако Брук използва най-тъмния нюанс на златния цвят, т.е. номер 6, не номер 5, за да боядиса кичура на челото и опашката, галопиращият кон съвсем ще заприлича на Мег, любимката на Каролин.

Ако Брук боядиса конюшнята в бяло с лилава украса, вместо в ръждиво е кафява украса, ще излезе, че Мег галопира в тяхната ферма. Вярно е, че лилавият нюанс на „Убежището на лисиците“ не беше включен в комплекта, лилавият цвят изобщо отсъстваше. Но те смесваха розово, синьо и кремаво…

Идеята за коледния подарък за Каролин се роди именно в този момент, когато Лили изостави метода на Брук, защото не можеше да го прилага, и се зае с това, което и двете можеха да правят.

Лили реши да добави люляци към нарисувания пейзаж.

Люляците на Каролин, онези, които дъщерята беше сигурна, че майка й — художник на цветя — щеше да създаде. И ето ги тук в мозайката на входната врата на фермата, люляците на „Убежището на лисиците“. Каролин не беше решила кой оттенък на розовия цвят приляга най-добре на нейната „Ема“. Толкова много нюанси можеха да свършат работа. Лили трябваше да избере и изборът й се оказа необикновен — смесица от прасковен цвят и цвят на роза. Ами „Чарлс“, който цъфтеше в мозайката на Лили? Онова синьо, любимото синьо, останало в списанието на Каролин през последния следобед, който момичетата прекараха с нея.

Лили беше завършила подаръка, беше пропътувала пътя от съсипаното им минало до щастието, което го предхождаше. Беше спасила останките, отломките и късчетата на това щастие, за да създаде този образ на красотата и възпоменанието.

И на Мег.

Мускатовата дама на „Убежището на лисиците“ сигурно беше на двадесет и четири години. Или ги беше минала.

Брук нито веднъж не попита Къртис за конете. Любезният приятел на Марла може би нямаше отговор, защото му липсваше информация. Но за дъщерята на Марла беше открил такава.

И после какво?

Щеше да я боли още повече.

Както в момента.

Напред — прошепна тя на мозайката на Лили.

Наред към миналото.