Катрин Стоун
Пратеник на бурята (8)

Седма глава

— На кого му трябват диаманти, когато има звездите?

Въпросът на Брук беше отправен към искрящото небе. Беше последната нощ от пролетната й ваканция и първият път, когато двамата с Рейф оставаха заедно след залез-слънце.

— Майка обича бижутата — обясни тя, — особено диамантите. Наистина… не разбирам.

След миг Брук чу гласа на Рейф в тъмнината. Но думите му звучаха като музика.

— Какво каза? Каква песен ми пееш?

— Повторих думите ти. „На кого му трябват диаманти, когато има звездите“?

— На какъв език?

— Нахуатъл. Езикът на мексиканците от времето, когато испанците завладели земите им.

— Испанската инвазия. Учихме за това в трети, не, в четвърти клас. Но не си спомням да са споменавали името на този език.

— А преподаваха ли ви за император Моктезума и империята му от земевладелци и поети… Брук?

— Имаше някакъв Моктезума. Но той беше император на ацтеките.

— Нахуа са ацтеките. Аз съм един от тях, Брук. Винаги съм искал само това.

Земевладелец нахуа и ацтек.

— Не, не си от тях. — Заключи момичето.

Различният му външен вид, който лъжеше, правеше впечатление в планината. Дали и на нея щеше да й направи такова впечатление?

— Знам, че не приличам на ацтек, но съм такъв.

— Не може да бъде! Ацтеките не са земевладелци, Рейф. Нито поети. Те са брутални садисти, които… — Откъде извираше тази ярост у нея? И как изобщо можеше да каже нещо, толкова обидно, на Рейф. — Съжалявам.

— Брутални садисти, които какво са направили?

— Нищо! Трети клас беше преди един милион години. Очевидно, бъркам.

— Не бъркаш, Брук. Никак не бъркаш.

— Е, така или иначе, няма значение. Това е древна история. А дори и да не беше, тя няма нищо общо с теб.

Напротив, имаше. Освен това, беше съвременна история: разказ за едно семейство, удавено в океан от кал.

— Рейф? Моля те, прости ми.

— Няма какво да ти прощавам.

— Напротив, има.

Рейф стоеше до нея в тъмнината, и същевременно беше толкова далеч.

— Утре си на училище, Брук. Да си тръгваме.

Старейшините, които му бяха разказали за вълшебната сила на перата на дългоопашатките, но не споменаха нито за бруталните садисти, нито че вярват в съществуването на боговете, му бяха описали как всяка нощ слънцето водело битка със силите на тъмнината. Борбата била свирепа, и винаги с неясен изход. Едва с настъпването на зората прадедите на Рейф разбирали, че слънцето е победило и светът ще живее още един ден.

Сега силите на мрака владееха нощното небе. Звездите, които Брук оприличи на скъпоценни камъни, бяха изчезнали заедно с него. Пелена от облаци предвещаваше дъждовен ден, което значеше, че слънцето отново е победител.

Дъждът щеше да дойде.

Денят щеше да настъпи.

Слънцето щеше да триумфира, завинаги, заради Брук… и него. Поне до момента, в който той научи истината.

Рейф отиде в библиотеката на Форсайт, където един учтив библиотекар го придружи до отдела с книгите за ацтеките. Можеха да се поръчват книги и от другите филиали в страната.

Но нямаше да се наложи. Още на първата страница на първата книга, която разгърна, той откри каквото му трябваше.

Беше съвременно изображение на древен ритуал. Художникът беше изобразил ужаса и агонията в най-тънки подробности, използвайки цветовете на живота и смъртта.

Стъпалата на храма бяха особено ярки. Аленочервени. Лицата на свещениците бяха нарисувани в черно. Носеха одежди в кървави петна, с избродирани скалпове. Те предаваха на небесата все още туптящото сърце на жертвата.

Картината беше красноречива и много ярка.

Рейф изучаваше всеки един образ във всяка една книга, а те бяха много на брой. Подминаваше образите, които не бяха дотам брутални. Изведнъж попадна на снимка на статуя, същата като онази, която беше намерил. Не беше същият Тлалок, когото той освободи от лозовите пипала. Тази статуя беше открита през 1908.

В обяснението към рисунката се отбелязваше, че Богът на дъждовете искал сълзите на хората. За предпочитане на децата. Жертвени дъждовни капки от невинни очи.

Изплашени до смърт родители предлагаха рожбите си като пробождаха с тръни нежната кожа, или държаха лицата на децата си над дима. Събираха сълзите и ги поставяха пред светилището на Тлалок с надеждата да умилостивят гнева му.

Рейф си мислеше, че Богът на дъждовете можеше да поиска повече. Обяснението към рисунката отбелязваше още, че понякога само детските сълзи били достатъчни.

Старейшините нито един път не накараха Рейф да вземе страна в битката, която бушуваше в него. Той сам взимаше решения, и сам избираше кого от прадедите си да обича и кого да ненавижда.

Беше избрал да обича Моктезума, императорът на свещениците, които дялали сърца от кестеново дърво с помощта на ножове, направени от обсидиан.

Рейф излезе от библиотеката с несигурна походка. И душата му се влачеше. Сърцето му, което неистово туптеше под дъждовните капки, стичащи се от небето, отдавна го нямаше. Чудна работа, човек без сърце, чиято душа умира, можеше да мисли. Да шофира.

Но Рейф уверено шофираше по измитите от дъжда улици и мислите му бяха чисти.

Не бива да отдава значение на това, че прадедите му били чудовища. И Брук му го каза, въпреки че той съвсем ясно си спомни ужаса й. Рейф се съгласи.

Разумно погледнато, изобщо не биваше да му отдава значение.

Но нямаше нищо рационално в образите, които Рейф видя. А видиш ли ги веднъж, не можеш да ги забравиш.

В онази първа сутрин на разсъмване, той се закле, че нищо и никой не ще го накара да напусне този рай на коне и цветя, който най-после намери. Особено една разглезена тийнейджърка.

Ала именно тя, прелестната невинност, стана причина за заминаването му. Ще отнесе със себе си дъжда и ще примами Тлалок и гнева му, за да ги отведе далеч, далеч.

Рейф трябваше да тръгва скоро. Но не преди да е говорил с Брук.

Той ще й разкаже много неща, ще говори, въпреки че от самото си раждане винаги е бил слушател. Ще й обясни, че образите винаги ще ги съпътстват, тях двамата, независимо дали искат или не.

Рейф ще й разказва дълго, дълго, само истината, истината. Докато постигне целта си. Брук ще пожелае той да остане. Все пак, тя беше спасила Рапсоди, и в замяна не искаше нищо от измъченото животно, освен да приеме дома, който тя му предлагаше.

Брук можеше дори да си помисли, че и с Рейф се е провалила, както и с Лили. Ако беше по-бдителна, сигурно щеше да предусети надутия апендикс на Лили, преди да се спука. И ако беше по-чувствителна, по-проницателна, по-мила, щеше да си замълчи за ацтеките.

През деветте дни на запознанството им истината беше най-важна за тях. Но в мига на сбогуването, тя щеше да бъде безполезна, дори вредна.

Щеше да му се наложи да излъже. Щеше да й обясни, че в Тексас една жена очаква дете от него. Когато жената му съобщила новината, той си тръгнал, но сега решил да се върне.

Много трудно щеше да му е да излъже. Рейф никога не би изоставил свое дете. Но щеше да излъже убедително, заради Брук… в чиито очи готовността му да поеме отговорностите си на баща щеше да изглежда героичен, макар и закъснял жест на галантност. Рейф търсеше лъжа, която да не предизвиква твърде много съчувствие. Добре, тогава. Когато разбира новината, той удря бременната си любовница. А може би в резултат на това, тя прави спонтанен аборт. Агресивността му дошла отвътре, щеше да е неговото нехайно обяснение на социопат. Спомнете си за праотците му, онези свещеници, които до съвършенство владеели ножа.

Рейф излезе от Кентърфийлд и зави по чакълестата алея на фермата. Пътят, който в онази първа утрин блестеше, облян от слънчева светлина, сега лъщеше мокър от дъждовните капки. Въпреки всичко, именно тук, в този рай, човекът с изгубеното сърце и агонизираща душа почувства надежда.

Надежда.

Зловещият образ на далечното минало беше заличен и Рейф си представяше една обещаваща жива картина на недалечното бъдеще.

Двамата с Брук ще са в конюшнята, нахранили вече момичетата с овесеното ястие. Там щяха да намерят сламен подслон от дъжда и той щеше да й разкаже историята на Рафаел. По време на разказа му ужасяващите образи ще бъдат победени, завинаги, и за двамата. Брук щеше да види в него истинската му същност, чиста и неопетнена, или може би пречистена от деветте прекрасни дни, прекарани заедно. Ако Брук го приемаше такъв, какъвто си беше, той щеше да я докосне, въпреки че се закле да не го прави през тези девет дни. И той чакаше.

Но в този ден, той трябваше да я докосне, и тя него също. И двамата щяха да са сигурни, че Брук усеща в докосването му желание и знае, че то никога няма да се превърне в насилие.

В три и половина Брук трябваше да отиде в конюшнята, което означава, че първо щеше да се преоблече след училище. Рейф беше убеден, че ще подрани, облечена все още в дрехи, яркозелени като дългоопашатките.

Но Брук не пристигна до три и половина. Нито в три и половина. Нямаше я и в три и тридесет и една, три и тридесет и две, три и тридесет и три, и четири, и пет…

Нито до три и четиридесет и пет, когато спря дъждът.

В три и петдесет и осем, в настъпилата след дъжда тишина, слушателят дочу приближаващи стъпки.