Катрин Стоун
Пратеник на бурята (7)

Шеста глава

— Какво се случи после с нея?

Брук отговори на въпроса на Рейф с намръщено лице, на което беше изписано удивление. Беше говорила на глас, нали?

— Брук, знам, че е умряла. Но знаеш ли…?

Защо? Рейф не изрече невъзможната дума. „Защо“ звучеше неясно и неконкретно, а и той знаеше, наистина знаеше, че можеше да предизвика порой от мъка. Защо дойдоха дъждовете? Защо се сгромолясаха планините? Защо семейството му се удави?

— От медицинска гледна точка, знаеш ли какво е причинило смъртта й?

— Не, не знам. Но сложиха някаква диагноза. Чух майка да казва на баба, че ако знаели тя, Джон, Фей, дори самата Каролин, никога нямала да изпие отпускащото лекарство за мускули.

И Каролин щяла да бъде спасена. Многобройните „ако“ само утежняваха мъката на живите. Рейф знаеше това. Ако беше се вслушвал малко по-внимателно във възрастните.

Брук се взираше в една тревичка и хапеше устната си. Разказът имаше продължение.

Следваха още изповеди.

— Брук?

— След това много се страхувах.

— Да спиш ли? Да не би да не се събудиш никога?

— Страхувах се за съня на Лили.

Дъщерята на Каролин, обаче, нямала подобни страхове. Жалеещото осемгодишно дете се радвало на срещите с Каролин в сънищата си.

Лили спяла, а Брук бдяла, както правел и Джон в тъмнината. Той стоял надвесен над дъщеря си, която сънувала, и се вслушвал в дишането й.

Наблюдавали Лили. Непрекъснато. Но пред погледите им тя линеела. Заслепени от щастие, докато Каролин била жива, най-обичните й същества повехнали от мъка по нея.

Най-после се появила болестта на Лили, яростно и агресивно.

Всичко, дори температурата й, злокобно предвещавало силата на бактериалната инфекция. Кръвното налягане и пулсът й спаднали. Тя имала силно, масирано кръвотечение, предизвикано от серия кризи в съсирването на кръвта, което води до кръвоизлив и емболия. В съзнанието на Лили се появили бели полета, бъбреците й отказали да работят, лицето й заплашително побеляло като платно, а сърцето й не помнело и най-откъслечните стъпки на ритмичния си и весел танц, който доскоро играело.

По-късно разбрали, че от известно време Лили имала коремна болка в десния долен квадрант, също като при Каролин. Но апендиксът на Каролин бил опериран, когато била на възрастта на Лили, без да има конкретна причина като криза или най-леко спукване.

Накрая апендиксът на Лили се спукал и избухнал, болката временно изчезнала. Налягането се нормализирало, а на безбройните бактерии, изсипали се в перитонеума, им трябвало съвсем малко време да се заселят по всички кътчета на плодородния си нов дом.

Миниатюрните варвари се множали с удивителна скорост. Щом някоя микробиална зона ставала пренаселена, цели семейства с удоволствие се местели в белите дробове, кръвния поток, бъбреците и костите на Лили.

Повторната поява на болката в коремната област била съпътствана от септичен шок и безчет усложнения.

Въпреки най-добрите постижения на съвременната медицина и най-добрите лекари, оживяването на Лили било подложено на риск. Дори когато, нейните лекари предпазливо, но оптимистично потвърдили, че изглежда е прескочила трапа, състоянието й започнало да се влошава. Една извивка на тънкото черво била застрашена от притискане от фините като струна на цигулка сраствания, които щели винаги да напомнят за свирепата битка в тялото й.

Хирурзите отново направили спешна операция, за четвърти път. Лили оживяла. За пореден път. И най-накрая Лили Форсайт Рутледж се прибрала у дома.

Тя донесла със себе си малка аптечка с лекарства — безреден куп от таблетки, прахове, течности и капсули, които в болницата приемала по венозен път.

Джон, Фей и Марла с готовност поели отговорността да дозират лекарствата й двадесет и четири часа в денонощието. Били твърдо решени да задържат скъпата за тях Лили у дома, където й било мястото, и да й помогнат да оздравее. Крехкото момиченце имало същата решимост. Мразела мисълта за неприятностите, които причинила, особено на баща си. И без това той вече бил загубил твърде много.

Пиела лекарствата си до едно и съвсем скоро щяла да се върне към нормалния си начин на живот. Но колкото и да се стараела, Лили не можела да поглъща хапчетата. Гърлото й се затваряло, нищо не можела да стори, само се задавяла и с ръка запушвала устата си.

След смъртта на Каролин момичето не изпитвало страх от съня и стоически мълчало, когато стомахът го болял. Искала да заспи като Каролин, да понесе болката като Каролин.

Но когато идвало време да изпие хапчетата си, както майка си онзи следобед, нещо в нея отказвало. Подсъзнанието й или може би сърцето й изразявали протеста, който ако знаела, щяла да изкрещи в онзи следобед. Не пий хапчетата на Фей, мамо! Моля те, недей!

Подобни мисли с „ако“ често навестявали Фей, въпреки че категорично й казали, да не се тревожи. Все пак, именно тя, дипломираната диетоложка и умна готвачка, се погрижила лекарствата на Лили да изпълнят вълшебната си мисия.

Фей приготвяла животоспасяващи шейкове за Лили, вкуснотии, в които умело стривала, поръсвала или наливала медикаментите.

А дали Лили знаела, че в шейковете били скрити лекарствата й? Може би. Или просто й било все едно.

Накрая разбрала и започнала да ги поглъща, без да се дави. Въпреки това, имало моменти, когато Лили отново чувствала слабост. Тогава Фей отново смесвала прахчетата в шейковете на детето всеки ден. Имала нужда от допълнителни калории. При това всеки ден. Шейкът преди ядене помагал на капризната й храносмилателна система да приема твърдите храни.

Желанието на Лили да спести на баща си допълнителните притеснения не се сбъднало. Никои не можел да обясни болестта й, при която сякаш напук се редували периоди на закрепване и неочаквани болезнени пристъпи.

Всичките й органи били поразени, сякаш бавно заздравяващите рани се отваряли отново напук, сълзели и кървели отново.

Екипът от лекуващи лекари на Лили от Шведския медицински център решили, че болестта й е автоимунна. Специалистите от известната болница били единодушни, че автоимунният процес имал научна значимост.

Отравянето на Лили било съпроводено от масирана антигенна атака. Бактериите били чужди, също като лекарствата, които приемала. Блокираната й имунна система правела всичко възможно да се пребори като произвеждала антитела срещу всеки един „пришълец“. Но това не било възможно, дори и срещу значително по-слаба атака.

Антителата били бомба със закъснител, в резултат на чиято експлозия тъканите на Лили сериозно се повредили.

В медицината имало описани многобройни случаи на поражения, причинени от този приятелски огън. Въпреки, че Лили не страдала от известен вече автоимунен синдром, болестта й в много отношения приличала на кожна туберкулоза. Симптомите на централната й нервна система, най-вече халюцинации, които от време на време получавала, напомняли за церебрална туберкулоза. В тялото й било открито, макар и малък процент, антиядрено антитяло.

Имунната система на Лили се обърнала срещу нея. Започнала да произвежда антитела, чиято единствена цел била да атакуват нормалните клетки.

— Винаги е била толкова здрава — рече Брук. — И толкова щастлива. Навярно всяка нейна клетка е била доволна, че е част от живота й. Ала сега… сигурно е недоумявала защо тялото й я предава. Сигурно е мислила над това през цялото време.

Рейф я слушаше, без да я прекъсва, като запомняше медицинските термини, които Брук използваше. Сякаш й принадлежаха. Тя изглежда вярваше, че ако ги приюти в себе си, ще оставят Лили на спокойствие.

По-късно той провери думите в речника, включително и тази, която смяташе, че правилно е изтълкувал. Хематемезис. Рейф беше съвсем сигурен, че означава да повърнеш кръв. Хематемезисът при Лили беше последица от самото повръщане и силното гадене, в резултат на което износеният й хранопровод започнал да кърви.

Значението на всеки термин щеше да внесе яснота в научните факти, свързани с изпитанието на Лили. Но най-важната истина беше ясна като бял ден: Брук страдаше за малката си сестра.

Мъчно й беше.

И обвиняваше себе си за отдалечаването помежду им, което било очевидно. Брук наблюдавала как Лили се разболява. Бденията, които с готовност правела, не били достатъчни.

Де да беше гледала сестричката си още по-внимателно.

Беше време да прекъсне тъжната история на разказвачката. Рейф й зададе въпрос, на който вече знаеше отговора.

— Говорила ли си с Лили за това, че сигурно се чувства предадена от тялото си?

— Вече не говорим много.

— Къде е тя сега?

— В Швейцария с майка ми и Джон. Нейният нефролог смята, че вероятно има нефропатия с недостиг на калий. В Женева има изследователски институт, който специализира електролитни отклонения.

— Ти не си в Женева.

— Не съм. Изобщо не влизам в болница. Дори когато приемат Лили в Шведския медицински център. Първия път бях много малка, а тя много болна… оттогава майка ми смята, че е по-добре да не ходя там. Сигурна съм, че има право. Вероятно няма да успея да прикрия тревогата си. Дори на Джон му е много трудно, въпреки че го прави, поне пред Лили. Понякога, когато лекуващите й лекари го пратят у дома да си почива, той изглежда така, както когато откри Каролин да лежи мъртва до него в тяхното легло. Винаги, когато Лили има нова криза, той сигурно се чувства по този начин.

— А майка ти?

— Тя е удивителна, стоически издържа като желязо. Всеки път влошаването на състоянието на Лили я съсипва. Но дава израз единствено на абсолютната си увереност, че всичко ще се оправи. Грижи се за Лили, но не изцяло. По-скоро от медицинска и емоционална гледна точка е опора за Джон.

— Медицинска гледна точка?

— Сигурна съм, че на Джон му е по-лесно, когато и тя присъства на разговорите с лекарите на Лили. Тя наистина умее да е пряма, без да нанася обида на отсрещния. Толкова е умна, винаги знае какъв въпрос да зададе. Прочела е цялата възможна литература за всеки един симптом на Лили. Разбира се, Джон и Фей и те са чели.

— Ами ти?

— Аз ли?

— Да, ти. Ти, ти, ти.

— Ами и аз съм прочела всичко възможно за четене.

Рейф и Брук прекараха девет чудесни дни заедно. Всеки ден, от сутрин до здрач. Те прекараха всеки един ден при конете.

Но и двамата не яздиха.

По-късно щяха да го направят. Когато подготвят Рапсоди, за да може Рейф да я язди. Ездата представляваше съвсем малка частица от времето, което прекарваха с конете, затова сега Рапсоди беше първата им грижа.

Кончето напредваше през тези пролетни дни. Сутрин той изчакваше, докато всички не го последват от ливадката до пасището, а когато спасените възрастни се връщаха в конюшнята за вечеря, той си правеше разходка до едно възвишение, откъдето се виждаха езерото и конюшнята.

Храната приличаше на шейковете, които Фей приготвяше за Лили, лесно смилаема и богата. Нещо подобно на някой от опитите на Фей за сватбена торта, но по по-стара рецепта, представляваща смачкани плодове и зеленчуци със затоплена овесена каша.

Мини, Сноу и Грейс обичаха кашата да е топла. Мини обаче, отказваше да яде. Изглежда след навършване на тридесет годишна възраст беше забравила как се прави това.

Брук започна да добавя в храната й кленов сироп. Уханието като че ли я провокира да направи първата най-важна крачка, да опита. Въпреки това, понякога трябваше да държат шепата със сладкото пюре точно пред неохотния й нос.

— Ако така не се получава — обясни Брук на Рейф, — трябва да й подадеш в устата една-две шепи, за да си спомни колко е хубаво да се яде. Започне ли да яде, яде бавно. Обича да размишлява при всяка хапка. Нали, милинка моя Мини-Мин? — Брук обгърна с длани кадифената й муцуна и се усмихна на грижовните й очи. — Винаги оставам при нея, докато се храни. Не искам да се чувства изоставена.

Мини-Мин на Брук не беше изоставена, напротив обгрижена отвсякъде. А изоставеното момиче? Кой се грижеше за него?

— Брук?

— Да.

— Кажи ми нещо, ала честно.

— Всичко, което ти разказах, е самата истина.

— Знам. Исках да кажа, разкажи ми за себе си. Само за себе си.

„Когато съм с теб, се чувствам като балерина.“ Тя не можеше да му го каже, въпреки, че това беше най-важната истина в живота й. Единствената, изглежда за момента. Тя извърна глава. Сведе поглед. Дънките и каубойските й ботуши, издаваха една смущаваща истина, която проблесна само преди няколко дни.

— На училище ходя с униформа. Пуловер и пола. Така трябва. От около един век насам, всички са задължени да се обличат в много светлозелени дрехи.

— Според някои, много светло зеленият цвят е магически.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Рейф?

— Брук.

— Кажи ми нещо, ала честно.

„Сърцето ми не ридае, когато съм с теб.“

— Аз съм един от хората, които вярват в момичешката сила на зеления цвят.