Катрин Стоун
Пратеник на бурята (6)

Пета глава

— Разкажи ми какво се случи.

Каролин умря.

Брук декламираше историите, на които я бяха научили. Саги за патриоти, коне, лисици, цветя, верни приятели и любящи майки.

Сега разказът се отнасяше за дъщерята. За Брук той беше жив в съзнанието й и само тя можеше да го разкаже.

И нейният речник, като на Рейф, беше богат. И тя успя да намери най-точните думи.

Каролин умря.

Сигурно прелестното момиче можеше още да разкаже. Трябваше да разкаже.

Рейф долови тъгата й, дори сам я почувства.

— Разкажи ми, Брук. — „Довери ми се.“

— Беше преди седем години, в края на юли. Онази сутрин събирахме малини за препечените филии. Беше любимата закуска на Каролин през лятото.

Следователно любима и за нейните момичета, дъщерите й, за нейната Лили и нейната Брук…

Фей Холоуей била в кухнята, когато Каролин и момичетата се върнали с цяла кошница малини. Каролин открила Фей наскоро. Пристигнала през юни, и въпреки че момичетата не я познавали добре, тя била стара познайница във фермата.

Често гостувала на Чарлз, бащата на Каролин, в „Убежището на лисиците“, докато бил жив, а и след смъртта му Ема понякога имала нужда от нея.

Фей и Каролин се запознали, когато били на около двадесетгодишна възраст, тогава лекарите поставили на Чарлз диагнозата сърдечна недостатъчност. До края на живота си трябвало да спазва диета, да ограничава солта и да поема храни с повишено съдържание на калий, с две думи лек режим, докато не му назначат нов диетолог.

Фей съвсем наскоро се била дипломирала по диетология, но откакто се помнела работела като готвачка, а освен това била дъщеря на пекари, и сигурно щяла да продължи да се занимава с любимата си кулинария, ако материалното положение на семейството й било по-различно и ако Фей била проявила повече смелост.

При все това, тя работела с желание, влагайки цялото си майсторство. Фей приготвяла специални ястия в кухнята на болницата, традиционни рецепти само за Чарлз, и когато го освободили от работа и той останал у дома, тя прекарвала уикенди наред в готвене и посещения във фермата.

Фей готвела и на Ема, когато здравето й се влошило. Сътворявала невъобразими ястия, които повдигали настроението на възрастната жена и внасяли качество в живота й.

Ема предложила, а Каролин охотно се съгласила, да помолят Фей да приготви тортата за сватбата на Каролин. Резултатът от усилията й бил един шедьовър на пет етажа с люляци от маслен крем, панделки от захарна глазура и арки от прозрачна захар.

На следващата година Фей се омъжила и със съпруга си, неврохирург, се преместили да живеят Ню Йорк. Станала съпруга на пълен работен ден и майка на намален работен ден, но не и в душата си, на петгодишната му дъщеря Джен.

Каролин и Фей поддържали връзка. В тяхната кореспонденция Каролин неизменно отправяла покана към Фей и съпруга й, с която им давала да разберат, че са винаги добре дошли във фермата. Каролин мислела, че ако Фей й гостува някога, то тя ще дойде сама. Фей прекарвала сама не един и два уикенда, когато съпругът й бил на посещение при болен, а Джен при бившата му жена.

Няколко месеца преди онази сутрин, когато брали малини, самотата на Фей се задълбочила. Съпругът й, й заявил, че няма нужда от нея и не я обича. А дали някога я беше обичал? Неврохирургът бил открил истинската любов на живота си.

Благодарение на бракоразводния адвокат от Манхатън, който Джон намерил, Фей получила материално обезпечение, а благодарение на Каролин и Джон, можела да живее на едно прекрасно място, и то завинаги, ако пожелаела.

Фей не била длъжна да им готви. Нали била гостенка! Но кухнята в имението, която за срам и позор стояла почти неизползвана, била изцяло на нейно разположение. Да приготвя сватбени торти, може би? Каролин и Марла й напомнили, че имало вече прецедент на успешни начинания във фермата.

Фей правела торти, и сватбени, и за рождени дни, а освен това, приготвяла ястията за семейството. Настоявала да го прави.

Готвенето й помагало да избягва нежеланите мисли. Като например, каква глупачка е била да се съгласява с всяко решение на съпруга си, включително и това, че не трябва да забременява.

Новата му жена, разбира се, онази, която истински обичал, очаквала раждането на първото им дете след няколко седмици.

За Фей не било твърде късно да има деца. Биологичният й часовник щял да тиктака още десет-петнадесет години. Но в сегашното си състояние не можела да мисли за стабилна връзка.

Освен това, Фей имала дете. Джен, с която били толкова близки… до момента, в който момичето не навлязло в пубертета.

Крехката връзка между Фей и Джен съвсем се разпаднала, когато бракът между Фей и бащата на Джен се провалил.

Джен обвинявала Фей. За едно разтревожено петнадесетгодишно момиче доводите й били съвсем разбираеми. Фей носела вина за това, че Джен не представлявала достатъчно важен фактор и не успяла да запази не един, а два брака от разпадане.

Когато не се занимавала с готвене, вероятно Фей си мислела, че наистина има вина.

Затова готвела, и по този начин позволявала на мислите си да взимат неутрална посока и да се носят по инерция.

Тъкмо с това се занимавала, когато пристигнали берачите на малини. Точно на време. Препечените филийки били топли, ухаели на масло, в очакване на малините, които поръсени със захар и леко намачкани, момичетата щели да разстелят в изобилни количества.

Докато обсъждали плановете за деня, се наслаждавали на вкуса на творението си. Каролин и момичетата имали намерение да отидат в конюшнята. Както обикновено. Поканили и Фей. Тя с усмивка им отказала. Същия ден трябвало да приготви три торти за рожден ден, а за следващия една сватбена.

И така, след като измили съдовете от закуската неизменното трио се отправило към конюшнята.

Всъщност, Брук и Каролин вървели, а Лили подскачала, въртяла се, не стъпвала на земята. Лили Форсайт Рутледж редувала пируети и странични премятания.

Брук с радост наблюдавала по-малката си сестра. Двете били като пролетта и есента, като нежен нарцис и червена секвоя, като балерина и нейната противоположност, каквато и да е тя, нещо яко и тромаво.

Но нямало никакво значение, че Брук била несръчна и едра. Според преценката на Лили, Брук била самото слънце.

Онази сутрин Каролин яздила Мускатовата дама на „Убежището на лисиците“, наречена Мег, която с лекота подскачала във въздуха. Или поне така изглеждало. Сигурно за петгодишния шампион на Каролин подскоците били като лек ветрец. Но, по време на обяда Каролин споделила, че такива упражнения за някой на нейната възраст са буквално истинско натоварване.

— Ти не си стара!

— Лили, тридесет и пет не ти ли се струват доста годинки?

— Не!

— Ами, знаеш ли какво? И аз мисля, че не са много. — Каролин докоснала стомаха си точно под десния джоб на дънките си. — Но изглежда съм разтегнала някой мускул. Ако дамите нямат нищо против, може би е по-добре следобед да поиграем на горния етаж.

Момичетата на Каролин нямали нищо против. Горният етаж означавало игралната зала в съседство до спалнята на Брук и Лили. В имението имало много свободни спални. Но нито осемгодишната Лили, нито Брук, която след шест седмици щяла да навърши десет, можели да си представят да спят в отделни стаи.

Нито пък допускали, че е възможно игралната им зала да не е най-доброто място, където да си подготвят домашните… и да творят изкуство.

Истинският художник била Лили. В момента се увличала по мозайките. Родителите й подозирали, че увлечението й ще е трайно. Преди още да открие мозайката като изкуство, Лили връщала към живот стъпкани цветя, така както Каролин спасявала натирени коне и съсипани хора.

Талантът на Лили бил удивителен, и истински. Брук била другата противоположност, артистичната й дарба не надвишавала уменията й при страничните подскоци.

Но когато с Лили един ден били в магазин за занаятите, Брук открила комплект бои за лесно рисуване и се почувствала надарена с артистизъм. Също както, когато яздела, вродената й неграциозност изчезвала, защото конете й вдъхвали усещане за грация.

В онзи юлски ден, без знанието на Каролин, между двете дъщери се родила идеята заедно да сътворят художествено произведение. То било подарък за Каролин за Коледа, който тя щяла да хареса. Всъщност момичетата решили, че толкова много ще й хареса, че ще се наложи да побързат. Сметнали, че ако приключат скоро, ще й го подарят веднага.

Бъдещият подарък на Каролин бил скрит в бюрото на Брук. Останалите предмети, над които работели, били изложени на показ.

Брук и Лили се радвали, че ще прекарат юлския следобед в творческа работа, докато се възстановява разтегнатият мускул на Каролин, под въздействието на хапчето, което тя била взела. Каролин рядко гълтала лекарства. Също и Марла. През целия си живот двете приятелки се радвали на безупречно здраве.

Но, когато Фей с тридесет и шест годишните си мускули, които от време на време напомняли за възрастта й, предложила отпускащо лекарство за мускула, Каролин се съгласила да го вземе.

В игралната зала и тя работела над някаква художествена творба. Подобно на Ема, надявала се да създаде нови люляци. Художественият антураж на Каролин включвал куп книги и едно много специално списание.

В „Приключения в градинарството“ подробно се разказвало как се появили видовете „Шарлот“ и „Джеймс“, описани били както обещаващите, така неуспешните резултати от всяко опрашване на всички кръстоски между цветя, които била опитвала. В дневника Каролин намирала ценни научни знания и безценни спомени за майка си, която обичала толкова много.

Каролин започнала свое собствено, все още неозаглавено списание. С помощта на двете си любознателни помощнички наскоро била направила три кръстоски от шест внимателно подбрани люляци, включително и тези на Ема „Шарлот“ и „Джеймс“. Семената щяла да посади през септември, на рождения ден на Брук, и кой знае, можело нещо да се получи?

Кой ли? Надарената с талант дъщеря на Каролин. Дълго преди това Лили била предрекла шеметен успех в създаването на нови видове люляци, като се започне от първите два, които майка й щяла да създаде, и които носели имената на дядо й и баба й. Лили никога не ти била виждала, но познавала много добре.

Тя също била изоставила собствените си проекти за мозайки, за да работи над цветовете на бъдещите люляци на Каролин.

Люлякът „Ема“ можел да има розов цвят, от нежно розово до шокиращо розово. Самата Ема представлявала палитра от противоположности. След като смесила остатъците от боите на Брук, Лили стигнала до различни варианти, а най-привлекателните нарисувала на страницата за „Ема“ в списанието на Каролин.

После се заела с „Чарлз“. От майка се знаела, че любимият цвят на дядо й бил синият. Кобалтът си подхожда със сапфиреното синьо. Каролин щяла да се сети, като го види… и същия следобед тя го видяла.

— Ти си го постигнала, Лили! Имаш ли нещо против да използваме този цвят в списанието ми?

Лили нарисувала едно-две петна, усмихнала се и вдигнала поглед.

— Мамо, как е мускулът ти?

— Много по-добре, захарче. Отпускащото лекарство на Фей за наистина свърши работа.

Дотолкова, че Каролин изпила още едно хапче, следвайки предписаната доза. Преди още Джон и Марла да излязат на благотворителна вечеринка в странноприемницата „Сребърната лисица“. През цялата вечер Лили и Брук помагали и се захласвали по украсата в конски сюжет, която Фей подготвяла за утрешната сватбена торта. Церемонията щяла да се състои в Поло клуба, тъй като и булката, и младоженецът били отявлени ездачи.

Момичетата заспали сред уханието на печен хляб и с обещанието за малинови препечени филийки. Само ароматът на топла ванилия, тоест тортата за Поло клуба, била в състояние да ги събуди.

Въздухът ухаел от ванилия, когато се събудила Брук. Но, не мирисът, а някакъв звук я събудил.

В началото си помислила, че й се е дочуло. Толкова наранено същество не би могло да остане живо. Раната била толкова дълбока, а болката така силна.

Но звукът бил истински. Помислила си, че трябва да намери Каролин и да й помогне да открият ридаещото същество. Да го спасят.

Каролин… която спяла с Джон точно под залата… в спалнята, откъдето идвало риданието.

Бил гласът на Джон. В мъката си ридаел. Докато Каролин спяла. Завинаги.

В смъртта си изглеждала така спокойна, усмихната, сякаш последният й сън бил щастлив.

Но, мъртва, Каролин не можела да спаси своя Джон. Той целувал студеното й лице и прегръщал мъртвото й тяло. В ушите й, които вече не чували, шептял „Каро, Каро, Каро“.

След няколко секунди Лили изплакала с мъка „Мамо, мамо, мамо“.