Катрин Стоун
Пратеник на бурята (4)

Трета глава

През цялата нощ Рейф не мигна от превъзбуда и на зазоряване на другия ден пое към фермата.

Паркира близо до входа на имението, на Кентърфийлд Роуд, и за миг се загледа в характерната ограда. Докато пътуваше по пътищата на Вирджиния из провинцията, изпълнена с коне, той видя много такива бели и черни огради, огради, боядисани в червено и зелено.

Оградата на „Убежището на лисиците“ беше лилава.

Пътят пред имението лъщеше на утринното слънце, беше покрит с павета и следваше релефа на земята. Рейф закрачи през долчинките и възвишенията, изваяни от природата, през пасищата и горите, осеяни с цветя, толкова много цветя навсякъде.

Градинарството за Рейф не беше самоцел. Та нали беше син на земеделец. Споменът за баща му и той, които работят на хълмистия склон, се стопи пред другия, последния спомен, когато ровеше с ръце земята, а напоената с кръв кал умоляваше и крещеше. Ала сега, наблюдавайки първото действие на пиесата, наречена пролет, Рейф си припомни радостта от обработването на земята, от грижата за посевите, от прибирането на реколтата.

Това отношение към земята беше жизненоважно. Нали преживяваха от онова, което отглеждаха? Не беше ли красотата целта на неговия труд, а не препитанието?

Рейф разтвори ръце за поздрав към цветята. Син на земеделец, какъвто беше, той можеше да се грижи за тези градини, и то с най-голямо желание. Дори щеше да му достави радост.

Работата при конете беше негова, стига да я искаше. Така каза Лорейн. А що се отнася до загадката, тя беше толкова прозрачна. От вчерашния следобед, откакто излезе от „Къщата на люляците“, Рейф не обърна особено внимание на Брук, още по-малко се притесни.

Докато мислеше за капризната наследничка, която живееше зад тази лилава ограда, си спомни за последната наследничка, с която имаше интимни отношения и се чувстваше самотен, и отново стисна юмруци.

Тя беше като всички останали, малко по-голяма от обзелите го като фиксидея двадесет и шест годишни, и също като тях се интересуваше единствено от секса, но което си е право, и неговият интерес към нея се ограничаваше до секса.

Само тя му каза, че може би е бременна отнето. Нарече го „страх от бременност“, въпреки че никак не беше притеснена. Щеше да направи аборт и толкоз. Това може би щеше да ги лиши от забавление за известно време, но като си помислят само за удоволствието, което ги очакваше после.

Когато Рейф й предложи да роди, тя се притесни, ужаси се. Не поради страх от скандал. Като се има пред вид богатството й, никой нямаше да разбере. Щеше да прекара последните месеци в любимото си местенце в южна Франция, а той щеше да отгледа детето си сам и далеч от Тексас.

Тя го приемаше като наказание. Девет месеца от живота й, но…

Изражението й беше достатъчно красноречиво. Не желаеше да носи детето му. Защото се страхуваше, че дори временното му пребиваване в утробата й можеше да я порази с магията, която враговете и техните богове, бяха изпълнили, за да създадат него самия. Не, тя не знаеше нищо за прадедите му метиси, и никога не би се досетила.

Тя беше наследница на богатство, а той — кравар, така че причината не се криеше в несходство в характерите. Разбира се, на него му беше ясно!

Тя не беше бременна.

Престана да се страхува. Ами той? Изобщо не изпита притеснение, само се надяваше. И когато стана ясно, че няма дете, за сетен път се убеди във внушенията на планината: може би никога няма да намери свой дом.

Наследницата можеше да накара да го уволнят. Побесня, когато той отказа да я докосне отново. Но тя беше от разглезените богини, не отмъстителните.

Няколко седмици по-късно Рейф напусна Тексас.

Сега се намираше тук, в неговото царство на цветята и възнамеряваше да остане. Нищо не можеше да го накара да си тръгне, дори капризите на някоя тийнейджърка-наследница.

В най-високата си точка каменната алея преминаваше в кръгла площадка, очертавайки широка извивка, в която се поместваха конюшнята и имението с къщата между тях. И трите постройки бяха боядисани в бяло с лилави кантове, по стил и достолепие бяха колониални.

Но конюшнята го зовеше, и той, без да се съпротивлява прие тази изкусителна покана.

Когато се приближи, забеляза белия тухлен дом на конете и помещението за файтоните, което можеше и щеше да бъде негово.

Отпусна юмруци.

Наранената му душа се почувства освободена.

В заграденото пространство до конюшнята се провеждаше изложба на коне. Изложба на коне предназначена за коне. Единственият участник в атлетическото празненство беше една пъстра млада кобила, на три или четири човешки години, същинска еднокопитна тийнейджърка. Тя изнасяше представление пред публика от четири кобили, три от които очевидно бяха спасените възрастни коне.

Тези възрастни внимателно наблюдаваха и оценяваха. Техните сбръчкани лица бяха доброжелателни, не критични. В края на краищата бяха коне.

Едно момиче с кестенява коса яздеше пъстрата кобилка. Дългите им рижи опашки се люшкаха в галоп и подскачаха при отскоците.

Рейф не предусети приближаването на плашливия кон. Момичето също не разбра. Беше решение, взето в последната секунда, и то от коня. Момичето се метна на врата на коня, ръцете й бяха вкопчени в гривата му, и в следващия миг слезе грациозно на земята.

После тя пооправи обляния от слънцето кичур на челото си и разтревожено попита:

— Прекалено високо ли скочих? Съжалявам. Не исках да те уплаша. Нали разбираш?

Рейф очакваше изцвилване в отговор. Момичето щеше да разбере. От всички езици, които владееше, нахуатъл, испански и английски, този, на еднокопитните му беше най-лесен и най-близък от самото начало.

Най-старата кобила, порода „паломино“, изцвили към него.

Момичето се извърна и видя един внушителен мъжки силует, когото слънцето огряваше откъм гърба.

Рейф се приближи към нея, влагайки внимание и спокойствие, както правеше с плашливите коне.

Досега конете не бяха го отбягвали никога.

Никога.

Но когато той излезе от сянката, тя сепнато отстъпи назад и внезапно се спря. Това, което я накара да се отдръпне, сега я заставяше да спре.

Той. И тъмносините му очи, които сякаш търсеха, желаеха, какво ли?

— Ти кой си?

— Рейф Маклуър.

— Аха, тук си за работата?

— Да. Ти ли си Брук?

В отговор тя кимна с глава и повдигна рамене. Нещо като „да“ в знак на извинение.

Без изненади. Както се изрази Лорейн, едни от любимите начини на Марла Блеър да възрази. Добре. Всичко, свързано с дъщерята на Марла го изненадваше. Сериозните й кафяви очи. Кълбото от рижа коса. Изобилието от лунички по носа и страните й.

Речникът на Рейф беше богат, твърде богат за един самотник и любовник. Той намери идеалната дума, с която да я опише. Дума, която не използваше и не смяташе, че някога ще му се наложи да изрече.

Прелестна.

В същия миг тя се изчерви, смутена от мълчаливата му, макар и благосклонна оценка. Сякаш одобрението му я смути. Прелестна.

Другата пъстра кобилка беше доста дръзка. Тя мушкаше муцуна в ръцете му и получи каквото търсеше, отзивчивост и топлина.

— Харесва те — измърмори Брук.

— Като начало е добре — отвърна Рейф. — Как се казва?

— Фльор.

— Здравей, Фльор.

— Ще приемеш ли работата?

— Зависи от теб.

— От мен?

— Ще я приема, ако ти искаш.

— Ти може да не искаш.

— Напротив, дори знам правилата. Само ти яздиш конете от „Убежището на лисиците“. Фльор и… — той потърси с очи трите кобили и погледът му се спря на най-младата — майка й.

— Мег.

— Мег. Освен това, знам, че спасените коне изискват особени грижи.

— Така е. Но аз се справям. Винаги съм го правила.

— Добре се грижиш за тях. Паломиното сигурно е на тридесет.

— На толкова е. На тридесет и половина. Смятам, че е щастлива.

— Изглежда щастлива, а как й е името?

— Минерва. За приятелите си е Мини.

— А останалите две? Брук, запознай ме с всичките си приятели.

— Тази, кестенявата е Сноу. Нямам представа защо, а сивата е Грейс.

Рейф повтори имената, каза „здравей“ на Мег, Мини, Сноу и Грейс, а после се обърна към Брук.

— Не виждам Рапсоди.

— Той не прекарва много време с момичетата. Зад конюшнята има парник, от тук не можеш да го видиш, а отвъд до езерото има пасище. Това е единственото място, където обича да стои. Сигурно е бил травматизиран някога, но никой не знае как и кога. — Намръщеното лице на Брук се усмихна. — Радвам се, че обича това място край езерото.

Конят, когото беше спасила, намери спокойствие от демоните. Това напълно задоволяваше прелестното момиче.

А имаше още какво да се направи, за да се излекуват раните на измъченото конче. Необходимо беше само Брук да пооправи кичура на челото му, така както беше успокоила Рейф с тихите си слова.

— Не мога да повярвам, че Рапсоди не те харесва.

— О, благодаря. Мисля, че се справяме. Разбира се, той не е враждебен. Какво представлява ли? Сдържан, но с много добри маниери.

— За разлика от Джаред?

— Лорейн ли ти каза?

— Не. Тя не знае какво се е случило. Джаред не пожелал да обясни. Груб ли беше? — Рейф питаше за кончето. Но изведнъж му хрумна, че може да се е държал зле с нея. Изражението й не му вдъхваше увереност. — Брук?

— Джаред се ползва с безупречна репутация, и доколкото знам, е обяздвал много трудни коне, без да стига до насилие. Но обичайните му методи нямаха резултат с Рапсоди. Според мен, той е възнамерявал да пречупи изцяло духа на жребеца, за да може после да си подрежда пъзела, както му се иска. — Тя поклати глава. — Не знам дали Рапсоди може изобщо да бъде пречупен.

Джаред наистина беше наранил Брук, наранявайки Рапсоди.

— Нямаше да позволиш на Джаред да опита, нали?

— Когато се прибрах от училище в четвъртък следобед, той вече опитваше.

— Но ти го убеди да престане. И да напусне. Как?

— Казах му, че ще помоля Къртис Франклин, той е адвокат, да възбуди дело срещу него за проявена жестокост към животното. Междувременно, уведомих шерифа и вестник „Форсайт Банер“.

— Джаред не се обади на… не беше блъф.

— Не.

Рейф дойде на това място заради конете. Но като син на земеделец с удоволствие би останал заради цветята.

Сега наблюдаваше причината, поради която никога не би пожелал да си тръгне.

— Браво на теб — нежно й каза той. — Наистина браво.