Катрин Стоун
Пратеник на бурята (37)

Тридесет и шеста глава

Неделя, 22 април

Шведски медицински център

Интензивно хирургическо отделение

Нейният войн беше блед, потъмнял от ожесточената битка с болката.

Но когато я видя, се усмихна.

— Брук.

— Здравей. Как си?

— По-добре.

— Боли, нали?

— Добре съм. Винаги съм знаел, че той ще се появи отново.

Робърт й беше обяснил за действието на морфина. Лили също, докато набързо се прегърнаха и се поздравиха, преди да накара Брук да влезе при Рейф. Така. Мислите му се объркват, беше казала Лили. Притеснява се, когато го осъзнава. Така че, ако каже нещо безсмислено, продължавай сякаш всичко е наред.

— Кой ще се появи отново, Рейф?

— Тлалок.

Брук се усмихна. Всичко в мислите му си беше наред.

— Не успя да ме сломи в планината, затова се опита отново.

— И отново се провали. Според свидетелите, казва Робърт, при удара стълбът се разтрошил.

— Говорила си с Робърт?

— Той ме посрещна на летището.

Рейф се загледа в нея.

— Трябва да поговориш отново с него, Брук.

— Добре. Ще поговоря. След като ти кажа каквото имам да ти казвам и след като се съгласиш да ти дават повече медикаменти, за да облекчат болката.

— Какво имаш да ми казваш?

— Че те обичам, Рейф. Винаги съм те обичала. Трябваше да ти го кажа, преди да замина, но си помислих, че след като говориш с Лили ще си спомниш за преживяното от вас двамата и за това колко държите един на друг… Рейф, какво има?

Брук не изрече тревожния въпрос. Навреме осъзна, че нова доза морфин замъгли погледа му и накара ръцете му да мачкат болничния халат… сякаш търсеше нещо.

Нищо нямаше да намери във фината тъкан, нямаше джобове.

Само кръв.

Рейф. Тя не можа да се сдържи.

— Ти кървиш.

Тя се притесни за него.

— Брук, не кървя, само капя. Нещо ме прободе в стомашната стена. Нещо като парче метал. Или… — той се усмихна — парче обсидиан. Лекарите се притесниха, че може да проникне още по-дълбоко в самия стомах, затова разшириха раната малко, за да разгледат. Всичко е наред, Брук. Няма перфорация при нараняването. Оставиха раната отворена, и за да я предпазят от инфекция, и я покриха с тензух.

Обясненията на Рейф бяха ясни. Той беше наясно. Отново. Докато…

Имам нужда от Лили.

— Рейф?

— Доведи Лили.

Нужно беше само да я повика с пръст. Двамата с Робърт стояха от другата страна на стъклената стена.

Тя веднага дойде.

— Той има нужда от теб.

— Мислите му са объркани — рече Лили на Брук. После се обърна. — Какво има, Рейф?

— Не мога да го намеря. Къде го сложи?

Иззад лявото му рамо Лили извади някакъв малък предмет.

— Ето го, Рейф. — Тя го сложи в ръцете му, усмихна се и каза: — Тръгвам.

Рейф се вгледа в малкия, блестящ предмет, диамантен пръстен, и се намръщи. Брук виждаше как той се опитва да разсее мъглата от наркотика. В гласа му усети тази битка.

— Това имаше значение, когато го купих за теб. Опитвам се да си спомня повода. Не съм забравил, че се отвращаваш от всякакви скъпоценни камъни, с изключение на божествените, но някак си реших, че и това става. Въпросът е защо.

— Няма значение, Рейф. Красив е.

— Красив, като теб. Сега започвам да си спомням. Мислех си, че можеш да си представиш, че този диамант е парченце от звезда… Както виждаш, имам си собствена звезда, моята Ярка Звездичка. А ти какво имаш?

— Мъжът, когото обичам. И този красив пръстен. Много ми харесва, Рейф. Обичам те.

— Ще се омъжиш ли за мен, Брук?

— О, да.

Тя видя колко е щастлив. Очите му никога преди не бяха придобивали този вълшебен син цвят.

После изведнъж посивяха.

— Щеше ли да се омъжиш за мен, Брук?

Той използваше подчинителното наклонение в третия език, който владееше така добре. Питаше я какво щеше да се случи, какво можеше да се случи, ако…

Очите му потъмняха. Кожата му пребледня.

Но мислите му не бяха объркани.

— Точно в този момент аз се омъжвам за теб, Рейф. Просто трябва да завържем моята блуза с твоя… напоен с кръв халат.

Малкото петънце кръв се беше превърнало в пълноводно езеро. Когато Брук извика за помощ, мониторът показваше заплашително ниски стойности на кръвното му налягане.

Незнайното острие беше проникнало още по-дълбоко, причинявайки перфорация на аортата му.

Налягането щеше да продължи да спада, достигайки смъртоносно ниски граници, ако разкъсаният кръвоносен съд не се клампираше над кървящото място.

Мястото, което се обезкървяваше.

Нямаше да отнеме много време силното, умиращо сърце на Рейф да изпомпи последните алени сълзи. Смъртта приближаваше. Беше съвсем близо.

Не ставаше въпрос да го местят в операционната. Нямаше никакво време. Но в този неделен следобед нямаше и никакви хирурзи.

Бяха се обадили на „Код Блу“ и продължаваха да звънят. Само ако беше понеделник следобед…

Но имаше там един интернист. Един съпруг, който не знаеше и никога нямаше да узнае какво можеше да се случи с Джоана, ако един хирург на име Харт не беше се притекъл на помощ.

В онзи момент той беше съпруг, не лекар.

Сега Робърт беше лекар… и много повече.

Не се поколеба. Мушна ръка в кипящото езеро от кръв, проникна по-навътре в раната на стомашната стена. И още по-дълбоко, усещайки пулсиращия поток, срещу течението му, докато намери извора. И все по-дълбоко, упражнявайки натиск, той защипа разкъсания кръвоносен съд за гръбначния стълб на Рейф и кръвотечението спря.

Това беше временна мярка. Но достатъчна. Първите двама хирурзи, които дотичаха до леглото на Рейф, поставиха хирургична скоба там, където бяха пръстите на Робърт. В това време съдовите хирурзи уреждаха да го транспортират до операционната, където щяха да извършат окончателните спасяващи процедури.

Всички, които се втурнаха в стаята, предполагаха, че Рейф е в безсъзнание и през цялото време е бил в това състояние. Не чувстваше нищо, отворените му, но неподвижни сиви очи не виждаха нищо, не чуваха дори прошепнатите любовни думи от жената, която стискаше в ръка подаръка от него, една светеща отломка от звезда.

Всички бяха толкова убедени, че отказаха да повярват, че дрезгавият шепот идва от устните му.

Но той шепнеше.

Наподобяваше заповед.

— Кажи й, Робърт. Кажи.

Но Робърт не й каза. Целият беше в кръвта на Рейф, а Лили прегръщаше Брук, успокояваше я, и я уверяваше в добрия изход.

Доктор Робърт Харт беше нужен в операционната. Рейф не показа признаци на дисеминирана вътресъдова коагулопатия, т.нар. дик-синдром, въпреки нараняванията при удара. Но параметрите на коагулация, тромбин време и протромбин време, бяха удължени.

Преди това продължителното кървене не беше от значение от клинична гледна точка. Раздробените кости на Рейф не кървяха прекалено.

Но сега аортата му беше разкъсана.

Робърт изчака пред осма операционна зала, докато съдовите хирурзи я зашият.

След около тридесет минути към него се присъедини Питър.

— Чух какво си направил — рече той.

— Надявам се да помогне. — Робърт тежко си пое дъх. — Обещах на Брук, че Рейф ще се оправи.

— Значи ще се оправи.

— Ще ми се да имах твоята увереност.

Питър усета желанието и тревогата и не се поколеба.

— Не е увереност, Робърт. А преживяно. Когато човек дава обещание, трябва да го спазва. От двадесет и пет години знам това. Някога ти даде обещание на едно деветгодишно момче. То не се доверяваше лесно. Беше разгневено момче. Случи се на Бъдни вечер. Момчето и приятелят му играли футбол. Приятелят бил блъснат от кола. Момчето си помислило, че си детски хирург. Но сега вече знае, че сигурно си правил изследване в областта на травмите, свързани с дик-синдрома. Не съм сигурен дали ти си единствената причина то да стане детски хирург. Мисля, че е бил предопределен за тази професия. Но ти си причината той да стане лекар. Според мен, няма да преувелича, ако кажа, че ти спаси живота му.

— А той спаси моя, Питър. Спасявайки Джоана. Спомням си за теб. Наистина. Ти ме погледна право в очите и беше готов да посрещнеш всичко, което щях да ти кажа. Джоана знаеше ли за онази Бъдни вечер?

— Не. Мислех да й кажа. Но това означаваше, че трябва да й разкажа всичко. — А той вярваше, че това би било много странно. И самонадеяно. Но сега, като виждаше, че Робърт таи надежда, струваше му се, че спасява него самия, че двамата взаимно се спасяват, отново.

— Всичко, Питър? Ти мой син ли си? По някакъв начин?

— Не, Робърт. Не съм твой син. Но преди да те срещна фамилното ми име не беше Харт.