Катрин Стоун
Пратеник на бурята (32)

Тридесет и първа глава

Разказът на Фей за въпросите на Рейф помогнаха на Робърт да се реши да направи това, което от известно време мислеше да направи. Да говори с Рейф.

Фей наблюдаваше разговора на пасището от прозореца на кухнята. Отначало двамата мъже имаха сериозно изражение, но от време на време се усещаше облекчение, сякаш тревогата не беше толкова голяма в края на краищата. Накрая изглежда изясниха всичко.

Фей реши, че е време да разбере каква е тази тревога.

Тя почти беше приближила двамата мъже, които понечиха да я поздравят, когато чу някой тихичко да я вика.

— Фей!

— Лили! Защо шептиш?

— Защото Брук спи.

— Не би ни чула дори да викаме. Къщата е достатъчно отдалечена.

Лили кимна.

— Фей, шептя за доброто на Брук. Искам тя да поспи.

— Брук спи ли? — попита Рейф, когато двамата с Робърт се приближиха.

— Надявам се — отвърна Лили.

— Добре ли е?

— Каза, че е много уморена. Изтощена. Бяхме разгледали кошницата със снимки наполовина, когато се отказа да се бори с нея и отиде да спи. Рейф, да не смяташ, че освен умората има и друга причина?

— Тя спомена ли за такава?

— Не. Но недоумявам. Имам усещането, че нещо става и аз съм единствената, която не знае за това. Притеснявам се, че има нещо общо с моята диагноза. Знам, че звучи налудничаво, но досиетата се намериха, Фей получи загадъчно позвъняване, а и вие двамата се гледате някак особено. Не е добре, нали?

— Не, Лили — успокои я Робърт. — Всъщност, новината е чудесна.

— Чудесна?

— Да.

— Искате да кажете…?

— Знам от каква болест страдаше и знам, че си здрава вече.

Лили си пое дъх, а заедно е него и радост.

— Благодаря ви много.

— О, Лили, не благодари на мен. Бих предпочел да изчакам, докато всички лабораторни изследвания приключат. Ще поговоря с Рейчъл, преди да ти разкрия подробностите.

— Всичко е наред. Подробностите нямат значение. Толкова отдавна чакам този миг, но съвсем подцених факта… колко жизнена ще се почувствам. Колко свободна. Съжалявам, че проявих параноя.

— Не е било параноя, Лили. Ти беше права. Нещо ставаше. Всеки от нас е притежавал парченца от пъзъла. Току-що с Рейф ги наредихме.

— Значи Брук не знае?

— Не, и Фей не знае.

— Бележките на Марла помогнаха ли ви?

— Изключително.

— Добре. Брук много ще се зарадва. Нали, Фльор? — С протегнати ръце Лили поздрави кафявата кобилка, която се присъедини към групата. — Можем да се разходим, докато Брук спи. Земята може би е малко влажна, но…

— Кой го е грижа? — попита Фей. — Денят е великолепен.

— Така е. — Лили потупа кончето за сбогом и погледна към скъпия си приятел, към най-добрия си приятел, който изглеждаше толкова далечен. — Можем да се завъртим към парника, да им покажеш златния люляк. Каза ли името му на Брук?

— Не още. — Чакам тя да ми каже.

— Какво има, Рейф?

— Нищо, Лили. Разбира се, че можем да идем да видим снимките.

— Струва ми се — рече Фей, щом усети, че настъпва внезапна тишина, — че Фльор си намери приятел.

Робърт се усмихна.

— Аз си намерих приятелка.

Фльор щастливо кимна в знак на съгласие.

 

 

Брук ги наблюдаваше, докато се връщаха от разходката си, от прозореца на спалнята на Марла.

Време беше. Тя беше готова.

Тя изчака да вкарат конете, след което четиримата тръгнаха по чакълестата алея към имението.

Отправиха се към кухнята, но свърнаха, щом Брук отвори външната врата.

Беше облечена в тъмносиния си костюм, без следа от козината на кафявата кобилка, а токовете на обувките бяха излъскани до блясък.

Имаше също и грим на лицето, дискретна украса, както препоръчваха специалистите. Тъмният оттенък на полупрозрачната й кожа беше творение на самата природа, но под очите си имаше тъмночервени кръгове.

Брук очевидно не беше спала. Лили се отказа да я пита дали е добре и зададе по-уместен въпрос:

— Нещо не е наред ли?

— Не, Лили. Всъщност, всичко е страхотно. Всичко свърши.

— Знам, Брук. Робърт ми каза. Бележките на майка ти свършиха чудесна работа.

— Сигурна съм, че е така. — Брук погледна лекаря, който беше забивал игли в костите на Лили. Той ненавиждаше тази процедура, но нямаше алтернатива. — Казахте ли на Лили от какво е страдала?

— Не. Искам да изчакам и следващата седмица, когато ще пристигнат всички лабораторни изследвания.

— Но необходимо ли е това?

— Мисля, че да.

— Е, тъй като следващата седмица, дори утре… няма да съм тук.

— Какво означава това?

Въпросът прозвуча тихо и дрезгаво. Беше гласът на Рейф. Брук отговори, без да го поглежда.

— Означава, че тази вечер излитам с директния полет за Кайро в седем и петнадесет.

— Някой ще благоволи ли да ми обясни какво става?

— Аз ще ти обясня, Лили — каза Брук. — Сега вече заслужаваш да знаеш всичко. Вчера, когато Рейф откри диагнозата, е имал възможност да ти обясни, но изглежда е решил да не го прави.

— Тук съм, Брук. Можеш да говориш направо на мен.

Тя се обърна към него.

— Джон беше писал върху кубчето с листчета „да не забравя“, нали? Затова писалката и кубчето бяха на една страна. Дори, когато бързаше, майка ми не оставяше разхвърлено след себе си. Не съм правила разследване, но Джон е написал нещо от рода на MJ 503 или MSD?

— Нещо такова.

— Бележката от кабинета на Джон — каза Фей. — Никой не успя да разбере какво означават буквите и цифрите, нито ние, нито Къртис, нито полицията. Системата за картотекиране в правната кантора беше подобна, но… Решихме, че са или кодове за резервация за хотел, самолет или наемане на кола, необходими за предстоящо пътуване, или част от регистрационен номер на кола, който Джон е записал по време на пътуването от Далас същия следобед. Никой не вярваше, че имат нещо общо със смъртта на двамата. Но изглежда имат, нали?

— Да. Джон ги е дешифрирал същия следобед. Противопоставил се на майка ми, без да знае, че тя има пистолет. И тя го застреляла.

— Какво е дешифрирал, Брук? Плашиш ме.

— Ела горе, Лили, и ще ти обясня. Ще ти покажа. Мое право е да го направя. В края на краищата, тя е моя майка. Моят демон.

 

 

Върху рафта в нишата на всекидневната в апартамента на Марла все още стояха книгите, които тя старателно беше означила за Джон, Брук и Фей. При разследването на истината за археоложката беше особено полезен методът на директното разследване.

Доктор Брук Блеър беше висока ценена за умението й да говори пред много хора. А сред близки тя прекрасно разказваше истории.

Историята, която разказа днес, беше ужасно лична, но в нея се преплитаха научни елементи.

Брук започна с едно колкото лично, толкова и професионално признание.

— Наруших основен принцип в археологията. Изобщо в науката. Пристъпих към медицинските досиета на Лили, най-вече към бележките на майка ми, с предубедена, положителна нагласа за това, което вярвах, че ще открия: че анализът на Марла ще ни насочи към правилната диагноза. Така и стана. Но поради емоционалното ми пристрастие, не можах да го разбера в началото.

— Ти си нейна дъщеря, Брук — нежно й напомни Робърт.

Фей също се присъедини.

— Колкото и да си умна, колкото и прецизно да си преглеждала медицинските текстове, ти не си лекар.

— Всеки друг обективен наблюдател би забелязал това, което аз не успях да видя. Просто трябваше да се вгледам по-внимателно в бележките й, в съдържанието им. — Брук погледна Робърт. — Щяхте ли да сложите диагнозата без тяхна помощ?

— Не, не бих могъл. В продължение на седем години не успях да определя диагнозата. Дори не се замислих, въпреки че е била очевидна.

— Тя умееше да скрива нещата като ги излага на видно място. Както, например, винаги оставяше връзката с ключовете си на бюрото във фоайето. Всичките й ключове бяха там — за колата, за къщата, за бюрото й. За да ги видят всички и да ги вземат, както направи Джон в онзи следобед.

Брук посегна към снимката, която беше поставила с лика надолу върху кутията за бижута на Марла. Образът, съчетание на панделки и арки, беше познат на всички, на Фей, на Рейф и Лили. Брук го обясни на Робърт.

— Това е първата мозайка, която Лили направи след смъртта на двамата. Както виждате, използвала е мозаечни плочки и още нещо, хапчета. Хапчетата, които й предписваха по време на седемгодишното й страдание. Фей беше запазила всички излишни хапчета до преди три години, когато доброто здраве на Лили се възстанови и тя реши да ги изхвърли. Но Лили, която не измени на себе си, ги прибра и сътвори това красиво нещо в чест на всички сватби и, разбира се, на Фей, чиито шейкове помогнаха на Лили да приема тези животоспасяващи хапчета, независимо колко зле се чувстваше. Мозайката е в дома на Фей в Чикаго. А снимката беше в една кошница в ателието на Лили…

Мисля, че Рейф не знаеше за това.

Брук покани слушателите си да седнат. Рейф отказа. Той се облегна на близката стена, отправил поглед към нея, разтревожен за нея, вбесен на себе си, че не успя да я защита.

Тя говореше за него. Рейф изчака, докато тя го погледне.

— Не — рече, — не знаех.

— Лорейн направи снимката — обясни Лили, все още неразбираща значимостта на думите си. — Преди много години. Наскоро я намери и ми я даде. — Погледна към Брук. — Тази сутрин като видя снимката и ме попита за нея, ти внезапно си тръгна. Защо, Брук? Какво има?

— Ще стигна и до този момент, Лили, и съжалявам, ако изглежда така, сякаш играя игрички. Предполагам, че след като снощи бях непростимо непродуктивна, днес проявявам прекалена методичност. Тази мозайка е причината, поради която Рейф се обади на Фей. За да потвърди впечатлението си, че тя представлява визуален архив на всички лекарства, които лекарите са ти предписвали. Тя помогна и на мен да разсея заблуждението си. Но ти си права. Не е толкова важно колцина от нас разкриха диагнозата.

Брук остави настрана снимката и докосна кутията за бижута.

— Но това тук е от значение. Беше в къщата, заключено в бюрото й. — Младата жена отвори капака и извади бяло хапче на сини точки. — Това е MJ 503. Буквите и цифрите са издълбани в хапчето. „MJ“ означава името на фармацевтичната компания, а „503“ — на съответното лекарство. С помощта на лекарствения регистър е много лесно човек да разбере всичко за MJ 503, от това как изглежда до това как действа. Научното му название е циклофозамид, и представлява панацея за лечението на някои видове рак. Предполагам, че страничните му ефекти се понасят добре… и в случай на гадене и повръщане, се лекуват едновременно с други лекарства. Циклофозамидът предизвиква косопад, обикновено само временно, и понеже действието му се изразява в атакуване на бързорастящите ракови клетки, то паралелно нанася поражения на бързо развиващите се нормални клетки, в най-голяма степен на червените и белите кръвни телца, и тромбоцитите.

Брук върна хапчето на сини точки в отделението му, и извади лилаво от съседно отделение.

— Това е варфарин. Освен че се употребява в медицината, то е активна съставка на отровата за плъхове. На пазара варфаринът се предлага във всички цветове на дъгата, като всеки от тях съдържа различно количество от лекарството. Лилавото хапче съдържа 2 милиграма. Във фармацията, варфаринът е антикоагулант. Дава се на пациенти с изкуствени сърдечни клапи, за да не прерастват малките кръвни съсиреци в церебрални емболии. Освен това, се дава на пациенти с тежки венозни тромбози. Отново целта е да се предотврати съсирване на кръвта и емболии, в този случай в белите дробове. Доколкото разбирам от лекарствения регистър, определянето на дозата е деликатно нещо. Необходимо е да се постигне определено ниво на антикоагулация, достатъчно да предотврати нежелано съсирване, но не дотам, че да се стигне до кървене.

Следващото нагледно средство на доктора на философските науки беше овално на форма и бяло.

— Това е прокаинамид. Използва се при лечение на сърдечна аритмия, особено при рискова вентрикуларна аритмия, и често пъти, когато пациентът има гърч от остър инфаркт на миокарда. Но прокаинамидът също може да предизвиква анормален пулс, включително и асистолия, което и липса на сърцебиене, и подобно на циклофозамида, може да намали стойностите на кръвните показатели. По-интересното е, че може да предизвиква появата на мнимо положително антиядрено антитяло, което е показател за наличието на автоимунни болести като кожна туберкулоза.

Последното хапче, което Брук показа и обясни, имаше формата на петоъгълник с кремав цвят като спалнята на Марла.

— Това е дексаметазон, изключително силен кортикостероид. Използва се при доста болести, от автоимунни смущения, ракови колити и серумна болест, до церебрална едема и туберкулоза. Има различни степени на токсичност, но включва смущения в електролитите, слабост в мускулите, вертиго, а при големи дози дисориентация.

Брук прибра дексаметазона, затвори капака и отвори първото чекмедже в кутията за бижута.

— Както виждате има още хапчета. Някои от тях сигурно са диуретици, и какво ли още не. Но тези, които ви описах, ви дават общата идея. Те са силни лекарства със съществено странично действие. Всички, с изключение на това. — Брук показа капките за очи. — Надписът гласи, че активната съставка е тетрахидрозолин. Нямах възможност да разбера какви са последиците при гълтане на лекарството.

— Внезапно стомашно-чревно смущение — обади се Робърт.

— Скоротечна и експлозивна диария?

— Да.

— Майка ми знаела ли е?

— Тя самата ни обясни, на нас нейните съквартиранти, какъв е ефектът от няколко капки само. Ставаше въпрос за някакъв изпитан номер, за който чула в колежа и който сервитьорките използвали, за да се отърват бързо-бързо от сприхавите клиенти. Освен това, според нея, действало и при нежелани срещи. Марла ни разказа за тетрахидрозолина. Страхувам се, че вероятно останалата информация е научила от нас, дори и да не е била тясно специализирана, тя й е послужила за ориентир.

— Но как се е сдобила с хапчетата?

— Много лесно. Спомням си, че много се учуди, когато разбра, че поръчка за рецептите се прави не от лекаря, а от някой в кабинета. Разбира се, дава се и името на лекаря, а ако става въпрос за наркотичен медикамент, се добавя и номера му от лекарствения списък, одобрен от здравната администрация. Но повечето рецепти не са за наркотици, не са потенциално опасни… в традиционния смисъл на думата. Лекарствата, които тя е използвала, влизат в тази категория. Лекарства, които човек не би започнал да пие, ако не се налага.

— Или ако няма избор. Не е възможно да е научила за самия синдром, докато е живяла в къщата в Джорджтаун… нали? Преди тридесет години едва ли е бил описан?

— Не, не е бил. Съвсем сигурен сам.

— А преди деветнадесет години? Не се споменава в нито един учебник тук.

— Предполагам, че оттогава са започнали да се появят описания на клинични случаи в педиатричната литература. Необходимо е известно време, докато всеки новоописан синдром влезе в стандартните текстове.

— Значи тя е стигнала до тези изводи съвсем сама.

— До какви изводи, Брук?

— До нея, Лили. Твоята… диагноза. От какво си страдала. Всъщност, ти въобще не си била болна, с изключение на разкъсания апендикс и септичния шок. Шокът и последиците от него са станали отправна точка за нея. Оцветила е симптомите ти при първото ти влизане в болница, така че ако подобни симптоми се появят отново, логически погледнато, това ще означава, че са предизвикани от основното ти заболяване. Ако не беше разкъсания апендикс, вероятно тя никога нямаше да разбере колко е забавно да си смъртно болна и колко е чудесно да я смятат за идеалната майка, като Каролин, и блестяща бизнес дама. И може би никога нямаше да открие, че обожава усещането, че Джон има нужда от нея.

— Брук, моля те. Какво говориш?

— Не знаеш ли, Лили? Не си ли се досетила?

— Не искам да се досещам.

— Искаш да кажеш, че не искаш да знаеш. Но — тихо рече Брук, — е вярно. След като оцеля след септичния шок, е трябвало да се възстановиш, както след смъртта на майка ми. Тя те е разболявала, Лили. Тя те е тровила с лекарства. С тези, които липсват от мозайката, която направи за Фей. Няма никакво съмнение. Тя те е разболявала както си поиска и когато си поиска. Време е за биопсия на костен мозък? По-добре да впръска малко циклофозамид в шейка на Лили, за да спаднат кръвните й показатели. Или да променим ритъма, какво ще кажете за гръбначна пункция? Шепа хапчета дексамстазолин ще свърши работа. А когато Лили толкова искаше да отиде на първия си бал, предварително беше решено, че желанието й нямаше да е по волята на майка ми, въпреки виенето на свят, предизвикано от другите лекарства. Няколко капки тетрахидрозолин щяха да предизвикат желаното от нея съгласие на Лили. Рейф разказвал ли ти е някога за Тлалок, ацтекски Бог на дъждовете, който пожелал сълзите на децата. Мисля, ще се съгласиш, че майка ми го удря в земята.

— Тя никога не би…

— Напротив, би го направила. Но само, когато й е било удобно. Била си болна за нейно удоволствие. Да си спомняш някога да е отлагала нещо, което иска да направи, само заради болестта ти? Аз не си спомням. Болестта ти, обаче, вършеше добра работа, когато тя имаше настроение за вниманието на Джон или да й се възхищават за подчертаната жертва, която прави за болното момиче, което дори не беше нейно, или когато беше в настроение да си разменя умни приказки с лекарите. И разбира се, появи се пътуването до Женева. През есента решиха, че следващия път, когато електролитите ти са извън строя, ще те изпратят в клиниката. Майка ми избра пролетта. Идеалният сезон за романтични истории. Еделвайсите цъфтят по това време, в края на краищата и…

— Престани, Брук! Звучиш толкова…

— Налудничаво ли, Лили?

— Да.

— Като майка си?

— Не!

— Нарича се синдром на Мюнхаузен, описан от Прокси. Чувала си за него, нали? Във вестниците, в предаването „Пийпъл“, по телевизията?

— Да, но… Да, чувала съм.

— Онзи следобед видях Джон в кабинета му. Сигурно тъкмо се беше върнал от къщата. Никога няма да узнаем защо е ходил там, какво го е накарало да претърсва и дали е имал представа какво ще открие. Когато го видях, той стоеше неподвижен, обсебен от откритието, което току-що направил, предполагам, и размишляващ какво да прави. Знаем, че се е опитал да се свърже с Къртис, вероятно за съдействие. Може би да обсъдят кога да се обади на полицията. Накрая Джон решил сам да се изправи лице в лице с нея. И защо не? Нямал никаква представа, че тя има пистолет. Разбира се, дори тя беше забравила… докато не й напомних.

— Брук, тя щеше да се сети за пистолета. — Гласът на Рейф беше тих, но ожесточен. — Знаеш, че щеше да се сети, в момента, в който се сблъска с обвиненията на Джон.

— Въпреки замайването от часовата разлика? Дори да не бяхме си припомняли изнасилването? Не знам. Никога няма да узнаем. Знаем само, че в предсмъртния си час Джон е бил при Лили в мислите си и с любовта си.

Брук погледна Лили, така обичана, така предадена.

— Той я уби, за да защити теб, Лили, да те спаси. Толкова съжалявам за поведението й.

Лили не можеше да говори. Не преставаше и да трепери. Но успя да кимне леко с глава в отговор. „Знам“.

— Ще оставя кутията за бижута тук. — Брук докосна съкровищницата, приютила толкова зло, и се обърна към Робърт и Фей:

— Моля ви, изхвърлете я, когато научите всичко, което може да се узнае. Хапчетата също. Не позволявайте на спасителката да изработи нещо красиво от нея. Ами, предполагам това е всичко. Време е да тръгвам.