Катрин Стоун
Пратеник на бурята (31)

Тридесета глава

Докато правеше копия на досиетата в „Кинко“, Брук внимателно разпределяше листите. Необходимо беше да се концентрира. Хиляди страници трябваше да бъдат копирани една по една, включително и листчетата със забележките.

Това беше пипкава, но не неприятна работа за младата жена.

Тя успя да се въздържи да не отваря отделенията, преди да се види с Рейф.

Думите „Ще го помоля да стане баща на детето ми“ отприщиха емоциите.

Брук не разбра откъде се взе този ураган. Хвана се като удавник за сламка за признанието на Лили, че сестра й „няма пряко отношение“. Но това не беше никакво извинение, защото Лили достатъчно ясно й загатна. Брук знаеше коя е истинската причина да не предвиди новината, просто не пожела да си го помисли.

Но то си беше факт.

След като направи признанието, Лили даде обяснение за решението си.

— Рейф е чудесен с децата. Трябва да го видиш с внуците на Фей и Сара, дъщерята на Лорейн. Той иска да стане баща и мисля, че с най-голямо удоволствие ще бъде баща. Ако можех да го даря с това щастие… От много време го обмислям, Брук. Но едва, когато Къртис ми каза, че искаш да дойдеш във фермата, си уредих час при доктор Дейвис. Твоята смелост ми даде кураж… Разбира се, не знам дали Рейф ще се съгласи. Но смятам, че няма да откаже. Какъвто и да е отговорът му, той ще е честен.

— Ще се съгласи — Брук чу шепота си.

Ще се съгласи, да ще се съгласи, да ще се съгласи.

Тези три думи бяха затворени, но когато вратата с трясък се отвори, те се понесоха из къщата, стопиха топлината и повлякоха след себе си други истини.

Той ще пожелае тя да се омъжи за него. И тя ще се съгласи.

От години Рейф и Лили бяха родители на люляците и понитата. Заедно бяха правили планове за бъдещето, а Рейф вече се беше посветил на тези планове.

Тази есен светът щеше да се наслади на красотата на „Ема“ и „Чарлс“. Щяха да измислят име за златния люляк. Цели редици от нови дъщерни люляци щяха да разцъфнат.

Във фермата щяха да израснат децата на Дафни и Шадоу.

От дванадесет години Рейф и Лили живееха заедно, бяха избрали да са заедно, и си разменяха обещания за всичките години, които им предстояха.

А Рейф и Брук? Дванадесет дни на разговори, две нощи на докосване и обещанието за… Още. В онази бурна нощ Брук осъзна, че Рейф желаеше още дни и нощи с нея.

Колко още? Не знаеше и никога нямаше да узнае. Преди Лили да сподели с нея откровението си, тя знаеше, че беше готова да се съгласи с всяко негово предложение. Със случайните рандевута на страст, разговори и сънища? Да. Или повече време, много повече време, за да разбере дали през годините могат заедно да притежават онова, което Рейф и Лили вече имаха. О, да.

Но, Брук знаеше, че нейното „да“ щеше да се окаже по-слабо от положителния отговор на Рейф пред Лили. „Моят живот е при Лили“, щеше да й каже Рейф. Лили има смелостта да се обвърже и аз ще отвърна със същото. Желая го.

Рейф няма да признае, че винаги е бил малко влюбен в Лили. Но, разбира се, това е истината. Няма да спомене, нито дори да намекне, че с младоженката ще бъдат съпруг и съпруга в истинския смисъл на думата. Любов… и страст.

Вместо това, нежно ще благодари на Брук, че е предложила да износи бебето на Лили. Ще признае, че рискът от ектопия не го тревожи. Ако изследванията покажат и най-малко стесняване на фалопиевите тръби, с Лили ще изберат ин витро оплождането.

А що се отнася до имунологичния риск за Лили, ако има все още такъв, той ще настоява Брук да износи бебето вместо нея.

Но тя нямаше да го направи. В никакъв случай. Не и когато бебето беше от Рейф.

Малко преди девет Брук се запъти към имението.

Слънцето грееше и небето синееше. Но на Брук й се струваше, че се влачи през непроходими преспи. Тя погледна към нозете си, които едва-едва пристъпваха, и притисна към гърдите си медицинските досиета на Лили.

Блестящата дъщеря на своята блестяща майка беше до тук. Да не говорим за вълшебника, който разчита древни йероглифи. Папките бяха пълни с непознати медицински съкращения и акроними. Марла беше ги усвоила и освен това, беше създала свои собствени означения.

След време и максимално концентрирана, Брук сигурно щеше да дешифрира научната стенография и личните означения на майка си.

Но разполагаше само с осем часа. А и трудно се концентрираше, мислите й безпощадно попадаха под гилотината, сякаш си имаше свои бог Вятърът на ножовете.

Жените от Форсайт винаги се омъжваха по любов. Съпрузите им винаги ги боготворяха.

Лили нямаше да бъде изключение.

На сватбата Лили щеше да пожелае Брук да застане до мъжа, когото обича, точно както Каролин пожелала най-добрата й приятелка да стане свидетел на брака й с Джон, когото Марла обичала.

Затова ли го уби Марла? Защото Джон променил решението да се жени за нея… защото все още обичал Каролин?

Острите като бръснач мисли се врязваха още по-дълбоко. Така ли се чувства човек, който има дисеминирана вътресъдова коагулопатия? Да кърви от всяка пора?

И освен това, колко патетично е да се сравняват нейните чувства с изпитанието на Лили, особено когато сестра й беше надраснала реалността.

Неустрашимата дъщеря от Форсайт отказа да умре. Очевидно епохата на силните жени на Форсайт щеше да продължи. Какъв живописен хибрид щяха да представляват дъщерите на Лили от свързването на слънчевата светлина и среднощната тъмнина, на дамата и Перестия Дракон, на художничката и завоевателя.

Брук не беше открила диагнозата, която щеше да даде възможност на Лили да износи собствените си деца. Но доктор Робърт Харт щеше да я открие. Дори Марла знаеше, че той ще я открие.

Всъщност, успя да дешифрира многобройните звезди, които майка й беше нарисувала край името на лекаря, подобно на многозвездни галактики, които обгръщаха името му, навсякъде, където се появяваше. Ако имаше човек, който да обясни загадката, то това беше нейният съквартирант от Джорджтаун.

— Нека ги занеса вместо теб.

Рейф. Той стоеше на пътя й. Въпреки списъка със задълженията за деня, които изтощеният й мозък беше съставил. Дай досиетата на Лили на доктор Харт. Прекарай известно време с нея. Избягвай Рейф.

— Не, Рейф. Благодаря. Сама ще ги пренеса.

— Свърши ли всичко, каквото си беше наумила?

— Не съвсем. Майка ми очевидно е открила нещо. Сигурна съм.

— Но не можеш да разбереш какво?

— Не. Надявам се доктор Харт да успее. — Брук измести поглед от изпълнените с нежност сини очи към имението. — Това неговата кола ли е?

— Да. Току-що пристигна. Не си местила листчетата с бележките, нали?

— Не, дори не… О, ето я Лили.

И приятният хематолог, чието име Марла беше оградила със звездички.

— Брук, изглеждаш много уморена.

— Добре съм, Лили. Наистина. — Почувства се още по-добре, когато се вгледа в мъжа, който бил приятел на Марла… и който беше единствената й надежда в безнадеждната нощ, която предстоеше, да открие щастливо разрешение за всички. В този миг тя знаеше, че ще го стори. — Аз съм Брук.

— Здравей, Брук. Аз съм Робърт.

Брук го остави да вземе папките от ръцете й, нещо, което не позволи на Рейф.

— Бележките са на майка ми. Правила е препратки на симптомите, лабораторните изследвания и видовете лечение при всяко приемане в болница. Също е писала върху самите страници. Имах намерение да изтрия тези коментари, но тъкмо обяснявах на Рейф, че вероятно е открила нещо и затова ги оставих. Без редакция.

— Сбити и директни.

— На няколко места е написала „невярно“. Всъщност, на доста. Между останалите неща. Следват обичайните намръщени лица. Но вашето име е оградено със звездички. Поне на страниците, които успях да прегледам.

Робърт се усмихна.

— Със или без звездички, радвам се, че имам помощта на Марла. Тя беше добър приятел. Да живееш с петима медици означаваше непрестанни разговори, свързани с медицината, случай след случай, дилема след дилема. Тя нито веднъж не се оплака. Всъщност, много скоро тя с лекота се включваше в споровете. Така че, каквито и прозрения да е имала Марла, положителни или отрицателни, те са добре дошли.

— Добре, радвам се.

— А аз се радвам да се запозная с вас.

— Интересно — замисли се Лили. — Едно такси идва право към нас.

Интересно, но не и тревожно. Таксито спря на чакълестата алея, а клиентката му беше добре дошла.

— Фей! Каква чудесна изненада!

Лили и Фей се прегърнаха. После новодошлата потупа Рейф по ръката за поздрав и в знак на благодарност, че грабна куфара й да го носи.

После се усмихна на Брук.

— О-о!

— Здравен, Фей. — И Фей като Робърт изглеждаше на петдесет и няколко. Млада. — О-о!

Лили изчака Фей и Брук да се прегърнат. Но те не се прегърнаха, никога не бяха го правили. Точно преди да се получи неудобна ситуация, Лили си припомни този факт.

— Фей, това е доктор Робърт Харт. Той се грижеше за мен в медицинския център, а с Марла се познават от Джорджтаун.

— Освен това — добави Робърт, — преди тридесет години със съпругата ми сключихме брак тук. Така и не се запознахме с талантливата майсторка, която сътвори сватбената ни торта. Тя самата се венчаваше тогава и в този ден беше брачната церемония. Но струва ми се, че името й беше Фей.

— Каква памет!

— Беше забележителна торта. И забележителен ден.

Носталгичната мисъл на Робърт остана непроизнесена, но се понесе из въздуха на месец април. Всички замълчаха почтително и ако Лили не беше се намесила отново, тишината заплашваше да стане смущаваща.

— Като заговорихме за сватби, Фей, този уикенд не си ли заета да правиш сватбени торти?

— Много даже. Цял куп пролетни сватби. Но Джен владее положението. Още повече че, след загадъчното позвъняване на Рейф, бях длъжна да дойда.

— Загадъчно позвъняване ли? — попита Брук.

Настана смущаващо мълчание. Само за секунда-две, докато Фей погледна Рейф, намръщи се и пак се усмихна.

— По-правилно е да кажа, че ми даде знак да дойда. На който не можех да устоя. Обясни ми, че ще има празненство, на което и аз съм поканена. И ето ме тук. Готова да празнувам… и да готвя. Да, Лили. Много ми се иска.

Някога във фермата устройваха екстравагантни домашни празненства, по време на които гостите имаха на разположение цялото имение, както им харесва. Разхождаха се из градината, бъбреха си в салоните или яздеха конете на „Убежището на лисиците“ до следващата богата трапеза, след което подновяваха разходките, разговорите и ездата.

Обсъдиха плановете за това домашно празненство по време на закуската с шоколадови кроасани. Брук и Лили щяха да прегледат ателието на Лили, а после може би щяха да се поразходят из имението. Фей щеше да „се заиграва“ в кухнята, а Рейф щеше да нагледа конете.

Робърт щеше да прегледа досиетата на Лили. И той като едновремешните гости на къщата можеше да се настани, където си пожелае. В кабинета на Джон. На верандата. В апартамента за гости, който му предоставиха.

— Всъщност, ако Фей няма нищо против, тук в кухнята ще ми е добре.

— Изобщо нямам нищо против. Но имам навик да говоря на себе си, докато меся.

— И аз имам усещането, че правя същото.

Ателието на Лили беше досущ като все още съществуващата остъклена стая. Слънчевата светлина проникваше през стъклени стени, а чекмеджетата от пода до тавана бяха вградени в друг вид стена, направена от стъкло и още нещо.

Лили обясни, че в един идеален свят всяка плочка, която не се използва, ще бъде складирана в собствено чекмедже. А кошницата със снимки на разнообразните й мозайки щяха да бъдат събрани и аранжирани в портфолио. Дори щеше да открие система за съхраняване на файловете с бъдещите си идеи, вместо да ги мята в една голяма керамична купа.

Но в света на художничката цареше безпорядък подобно на хаоса в половината част от игралната зала, която беше на Лили навремето. Мозайка в стил Лили Форсайт Рутледж.

Двата най-скъпи спомена от игралната зала имаха специално място в ателието на Лили. Писалищата с подвижен плот стояха едно до друго и бяха отворени. На плота на Лили имаше ваза с цветя, спасени след снощната буря рано сутринта. А на писалището на Брук лежеше съвместното им творение, изпълнено с комплекта за рисуване и предназначено за Каролин, и забравено след смъртта й.

— Освежих боята — обясни Лили. — Достатъчен беше само един тънък пласт. Докато си тук, можеш да порисуваш малко, ако желаеш, или да вземеш комплекта със себе си… а може би не.

Брук докосна четката и си спомни с каква сила я беше сграбчила, за да не й се изплъзне, и колко съсредоточено изпълняваше всеки рисунък.

Навремето нямаше какво да я разсейва. Нито остри като нож мисли, нито гледка към люляковата градина, където се бяха венчали Шарлот и Джеймс, Ема и Чарлс, Каролин и Джон, Робърт и Джоана… и където скоро щеше да се състои още една сватба.

— Спомена ли на Рейф за бебето?

— Не. Не и докато не се видя с доктор Дейвис още един път.

— Но ако Робърт открие нещо този уикенд…

— Обзалагам се, че е внимателен, колкото теб. Не смяташ ли, че той ще поиска да се направят изследвания, за да се потвърди диагнозата му? И освен това, Брук, не съм сигурна, че някога ще помоля Рейф за бебето.

— Какво? Снощи беше толкова сигурна.

— Знам.

— А и каза, че от дълго време мислиш за това.

— Така е. Но мисля и за теб. И за Рейф.

— О!

— Значи има нещо.

— Имаше, Лили. Ти не беше единственото седемнайсетгодишно момиче, което беше лудо влюбено в него. Предполагам, че не сме само ние. Беше сляпо увлечение преди дванайсет години, продължило девет дни.

— А сега?

— Сега ли? Ти сама каза. Той е наистина страхотен. И ми беше много приятно да го видя отново. Но… той ще се съгласи, ще се съгласи, ще се съгласи… това е всичко. Помоли го, Лили. Той ще иска да стане баща на детето ти. Много ще се развълнува.

— Говорех ли на себе си? — попита Робърт, когато вдигайки поглед от листовете, разпръснати на кухненската маса, срещна погледа на Фей.

— Не. Само се тревожехте мълчаливо. Поне не на глас.

Робърт се усмихна.

— Фей, познавахте ли добре Марла?

— Не съвсем. Запознахме се на сватбата на Джон и Каролин. Следващият път, когато я видях, беше за да обсъдим с нея и Каролин вашата сватбена торта. После я видях десет години по-късно, когато се разпадна бракът ми. Джон и Каролин ме поканиха да живея във фермата. Пет седмици след моето пристигане умря Каролин.

— И вие останахте след смъртта й.

— Да. С Марла живяхме под един покрив в продължение на седем години. Но дали я познавах? Не съвсем.

— А бащата на Брук?

— Нямам ни най-малка представа кой е той. Предполагам, че е бил извън играта, много преди да се роди Брук. От време на време си въобразявах, че откривам у Брук общи черти с много мъже от Форсайт, в това число и бившия ми съпруг.

— Възможно ли е да се е случило?

— Дали бившият ми съпруг е имал случайна връзка с Марла? Защо не? Всъщност, той се забъркваше с всяка втора красива жена, която срещнеше. — Фей тръсна глава. — Някога не намирах това за забавно.

— Навярно някога не е било забавно.

— Не, изобщо. Като гледам Брук сега, осъзнавам, че единственият човек, на когото винаги е приличала, е Марла. Когато беше по-малка, приликата не беше така поразителна.

— Не мога да си спомня Марла някога да е била така обсебена като Брук сега.

— Знаете ли какво я преследва, Робърт?

— Не мисля.

— Но то и вас преследва. Може би ще ви е от помощ, ако ви кажа какво ме попита Рейф снощи, когато ми се обади по телефона.