Катрин Стоун
Пратеник на бурята (28)

Двадесет и седма глава

Природата беше изкопала дълбок гроб, чиито стени се свличаха, ако някой стъпеше близо до ръба.

Разтревожените спасители обаче, се приближаваха от време на време, за да погледнат как се справяха конят и човекът, колко дълбока беше станала водата и студено ли му беше на Рейф.

Чакаха втория кран да пристигне. Забавиха се, докато решат, че са необходими два. Единственият начин да спасят Дафин беше да я изтеглят направо нагоре. От самото начало това им беше ясно. Но тъй като тежките машини не можеха да се доближат до дупката, както предполагаха, двата крана трябваше да тръгнат от различни подстъпи и да работят съгласувано.

Дори и при това положение успешният изход на операцията беше под въпрос.

Рейф можеше да бъде спасен. Няколко човека на ръба може би щяха да успеят да го изтеглят. Само в случай, че стените не се срутят напълно.

Той отказа да го спасят. Дафне беше неспокойна, и ако я напуснеше положението за нея щеше да стане катастрофално. Рейф категорично отказа да го измъкнат. Заплаши ги, че ще отприщи яда си, ако се опитат. Така че спасителите чакаха и гледаха как се покачва нивото на водата. Тревожеха се за младия мъж, който оставаше все така непоколебим и чиято температура заплашително спадаше.

Рейф знаеше, че беше спаднала. Мислите му се разпиляха, но той можеше да ги събере като по команда. Ако поискаше. Но за сега не проявяваше такова желание. За да контролира мислите си, му беше необходимо усилие, ценно усилие, което сега трябваше да пести.

Така че остави мислите си да се реят. Може би емоционално това му беше необходимо, защото те се насочиха към една планина от кал.

Калта, погълнала семейството му, беше топла. Тропическа. Благоуханна смърт в затоплен гроб.

Но в този ден, там в северна Вирджиния калта беше леденостудена, може би по-тежка от тропическата и подобно на тоновете цимент, които затрупаха една цяла цивилизация, беше само писъци.

В смразяващо студения дъжд Рейф чу тези писъци. Заслуша се в тях. Тогава плачът накара душата му да потрепери.

Рейф насочи мислите си в друга посока, събра ги, както пастирът подкарва стадото. След като спасят Дафне той щеше да иде в затоплената от камината къща, при Брук.

Ясно си представи картината. Но въпреки това, потрепери.

Защо?

Заради нещо, което знаеше, и не знаеше — едно смътно подозрение, което се появи преди студът да обладае мислите му и те да се разпилеят.

Беше изкопано тази Коледа през април. Частично изкопано. Ексхумацията не беше приключила и трупът, от дълго време заровен там, не беше изцяло разровен. Но предстоеше.

Рейф трябваше да види разложените останки.

Неясното му лошо предчувствие беше свързано с Брук. Ако някога узнаеше за това разкритие, сърцето й нямаше да спре да плаче.

Но тя нямаше да разбере. Той пръв щеше да го види, да го изследва, и после да го зарови под тонове… любов.

 

 

— Рейф? — повтори Брук.

— Какво мислиш за него?

Обичам го.

— Какво мисля ли, Лили?

— Преди дванадесет години си го опознала в продължение на около седмица, а и през последните два дни очевидно сте говорили доста. Признавам, че не е кой знае колко много време, но харесваш ли го?

— Да. Разбира се. Защо да не го харесвам?

Брук видя как Лили засия и усети пронизващата истина.

— Ти си влюбена в него.

— Бях лудо влюбена, но за малко. Той беше моят чаровен принц, приказният герой, който яздеше своя черен като нощта боен кон и ме спасяваше от моята скръб, след като се будех от сън. Дълго време след смъртта на баща ми и майка ти аз спях почти денонощно. Спях и растях. Всеки път, когато си отворех очите, Фей ме хранеше, а Рейф ми говореше. Успокояваше ме. Едва, когато наистина се събудих, осъзнах, че съм влюбена.

— Рейф разбра ли?

— Да! Не беше сложно. Аз не го криех. И на всичко отгоре, си признах всичко.

— Той какво каза?

— Беше страхотен. Каза, че бил малко старичък за мен. Макар че тогава бях на седемнадесет. После на осемнадесет, деветнадесет. Той настояваше, че е тийнейджърско увлечение, и че съм избрала него поради липса на други мъже. Освен Къртис, Рейф беше единственият мъж, когото виждах.

— Ти какво отговори?

— Много смели неща. Спомняш ли си онази Лили, която вярваше, че няма невъзможни неща и упорито ги преследваше? Ами, тя изведнъж се материализира отново, след като злите антитела разхлабиха хватката си. Вярвах, че съм влюбена в него. Бях влюбена. И все още вярвам. Беше чудесно, болезнено и напълно несподелено. Рейф спокойно можеше да напусне фермата. Всички във Форсайт вече го познаваха. Уважаваха го и го харесваха. Всеки би го приел с радост. Но той остана. Заедно усмирихме бурята на сляпото ми увлечение и станахме близки приятели. Най-добри приятели.

— Ти все още го обичаш.

— Не съм спирала. Но някак, знам ли, по-нормално. Слава Богу, лудостта я няма.

— И той те обича — успя да изрече Брук.

— По същия начин, както аз го обичам. „Обичам“. Не „влюбена съм“. Въпреки, че е имало моменти, когато според мен, Рейф е бил мъничко влюбен в мен.

— Как би могъл да не е влюбен?

— Много лесно. — Лили вдигна рамене. — Понякога си мисля колко много щяха да го харесат родителите ми. Да го обикнат. Колко благодарни щяха да са, че е с мен.

Джон и Каролин наистина щяха да обикнат Рейф. За разлика от Марла. Брук искаше да отпрати тази мисъл, но тя се появи внезапно и смразяващо, както преди дванадесет години. Марла срещна момчето пастир едва в смъртта си, когато Рейф търсеше в обляното с кръв тяло и най-малкия признак на живот, и най-слабия удар на сърцето.

Ами ако беше съживил Марла Блеър? Дори тогава, тя пак нямаше да го одобри.

— Рейф иска да е тук — прошепна най-накрая Брук. Не беше внезапно прозрение, а повторение на думите на Рейф. Правя това, което ми е по сърце.

— Да. Така е. Сега знам. Преди няколко години го попитах направо. Трябвало е да го попитам много преди това. Но се страхувах. Чувствах се в безопасност, когато той беше край мен.

Доста егоистично, нали?

— Доста разбираемо. Не мислиш ли, че той щеше да ти каже, ако искаше да си тръгне?

— Щеше, но не пожела да си тръгне. И ето ни, дванадесет години по-късно. Можеш ли да повярваш, че през всичкото това време не сме се разделяли, освен през последните два дни, да не говорим за по-дълго… Наистина се радвам, че го харесваш, Брук.

— Харесвам го. — Брук се усмихна. Усмихна се, както Марла можеше да се усмихва, независимо от болката, тревогата и страха. Когато няма какво да криеш, не крий нищо. Ами ако имаш какво да криеш? Дъщерята на Марла знаеше отговора. Скрий го добре.

Лили също се усмихна и се прозя.

— Наистина адреналинът ми спада. Най-добре да се обадя на доктор Харт и да си лягам. Беше ли вече в имението?

— Още не.

— Искаш ли?

— Да. Мисля, че трябва да видя спалнята й.

Лили кимна със сериозно изражение.

— Ако искаш, и моето ателие.

— Определено бих искала да го видя.

— Страхотно. Тогава да си направим закуска в девет.

— Чудесно.

Заедно отидоха до вратата на къщата. Лили облече якето си, прегърна Брук и посегна към дръжката на вратата. После отново се обърна с лице към Брук.

— Вчера бях при гинеколог. Не, не съм бременна. Но искам да забременея. Надявам се.

— Лили…

— Знам. Съществува риск. Именно поради тази причина се видях с доктор Дейвис. Нейната специалност е рискови бременности. Засега единственият риск е ектопията.

— Мислех, че не се предава по наследство.

— Не. Застрашена съм, заради собствените ми заболявания. Заради последствията от инфекцията и операциите. Но рискът от ектопия може изцяло да се елиминира чрез оплождане ин витро, което, всъщност, ще направя, така или иначе. Нямам… връзка е мъж. — Лили се облегна на солидната врата, както Брук се беше облегнала на топлата стена, която Фльор й предложи. — Има и един друг, непредвидим риск.

— Болестта ти.

— Да. Доктор Дейвис провежда серия изследвания, много от които вече имат резултат, и то благоприятен. А след като доктор Харт прегледа досиетата тази седмица, скоро ще узнаем, всичко, което може да се узнае. Добрата новина е, че оглеждайки информацията ретроспективно, те ще могат да разберат от какво, всъщност, съм страдала.

— И ще ти съобщят, че вече си здрава.

— Би било… чудесно. В противен случай, ще остане притеснението, че заболяването е латентно и може да се прояви по време на бременността. — Лили здраво стисна дръжката на вратата. — Искам да поема този риск.

— Но не е необходимо. Можеш да си имаш дете, без да поемаш каквито и да било рискове.

— Имаш пред вид приемник. С доктор Дейвис обсъдихме тази възможност. Въпреки че отглеждането не е проблем, след като майчината ДНК ще е моя, не мога да си представя, че ще помоля някоя жена да роди моето дете, а не нейното.

— Няма да молиш никого, Лили. Всъщност, дори не се налага да молиш никого. Пред теб стои една жена, която с готовност ще направи това за теб.

— Брук! Това е толкова…

Завършек, ново начало, празник.

— Това е нещо, което много бих искала да направя.

— Но…

— Наистина.

— Благодаря.

— Е, значи да? Докато не сме абсолютно сигурни, че си оздравяла.

— Да. — Лили поклати глава. — Изобщо не бях и помислила да те моля да станеш моя приемница, Брук. Поне — тихо добави тя, — не преди да се роди детето. Надявах се, че ако нещо се случи с мен, ти с радост ще си до нея, или него.

— Нищо няма да ти се случи.

— Възможно е, Брук. Винаги може да се случи.

И двете го знаеха. Лили я молеше за нещо, което Марла направи, когато умря Каролин, да обича детето й, като приятелка.

Като сестра.

Като майка.

— Разбира се, че ще съм с твоето дете, Лили. Разбира се.

— И с Рейф.

— Рейф ли?

— Той също ще има нужда от теб.

— Не разбирам. — Напротив, как разбираше.

— Ще го помоля да стане баща на детето.