Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Starlight Star Bright, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Радостина Михалева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sindicate(2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora(2013)
Издание:
Катрин Стоун. Пратеник на бурята
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина прес“, София, 2002
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954-706-098-8
История
- —Добавяне
Двадесет и шеста глава
Рейф й каза да говори на конете, да ги успокои.
— Хей, момчета — поздрави ги Брук, след като отвори вратата на обора. — Знаете ли какво? Все още вали силно и не можем да излезем, а и перспективата да попаднете в шахта не е от най-оптимистичните. Но какво ще кажете, ако се разтъпчем за малко тук вътре? Да протегнем нозе, да хапнем.
Благосклонните коне се съгласиха с предложението. Те не се притесняваха нито от поройния дъжд над главите си, нито от рева на гръмотевиците в далечината.
— Исках да отида с него. Но както знаете, той нямаше да ми позволи да остана с него в шахтата. Нито на дъжда. Иска да съм на топло и в безопасност. И вие също. Доста добре се грижи за нас, нали? — Брук попита животните, отглеждани с любов. — И ние го обичаме, нали? — Тя се обърна към Рапсоди. — Ти какво мислиш по този въпрос?
Черният жребец не беше нито разтревожен, нито учуден. Всъщност, той изглежда одобряваше. Тя докосна силната му муцуна, но той не се отдръпна от прегръдката, нито физически, нито вътрешно, никак.
— Време е за лягане — най-накрая съобщи Брук. — В този дъждовен и уютен ден, спете повече и сънувайте повече.
И тя щеше да подремне и да сънува. Докато чака Рейф да се върне.
Брук видя златистия рейндж ровър, още щом излезе от конюшнята. Приличаше на слънце, слязло на земята в този мрачен от бурята ден. Имението светеше. Усмихнатата жена, която се приближи в поройния дъжд също сияеше.
Лили беше висока, колкото Брук… не, по-висока. Освободени от робството на антителата, клетките й буйно се бяха развили.
Великолепно.
Облак от лъскави къдрици ограждаше нежните черти. Елегантните й нозе бяха стройни и силни.
Дъщерята на пролетта беше разцъфнала на слънчевата светлина, докато дъщерята на есента беше повехнала и посърнала в мрачните гробници.
И Брук, и Лили вярваха, че първата среща след толкова много години щеше да мине лесно, и то благодарение на Рейф, който помогна и на двете по отделно да разкрият съмненията си.
И действително мина лесно, без намесата на неприсъщи емоции, така че чистите им чувства преливаха.
— Изглеждаш…
—… и ти, също.
— Чудесно е, че…
—… знам.
Нямаше нужда да довършват изреченията. И двете знаеха липсващите думи. Най-накрая по-малката, по-високата и по-здравата сестра предложи набързо да изтичат в проливния дъжд.
— До къщата?
— До къщата.
— Кифлички? Горещ шоколад? Чай? — попита Брук, след като окачиха мокрите си якета на закачалката до вратата. — Или нещо друго от вкуснотиите, които си оставила за мен.
— Горещ шоколад, ако обичаш. — Лили избра питието на ацтекска принцеса, после се замисли за ацтекския принц. — Не видях камиона на Рейф.
На път към кухнята, Брук й обясни. Лили изрази тревога и загриженост за всички. И добави една пикантна новина за Дафни.
Лорейн и Рейф се споразумели, че когато дойде време Дафни да ражда, Шадоу ще бъде жребецът за разплод. След като взели това решение, го споделили със Сара, която много се развълнувала.
— Предполагам, че ранното ми завръщане не променя нещата — каза Лили, след като се върнаха във всекидневната с препълнени чаши в ръце.
— Всичко се нарежда чудесно, Лили! С изключение на това, че си шофирала след безсънна нощ, в буря, в пиковите следобедни часове в петък.
— Звучиш като Рейф. Или би трябвало да кажа, че през последните дванадесет години той е звучал като теб. Чувствам се, чудесно, Брук. Шофирах много предпазливо. Освен това, съм съвсем бодра, изпълнена с енергия.
Лили елегантно се настани на дивана, който Каролин беше избрала навремето. Брук седна до нея. Стори й се, че Каролин ги прегръщаше, и двете.
— Харесаха ли мозайките ти?
— „Те“ бяха само един човек, „той“. И подозирам, че ако и когато той забележи, че спартанският му кабинет е задръстен от мозайките ми, реакцията му няма да бъде израз на харесване. Вчера се срещнахме случайно, знаеш ли, инцидент, при който го набедих за потенциален убиец, и то само с един бърз поглед.
— А той разбра ли?
— О, да.
— Е, смятам, че е било твърде дръзко от твоя страна да си назначаваш среща с него.
— Щеше да е дръзко, ако знаех, че е той. Беше грешка. Търсех доктор Робърт Харт, не Питър Харт. Бях решила, че е педиатър, тъй като той беше хематологът, който ме лекуваше.
— Онзи, който направи всичките биопсии на костен мозък?
— Наистина вярвам, че за него е било по-болезнено, отколкото за мен. Робърт Харт е много свестен човек. Видях се и с него, след фиаското с Питър Харт. — Лили хвърли бърз поглед към горещия си шоколад. — Свестният доктор Харт бил един от съквартирантите на майка ти в Джорджтаун. Всъщност, благодарение на майка ти, той се оженил в нашата градина.
— Младоженката болна ли е била?
— Да. Откъде знаеш?
— Намерих една снимка в писалището.
— Страдала от лимфома на Хочкин и провела терапия, която се оказала много успешна. Тя, Джоана, умряла преди една година. Без нея се чувства самотен. Разбира се, и тъжен. Освен това, е и кабинетен археолог. Сам предложи да разрови медицинското ми досие, ако някога се намерят четирите липсващи тома.
Брук мълчаливо прекоси стаята до писалището, взе папките и ги връчи на Лили.
— Намериха се.
— Брук — прошепна Лили, докато ги слагаше в скута си. — Това е чудесно. Мисля, че никой не е вярвал, че четирите тома ще се намерят, още по-малко да се комплектуват. И сега виждам майка ти как си бъбри с чиновниците от сектор „Медицински досиета“, как изразява пълното си доверие в тях, и как те се съгласиха да потърсят още веднъж погрешно картотекираните данни и да ги намерят. Вероятно е възнамерявала да направи копия, преди да върне оригиналите.
— Наистина не я мразиш.
— Не, Брук. Мислех… Рейф не ти ли каза?
— Да, каза ми, но…
— Мразиш ли баща ми?
— Никога, нито за миг.
Миговете следваха един след друг. И така минаваше един живот.
Накрая Лили отгърна корицата на първата папка.
Първите няколко страници съдържаха административна информация. Лични данни на Лили, изпълнител на застраховката, законни роднини. Имаше и формуляр за дадено съгласие, подписан от Джон. Адвокатът даваше съгласието си да лекуват дъщеря му, без да се съобразяват с клаузата за безвредно лечение. Не се интересуваше от правото си да възбужда съдебно дело. Единствено се интересуваше от живота на дъщеря си.
Най-после Лили стигна до анамнезата при последното и постъпване в болница преди смъртта на баща й и Марла, десетдневна хоспитализация, по време на която и дадоха направление за клиниката в Женева.
— История на настоящата болест — прочете Лили. — Слаба, с тремор, очевидно хронично болна, бяла жена, на възраст 15 години, в състояние на остра депресия. Т36.9. ВР 64 сетивност. НК 170 с честа ектопия. ИЛ 28. Облечена в бална рокля със следи от повръщане.
Бална рокля. Рокля за танци. Всяка година, по традиция, горните класове на женската академия „Форест Ридж“ и на мъжкото училище „Ашкрофт“ организираха официална танцова забава. Беше първата „Пролетна забава“ както за Брук, така и за Лили. Брук отиде само заради Лили.
По време на часа за опознаване, преди вечерята, момчетата от „Ашкрофт“ се тълпяха край Лили. Тя беше обещала, че ще танцува с всички, въпреки виенето на свят, което усещаше през последните няколко седмици.
Лили не беше споменала за това на никого. Нито за слабостта си. Нито за спазмите в мускулите. От януари беше пропуснала само осем дни в училище, и не желаеше да пропуска повече, освен ако нямаше друг избор.
Освен това, беше донесла на танците един от шейковете на Фей. Той щеше да успокои стомаха й, тя щеше да се нахрани и така подсилена от храната, щеше да може да танцува.
Наистина се почувства по-добре, след като изпи шейка. Много по-добре, докато не повърна. Стана без предупреждение, както при диарията — „скоротечна и експлозивна“ беше записано в медицинското й досие.
— Брук, ти ме хвана, когато повърнах. И двете се изцапахме целите с повръщано. Невероятно, че го направи.
— Няма нищо невероятно. И ти щеше да направиш същото за мен, ако бях на твое място.
— Бих искала да мисля, че е така.
— Аз не тая никакви съмнения за това.
— Е, ти не беше на мое място, но ако не беше там…
— Линейката щеше да пристигне също толкова бързо.
— Да, Брук. Но не съм сигурна, че щях да оживея.
— Разбира се, че щеше да оживееш.
— Не. Бушоните ми наистина изгоряха. Заплашително. За известно време не исках да приема, че получавам такива симптоми. Докато ти ме държеше, сърцето ми пърхаше като ранена птица. Брук, аз бях в опасност. Тогава смътно го разбирах, но по-късно го осъзнах съвсем ясно. Ако ти не ми беше казала да се боря, не ме накара да се боря, мисля, че нямаше да…
— Лили…
— Наистина. Спомняш ли си какво ми говореше непрекъснато? „Ти ще се оправиш, Лили. Ще оздравееш. Това никога вече няма да се повтори.“
— Не вярвам, че съм казала тези неща.
— Но ми ги каза, много пъти. И знаеш ли, ти беше права. Разгледа ли вече тези бумаги?
— Не. Първо исках да получа позволение от теб.
— Имаш го, Брук. Разбира се!
— По-важният експерт е доктор Харт.
— Който може би ще дойде този уикенд. Всъщност, много би искал. От друга страна, бих могла да му дам документите следващата седмица.
— Този уикенд става. Може би така трябва. Като един…
— Завършек?
— Да.
— Завършек на миналото — замисли си Лили, — и едно ново начало на бъдещето.
— Да го направим, Лили.
— Добре. Ще го поканя… скоро.
— Да не би да ти спада адреналина…?
— Започва да спада. Но има още нещо, един друг човек, за когото искам да поговорим първо. Рейф.