Катрин Стоун
Пратеник на бурята (26)

Двадесет и пета глава

— Коя е Брук? — попита Робърт.

— Дъщерята на Марла.

— Нямах представа, че Марла има дъщеря.

— Няма причина да знаете. — И много сериозна причина, помисли си Лили, да не знае. Подобно на Каролин и Джон, Робърт би се притеснил, ако знаеше за изнасилването в новогодишната нощ. — Брук не ме посещаваше в болницата. А тъй като тя беше здрава, Марла не говореше за нея, при положение, че аз бях болна.

— Тя във фермата ли живее?

— Не. Всъщност, от стрелбата насам тя се връща за първи път. И си проговаряме за първи път оттогава.

— Значи, този уикенд си възстановявате отношенията?

— Да.

— Трудно ли ще ти бъде?

— Не. Всичко ще е наред — Благодарение на Рейф.

— Може би двете имате да си разказвате куп неща този уикенд.

— Възможно е. Но Брук ще се радва да се запознае с вас.

— И на мен ще ми е приятно да се запозная с нея. Ако не при това посещение, може би при следващото. Нека ти оставя номера на пейджъра си. — Робърт гледаше през очилата си, докато го записваше.

— Това е най-добрият начин да се свържеш с мен и през деня, и през нощта.

— Добре. — Лили мушна номера в дамската си чантичка. — Е, трябва да тръгвам.

— Много се радвам, че се отби, Лили.

— И аз също. Да си призная маршрутът ми беше доста заобиколен. Уредих си среща с един друг доктор Харт. Онзи от педиатрията.

— Питър.

Гласът на Робърт омекна, докато произнасяше името му. А на Питър беше станал твърд, когато изричаше името на Робърт.

Лили си помисли, че в чувствата им имаше нещо общо, нещо тревожно и дълбоко.

 

 

— Каква е историята на Лили Рутледж?

— Питър. — Рейчъл Дейвис разпозна гласа, преди да вдигне поглед от бележката, която пишеше в момента.

Тя минаваше на обедна визитация в отделение, където детският хирург нямаше причина да бъде. Но той беше открил следите й, както правеше Питър Харт, винаги когато искаше нещо. Сега затвори врата на лекарската стая, за да не бъдат обезпокоявани.

— Фран ли ти каза името й?

— Не. Не се тревожи. Не съм нарушил тайната на пациента. Лили сама ми го даде, чрез Едит, когато й назначи среща с мен за днес.

— Среща ли? Предполагам, да се извини за това, че единствено тя забеляза бурята под гладката повърхност.

— Тя наистина се извини, но не това беше главната причина за срещата.

— Вече си я видял?

— Да. Получи се странно. Мислела, че има среща с Робърт. Била негова пациентка, така обясни.

— И?

— Означава, че е имала, или има злокачествена дисеминирана вътресъдова коагулопатия.

— Както знаеш, нямам право да ти казвам каквото и да е за историята на заболяването на Лили, Също така съм сигурна, че няма да ме помолиш да погледнеш медицинското й досие.

— Точно така. Няма. Не ме интересуват подробностите, Рейчъл. Само искам да знам тя добре ли е.

— Защо?

— Донесе мозайки, които сама изработила. С необикновени идеи, за Седмо северно. Преди да обсъдя проекта с нея, исках само да съм сигурен, че тя е…

— О, Питър.

— Тя е болна.

— Не. Не е това.

— Какво тогава, Рейчъл? Моля те, кажи ми.

— Добре. Ето какво. Ако се налага да вземеш мозайките й, Питър, ако трябва да излагаш нейното изкуство в твоето отделение, по-добре някой друг да наблюдава проекта, вместо теб.

— По-добре за Лили?

— По-добре за Лили.

— Защо?

— Заради това, което мога да ти разкажа за Лили. Фактите са в публичното пространство. Не са свързани с медицината, но имат отношение. Майка й умряла, когато Лили била на осем. Седем години по-късно баща й бил застрелян, убит в дома им. Лили видяла тялото му минути след смъртта. Като се има пред вид тази история, и в отговор на твоя въпрос, тя е в забележително здравословно състояние.

— Значи отговора на защо, е, че за Лили е по-добре да не се подлага на изпитание като моя милост след всичко, което е преживяла.

— Съвършено правилно. „Изпитание“ не е точната дума, Питър. Просто не съм сигурна, че на Лили й е необходимо смущаващото ти присъствие.

— Смущаващо?

Рейчъл въздъхна.

— Искаш да ти обясня ли?

— Моля те. Ще го понеса.

— Знам. Добре. Спомняш ли си, че по време на специализацията си по вътрешни болести една студентка по медицина, трета година, те преследваше като сянка в продължение на шест седмици?

— Знаеш, че си спомням.

— Но това, което не знаеш, е, че и аз си мислех, че ще станем приятели в процеса на работата, докато научавам толкова много неща от теб.

— Ние станахме приятели. Да не би да си искала…?

— Повече? Да. Не говоря за секс. Въпреки, че няма да отричам, че не съм си мислела и затова. Смятам, че и на теб ти е минавало през ума.

— Често. Но ти се движеше с един от състудентите си. Скот.

— Спомняш си името му. Направо поразително.

— Не съвсем. Или си помислила, че не слушам?

— Не. Знаех, че слушаш и че искаш да разбереш какво ще кажа. Това правиш, Питър. Един от многото подаръци от теб. Забъркваш се изцяло с всеки, който е на радарния екран. Освен с пациентите си, обаче. Далече от очите, далече от сърцето. Не беше ми хрумвало, че „приятелството“ ни ще приключи в момента, в който изтече договорът ми за работа. Бях свикнала да поддържам приятелства със служителите в къщата, с които съм прекарала далеч по-безсмислени часове, отколкото с теб. С теб беше качествено.

— И аз така мислех. Но никога не продължих връзката, нали?

— Не. Никога. И ето сега, десет години по-късно, и двамата сме в ШМЦ.

— Беше се дистанцирала.

Рейчъл се усмихна.

— Още първия път разбрах посланието. За мен приятелството е сериозно нещо, за разлика от теб.

— Не го приемай лично.

— Много интересно. Не го приемам лично. Трябваха ми само пет минути, за да разбера, че не бях единствената, озадачена от внезапния край на отношенията ни. Тук включвам жените, които са ти били любовници. Такъв си ти. Такъв си избрал да бъдеш.

— Съжалявам, Рейчъл.

— Знам! Знаех си, че ще съжаляваш. Точно поради тази причина не съм ти го споменавала по-рано. При мен всичко е наред, Питър. Разбирам правилата. — Рейчъл млъкна. Вдигна рамене. — Може би за Лили ще е чудесно да работите върху проект, от който и двамата сте увлечени, но завърши ли проектът не бива да те вижда повече. Но притеснявам се, че няма да стане.

 

 

— Толкова съм горда с нея.

Брук затвори подвижния плот на писалището и понечи да стане, за да се обърне с лице към него. В този миг заговори за майка си, чисто най-скъпо съкровище бяха скъпоценните камъни на съвременната медицина, спасили живота на Лили.

— Тя щеше да се гордее с теб.

— Тя се гордееше, Рейф. Дори ми каза нещо такова в деня, когато умря. Колко съм пораснала в сравнение с мъжкараната, която бях.

— Изобщо не си била мъжкарана.

— Мисля, че момчетата на моята възраст категорично биха възразили.

— Те губят.

— Какво има, Рейф? Нещо не е наред ли?

— Не. Просто исках да се уверя, че нашата априлска Коледа оправдава надеждите ти.

— Да, до този момент.

Рейф се усмихна, и докосна лицето й.

— Сега какво ще правим?

— Не спомена ли нещо за…?

— Кифлички? Да, май споменах.

— Нямаше ли и още нещо?

— Да — тихо рече Рейф. — Искам да те любя, Брук. Трябва да те любя.

— И аз го искам. И аз трябва да те любя.

— Но освен това трябва и да поговорим, нали? Да си кажем всичко, което е истина.

— Да — прошепна тя. — Ще можем ли да се справим и с двете?

Ще говорят. Ще се любят. Ще се любят. Ще говорят.

Страст и доверие.

Любов и истина.

Пукотът на огъня, приспивната песен на дъжда, звънът на телефона.

Звукът не приличаше на клетъчен телефон в джоба на якето, а на стационарен телефон върху близката масичка.

— Не знаех, че е свързан — обясни Брук.

— И аз също.

Следователно Лили се беше погрижила да осигури на гостенката си удобството на телефона. Може би Лили дори се беше надявала на този момент, когато ще се обади в къщата, защото вече могат да си говорят с Брук спокойно. Лесно, и то благодарение на Рейф…

— Лили!

— Брук? Лорейн съм.

— О, Лорейн, здравей.

— Здравей. Търся Рейф. Не отговаря на нито един от останалите телефони, дори на клетъчния, а наистина трябва…

— Да не се е случило нещо с Лили?

— Не, Брук, нищо подобно. Става въпрос за кобилката на дъщеря ми. Падна в една шахта. Можем да я измъкнем само ако я вдигнем. Ще докарат кран, но това ще отнеме известно време. Тя е шокирана, стресната. Но ще изпадне в паника. Рейф я познава доста добре. Надявах се да няма нищо против да я успокои.

— Сигурна съм, че няма да има нищо против, Лорейн. Той е тук.

Разговорът на Рейф с Лорейн беше кратък. Той зададе два въпроса „Как е Сара?“ и „Къде е Том“? Брук заключи, че Сара е дъщерята на Лорейн, а Том е нейният съпруг, летец-пилот, който отсъстваше от дома.

— Тръгвам, Лорейн. — Рейф остави слушалката и я погледна.

— Трябва да направя това.

— Разбира се! Тревожиш се за Сара, нали?

— Тя ми напомня за едно момиче, което познавах. — Рейф се усмихна на момичето. — Тя е по-малка, само на единайсет години, и без съмнение обвинява себе си, че Дафни е излязла, и че тя не е била достатъчно бдителна, нали знаеш как става?

— Да, знам. За щастие, Дафни ще се оправи, благодарение на теб. Ще се преоблека за една минута.

— Искам да останеш тук, Брук. Погрижи се за нашите коне. Говори им. Успокой ги. Припомни им, че гръмотевиците и светкавиците не са толкова страшни.

— Не можеш да стоиш във водата, ако има светкавици! — Но точно там отиваше той. В шахтата при изпадналата в паника кобилка, за да й шепти, докато дъждът се стича в краката им. — Рейф?

— Ще се оправя, Брук. Обещавам.

— Но…

— Обещавам.

Рейф докосна обезпокоеното й лице и се усмихна.

— Ще се върна, Брук.

— За кифличките.

— За теб.