Катрин Стоун
Пратеник на бурята (23)

Двадесет и втора глава

Остъкленият тунел, свързващ хотел „Уинд Чаймс“ с Шведския медицински център, предпази Лили от дъжда. Тя се качи в кабинета на доктор Питър Харт на седмия етаж в сектор „Педиатрия“.

По телефона предварително беше уредила срещата с Едит, секретарка на доктор Харт. Лили не спомена за мозайката, обясни само, че е бивша пациентка и иска да го поздрави.

Едит имаше приятен външен вид, и по телефона звучеше така. На около шейсет и няколко години, енергична. Тя пое от Лили част от багажа й и заговори оживено.

— Невероятни са! За какво са?

— Благодаря. За Седмо северно. Ако някой прояви интерес. Мислех си да ги покажа на доктор Харт. Ако реши, че идеята си струва, може би ще ме упъти с кого да се срещна да говоря.

— Ще ви упъти към самия себе си и много ще се заинтригува. Последвайте ме.

Едит я отведе до просторен кабинет, чийто интериор подсказваше за твърдия характер на хематолога вдовец, откакто загубил съпругата си Джоана.

— Питър още не е пристигнал.

— Подранила съм.

— Няколко минути. — Едит постави товара си върху една овална маса и с жест каза на Лили да направи същото. — От своя страна, той пък ще закъснее повече от няколко минута.

— Няма нищо. Не бързам.

— Добре. Тогава имаме чудесната възможност да поставим тези творения на изкуството, където им е мястото, преда той да пристигне. Наистина ли не знаехте, че картините в Седмо северно не му харесват?

— Да, наистина не знаех.

— Е, това е. Според него не са подходящи за отделението. За никое отделение в „Педиатрията“.

— Съгласна съм.

— Но тези ще хареса. Помнете ми думата. Появявате се в най-подходящия момент. Вече е предупредил администрацията на центъра, че картините в Седмо северно трябва да се махнат. Той не е участвал в подбора им. На кого би му хрумнало, че се налага? Не че трябва да си прави труда да ви ангажира да създадете това изкуство. Но ако нямате нищо против, според мен ще се заинтересува.

Рейчъл беше споменала, че не е възможно доктор Харт да е на повикване всяка нощ и всяка събота и неделя. Това означаваше, че сигурно се чувства особено самотен понякога вечер и през някои уикенди, когато не е на работа. Лили откри, че е в състояние да не си ляга в обичайния за нея час, и въпреки това да се чувства бодра, а освен това нейните уикенди бяха свободни.

— Нямам нищо против.

— Чудесно. — Едит хвърли един поглед из мрачния кабинет. — Значи, можем да сложим няколко на перваза. Става и върху визьора на рентгеновия апарат. Не би трябвало радиографските щипки да ги повредят.

— Няма значение, дори да ги повредят. Това са само макети, за да може доктор Харт да получи представа за проекта ми.

— Той ще ви помоли да го наричате Питър, и по-добре е тези да не ги изхвърляте.

— Могат да бъдат възстановени.

— Харесва ви да възстановявате?

— Обичам да възстановявам.

— Аз бих внимавала на кого казвам такова нещо. — Предупреждението на Едит беше съпроводено с усмивка. — В Центъра има достатъчно голи стени, които ще ви ангажират времето завинаги.

Може би завинаги. Или съвсем скоро ще съм заета, завинаги, с работата във фермата…

 

 

Настъпи моментът, Коледата през април, когато трябваше да отворят писалището на Марла.

Брук го отключи с едно завъртване на богато украсения ключ от връзката на Марла, един спомен, който изпратиха в дома на Елиз в Бел Еър няколко седмици след смъртта. Брук се поколеба, преди да отвори писалището. Какво ли щеше да открие там, дали колекция от скъпоценни вещи, или празен ковчег?

Или кутията на Пандора?

Напред. Тя си пое дъх и отвори дървения капак. Той бавно се повдигна.

И?

Показаха се четири неща. Трите от тях бяха върху плота: кутия за бижута, кубче с листчета „да не забравя“, а четвъртото нещо беше плик, мушнат в едно отделение. То представляваше епицентърът на разкопките й, който щеше да изследва последен. Трябваше първо да прегледа вертикалните чекмеджета.

Тези от лявата страна съдържаха вещите на предприемача, офис материали… цветни листчета за бележки и писалки. Майка й беше по-смела в избора на палитрата, отколкото Брук. Също както Марла беше предпочела освежаващия „Лимон лифт“ пред сладникавия аромат на „Френч ванила“.

Но широтата на замаха беше същия.

Брук усмихната отвори единственото дясно чекмедже… и откри няколко тетрадки, които много приличаха на тетрадките, които тя беше написала за Рейф. Обърна се към камината, за да се увери, че неговите бяха все още там.

— Нали съм дъщеря на майка си?

Рейф стоеше зад гърба й. Целуна рижата й глава и нежно й напомни:

— Няма нищо лошо в това, Брук.

Изобщо няма нищо лошо, помисли си тя, щом ти си тук.

— Чудя се каква ли ужасна и пагубна цивилизация е изследвала тя. — Брук сложи четирите дебели тетрадки в скута си. — О! Това са медицинските досиета на Лили. Защо ли са тук… Да ги занесе в Швейцария, предполагам, да ги прегледат тамошните лекари… Или може би греша.

— Защо?

— Лекуващият нефролог на Лили в Шведския център сигурно е изпратил резюме на швейцарските си колеги. И… — Брук докосна редичките от правилно подредените цветове в листчетата със забележките, — изглежда майка ми е направила този преглед сама. Като съдя по това, което е написала на листчетата, явно е правила препратки между симптомите и вероятните диагнози, при всяко приемане на Лили в болница.

По същия начин Брук беше направила препратки между фактите от историята на ацтеките и вероятните теории, само за Рейф.

— Чудя се дали е намерила някакво разковниче за болестта на Лили…