Катрин Стоун
Пратеник на бурята (22)

Двадесет и първа глава

В столицата валя през цялата нощ. Плющенето на дъждовните капки по прозореца на една хотелска стая, където се провеждаше среднощен маратон по мозайка, наподобяваше музика.

Звучеше като марш в стил Джон Филип Суса, който идеално подхождаше на ентусиазма, обхванал Лили.

Парадна музика за фон на една мозайка.

За един живот.

Лили никога дотогава не беше оставала да работи върху мозайки цяла нощ. Оставала да работи, точка. Почивката, правилното хранене и окуражителните секции към оздравяващите й клетки бяха задължителни за нея.

Но в тази дъждовна нощ, и капка дъжд нямаше да се изсипе над нейния парад, докато маршируващите й мисли не се спряха при спомена за хирурга със сиви като бурята очи.

При положение, че имаше интерес към мозайките в Седмо северно отделение, той щеше да преглежда всяка нова нейна мозайка всеки ден.

Нейните мозайки… направени от бонбони.

Тъкмо се прибираше към хотела, за да потърси в справочника „Жълти страници“ адреса на магазин за занаяти, когато я осени идеята за бонбоните. Разбира се, имаше проблеми при използването на бонбони, но те бяха разрешими.

Всяко захаросано парченце се залепяше и циментираше така здраво, че и най-палавите пръсти не можеха да го откъртят, а и върху цялата мозайка тя щеше да сложи акрилово покритие. Около бонбоните, освен това, се оформяха фуги. Ето един подходящ метод за сладкарката Фей.

Лили откри суровините за мозайката-макет, която щеше да реди вечерта, в магазина за подаръци в хотела. Дори имаше момент на спасителна акция. Скоро щеше да мине времето на великденските бонбони в пролетни пастелни нюанси.

За фугите щеше да използва безцветен лак за нокти, а от търговския центъра в „Уинд Чаймс“ купи статив за поставка и лепило. В мозайката-оригинал тя щеше да използва разноцветен цимент. Но за макета чудесна работа щеше да й свърши и разноцветната хартия. Напред към изкуството, въпреки обзелите я мисли за педиатъра със скалпел. Дали той ще хареса птиците и луната, изработена от твърд карамел? Или ментовия замък под небето, направено от дъвчащи бонбони?

Вероятно не.

Несъмнено не.

Е, много лошо тогава. Лили предполагаше; не, тя знаеше, че мозайките ще накарат болните и уплашени деца да се усмихват.

Нямаше никакво значение дали хирургът виждаше образите през погледа на пациентите си, и дали си спомня момчешките си години.

Той не би могъл. Осъзнаването на тази мисъл я стресна като трясък от чинели.

Тя знаеше причината, както беше убедена, че детският хирург е ядосан и опасен. Той не беше имал детство.

 

 

Той също сътвори една мозайка в тази дъждовна нощ. Нито в ателието му, нито в операционната не звучеше музиката на дъждовните капки.

Мълчаливо подреждаше разпилените частици на едно разрушено детство. Съсипаното момче щеше да оцелее.

Но дали щеше да успее?

Хирургът се тревожеше, ах как се тревожеше за сърцето на младата си пациентка. Физически сърцето беше невредимо, но насилието вече го беше повредило, осакатило.

„Мисля, че може да е агресивен.“ Думите заседнаха в съзнанието му като тъмна сянка, а също и спомена за нейния страх.

Той видя отражението му в огледалото на аквариума и се втурна на помощ, когато осъзна, че тя се страхуваше именно от него.

Страхът й не изчезна. Надви го смелостта й да действа.

И двамата бяха от една и съща страна на барикадите във войната срещу насилието.

Въпреки това: „Мисля, че може да е агресивен.“ Тези думи го терзаеха неимоверно. Дали защото твърдението не беше вярно? Не. По-лошо. Защото беше вярно.

Той наистина беше агресивен. Но само към себе си. Работеше до изтощение, без да си дава почивка. Изминаваше безброй мили по Потомак, все по-бързо и по-напористо, а когато имаше нужда да се отдели от болницата, грабваше тежката си чанта и се завираше в апартамента си в „Уинд Чаймс Тауърс“.

Мускулите на краката му бяха силни. Сърцето му беше силно. Сърце на атлет… и на съсипано момче. Отломките бяха там, в сърцето на хирурга, тънки трески, твърде остри за пипане, твърде вклинени, за да бъдат отстранени и твърде безцветни, за да се видят.

Или поне така си мислеше до днешния ден.

 

 

В къщата във Форсайт поройният дъжд звучеше като приспивна песен на нахуатъл. Рейф чу музиката и усети мига, в който Брук му се довери да защити нейната уязвимост по време на пътуването от будното състояние до сънищата.

Рейф искаше да е с нея в сънищата й. Но той самият вече сънуваше. Има ли нещо по-хубаво от това да я прегръща в съня й?

Не… освен да й се отдаде.

Да й се довери.

Когато той се събуди, слънцето вече беше победило силите на мрака.

Брук леко се размърда.

— Утро е — прошепна той. Имаше намерение да види конете. Нека тя остане да спи, да сънува.

Събуди се чак в единайсет без петнайсет. Облечена все още в одежди за сънища, тя влезе във всекидневната стая, затоплена от пламъците и ухаеща на кифлички.

Рейф стана да я посрещне. Да я докосне.

— Добро утро.

— Добро утро. Никога не съм спала до толкова късно. И така добре.

— Нито аз.

— Добре ли са приятелчетата в конюшнята?

— Чувстват се още по-добре, след като дъждът се умилостиви и те могат да излязат навън. След това говорих с Лили.

— Приключила ли е, както се надяваше?

— Да. И е доволна от резултата. Звучеше много енергично, въпреки че не беше спала изобщо.

— По-разумно е да шофира едва утре.

— Няма. Сигурна е, че ще й стигне адреналина за срещата, която си назначила преди петнадесет минути.

— Разказа ли й…?

— За всичко. Брук, тя тутакси даде категоричен отговор. Нито за миг и в най-развихрените си фантазии не е допускала, че ти имаш каквато и да била вина.

— Много мило от нейна страна.

— Тя постъпва лоялно. Освен това каза, че майка ти и Джон изглеждали особено близки в Швейцария, така че вероятно те наистина са възнамерявали да се женят.

— А това прави случилото се още по-необяснимо.

— И по-добре, защото ние няма да се опитваме да търсим обяснение. Нали?

— Не. Няма.

— Нито Лили.

— Благодаря ти, Рейф. Отново.

— Винаги си добре дошла, Брук. Отново.

Рейф я отведе до затопленото от огъня място, където те щяха да провеждат изследователската си дейност. Записките й за ацтеките бяха там, наред с кифлички, горещ шоколад и…

Брук коленичи до образите на боговете. Последният от художниците-ацтеки беше умрял в началото на 1600 г., а с него и свещеното изкуство на изображението. Или поне така си мислеше светът.

— Ти си ги нарисувал. Тази сутрин?

Той кимна.

— Един от първите уроци, които научих.

— Красиви са, Рейф. Удивителни. — Тя назова по име всяко от пленителните, макар и несговорчиви божества. — Здравей, Тлалок, ти главен виновнико. И ти Хютцилопочтли, свиреп, както винаги. И палавото Димящо Огледало.

Когато стигна до последния образ на Куетцалкоатъл, Брук вдигна поглед от бога на цветята към синеокия художник.

— Ето — добави тя, — един автопортрет. Може ли да ги задържа?

— Направих ги за теб.

Тя понечи да му благодари, но усмивката му я спря. Благодарност не беше необходима.

— Чувствам се като на Коледа, когато с Лили бяхме малки момичета. Слизахме долу, все още по ножници и халати, камината гореше, а закуската беше сервирана, но ние сядахме на килима и започвахме да отваряме подаръците. — Брук хвърли намръщен поглед към писалището на Марла от бял бор. — С това общото се изчерпва.

— Притесняваш се да отвориш писалището. Но защо?

— Заради това, което научих в онзи следобед, предполагам. Тя имаше тайни. Изнасилването, разбира се… и фактът, че знае как да насочи пистолет към някого и да натисне спусъка. Като нейна дъщеря това ме плаши.

— Няма никакъв, ама никакъв шанс някога да притежаваш оръжие, още по-малко да го използваш.

— Но…

— Нито пък аз някога ще грабна обсидианов нож, за да разпоря нечия гръд.

— Това е малко по-съвременна семейна история. Дванадесет години, а не…

Рейф нежно докосна устните й и тя млъкна.

— Имам предложение за нашата Коледа през април. Да започнем с кифлички и шоколад. За да имаме сили за разкопките. След това ще отворим писалището. Ще го разгледаме като подарък, а после — тихо рече той, — до края на деня ще се любим.

Ще се любим.