Катрин Стоун
Пратеник на бурята (21)

Двадесета глава

— Майка ми искаше Джон да ме осинови. Сигурно същия следобед той отиде в спалнята й, за да й каже, че не желае. Знам, че е налудничаво да предполагам, че го е застреляла заради това… но нейната постъпка е истинска лудост?

— Ти нямаш никаква вина.

— С изключение на това, че майка ми беше забравила за пистолета, а аз й го припомних малко преди да застреля Джон. Той нямаше никаква представа, че тя притежава оръжие. Тя не искаше той да узнае. Затова теорията за случайностите не обяснява случилото се. Тя никога нямаше да му го покаже. Обеща да се освободи от него като сватбен подарък за мен и за Джон.

— Брук, не ти постави оръжието в ръката на майка си. Дори не си го сложила в спалнята й.

— Но го върнах в мислите й, Рейф. Беше изтощена от полета и часовата разлика. И сякаш да наклоня везните до фаталната точка на лудостта, я накарах да говори за баща ми. Спомняш ли си, че ти бях казала, че не го познавам? Е, и тя не го познавала…

Брук му разказа за изнасилването и насилника.

— Майка ми беше сто процента сигурна, че не е лекар. Но чудя се, дали това не е отчасти причината, поради която не искаше аз да посещавам Лили в болницата. Никога не ми обясни, просто казваше, че е по-добре така. Може би в края на краищата, не е била напълно сигурна, че той не е нито психопат, нито лекар. В противен случай, той можеше да разпознае себе си и нея в мен. Малко е пресилено, нали? Прилича на ревизионизъм, провокиран от добри пожелания.

— Пожелания за какво, Брук?

— Алтернатива на истинската причина, поради която ме помоли да стоя настрана… защото Лили го искаше.

С изключение на загадката за орела, който сграбчва змията, Рейф не можеше да добави нищо ново към разказите на Брук за ацтеките. Тя беше специалистът по неговото минало.

Но когато станеше въпрос за историята на Светла Звездичка и Ярка Звездичка, Рейф беше специалист.

— Лили искаше ти да я посещаваш, Брук. Знам това със сигурност.

— Да не би тя да е смятала, че аз не искам?

— Тя разбираше. Усещаше, че ще те разочарова с болестта си.

— Аз съм я виждала как изпада в септична криза. Наистина исках да съм до нея в болницата. Тя трябва да знае това.

— Вече го знае. Брук, аз съм й го казвал много пъти през годините: Пак ще й го кажа, ако желаеш, също и всичко останало…

— Всичко. Моля те. За пистолета, за изнасилването, за осиновяването. Има още едно „ако“. Бях тръгнала към конюшнята, след разговора с майка ми за пистолета и изнасилването. Видях Джон в спалнята й и за миг си помислих, че трябва да отида да му кажа, че не е нужно да ме осиновява. Че всичко е наред, ако си е променил решението. Но аз…

— Искаше да стигнеш в конюшнята.

— Да. При теб.

— Това не е престъпление, Брук. Не си извършила престъпление. За Джон, обаче, грешиш. Не е променял решението си да те осинови. Намерихме една бележка в кабинета му. Явно я е написал малко преди да умре, защото докато беше в Швейцария, щяхме да я намерим. Името ти беше написано със стрелка, сочеща към името на Къртис.

— Искаш да кажеш, че Джон е възнамерявал да говори с Къртис за мен?

— Същия следобед се опита. Но Къртис беше в окръг Колумбия за процедура по сваляне от длъжност. Тогава не знаехме защо Джон е искал да говори с него за теб. Но сега знаем. За осиновяването, Брук. Сама се сещаш, че сигурно това е била причината. Нали?

— Да, предполагам.

— Не знаем какво се случи в онзи следобед, Брук. Никога няма да узнаем. Никой не е можел да сложи оръжието в ръцете на майка ти, освен самата тя. Тя дръпна спусъка. Вярваш, нали?

— Искаш да кажеш, с разума си ли? От гледната точка на зряла жена, а не опустошено момиче? Да. Но ми е трудно да не го обмислям отново и отново.

— Знам. Ако не бях намерил онази статуя в гората, семейството ми нямаше да умре.

— Не бива да вярваш, че имаш някаква връзка с дъждовната буря.

— Ти също — тихо рече той, — не бива да вярваш, че имаш някаква връзка с тяхната смърт. Разбра ли?

— Разбрах.

Тя се усмихна. Поне направи опит. Толкова беше изтощена.

— Време е да си лягаш, Брук. Да се наспиш.

— Сама? — Изрече го импулсивно. Като спонтанно желание на сърцето.

— Мислех, че предпочиташ сама.

— Не.

— Но снощи си тръгна.

— Не знаех, че искаш да остана.

— О, Брук.

— Искаше ли?

— Да. Исках да спя до теб, Брук, да сънувам с теб. Все още искам… да започваме тази вечер. Ако ти харесва.

— Да — прошепна тя. О, да!