Катрин Стоун
Пратеник на бурята (20)

Деветнадесета глава

На Рейф много му се искаше да види тетрадките на Брук. Решиха, първо да се обади на Лили.

Брук щеше да слуша разговора. Но трябваше да се занимае със сладкишите в къщата.

Рейф й обясни къде да намери малиновите кифлички, в кутия във фризера, които при последното си гостуване през лятото с Джен и семейството й, Фей беше приготвила. Децата набрали малините с Лили и Джен, и остатъкът от малиновото сладко за препечените филийки било използвано за пълнеж на кифличките.

Дали Лили си спомняше онази закуска с малиновите препечени филийки, когато умря Каролин?

Вероятно, помисли си Брук, докато поставяше замразените кифли в чиния. Разбира се. Но може би си спомняше по-добре всички останали дни.

Фурната сигнализира, че кифлите са стоплени. Когато Рейф пристигна, из въздуха се носеше малинов аромат.

— Лили е добре.

— Добре ли мина посещението й из обитаваните от духове зали на Шведския център?

— Чудесно. Но още по-добре стана, че ме накара да й кажа.

— Радвам се! Благодаря ти.

— Брук, аз само й предадох съобщението. А имам съобщение и за теб. Лили настоява да си избиеш от главата мисълта за вина за смъртта им.

— Без да знае какво е това внушение ли?

— Без изобщо да иска да знае.

— Но…

— Лили не е виновната? И нито майка ти, нито Джон носят каквато и да е вина?

— Не ги обвинявам. Чудя се защо така се случи.

— Не знам, но и Лили се чувства по същия начин. — Както осиротелия Рейф навремето. Не обвини старейшините за тайните, които скриха от него. Обвини себе си, че не успя да долови посланията в мълчанието им. — Може би така постъпват оцелелите, когато цялото им семейство загине.

— Предполагам — отвърна Брук. Знам. — Лили ще се прибира ли у дома?

— В събота рано сутринта. Довечера, а може би и през цялата нощ ще работи върху една мозайка за сектор „Педиатрия“. Утре в единадесет ще я покаже на доктор Харт, един от лекуващите й лекари в миналото.

— След което ще трябва да се наспи за предстоящото шофиране.

— Така обеща.

— Рейф, благодаря ти, още веднъж.

— На твоите услуги. Имаш ли настроение за нещо горещо?

— Да, моля те. Искаш ли малко горещ шоколад? Обичаш ли го?

— Горещ шоколад? Да. Защо?

— Шоколадът бил любима напитка на благородниците ацтеки. Пиели я охладена, гъста и с много пяна, със златни сламки. Ти пил ли си?

— По този начин ли? Да. Но без златна сламка.

Дъждовните облаци на Тлалок ридаеха.

Огънят на Рейф тлееше.

На килима между двамата лежеше изследването на Брук за ацтеките. Умишлено беше подбрала цветовете на четирите тетрадки: яркозелен като перата на дългоопашатката, тюркоазно син като мозайка, розов като замък, направен от морски мидички, и златен като царевицата, която един земеделец създал някога… един баща.

Всяка тетрадка беше посветена на отделен аспект от живота на ацтеките. Нищо чудно, че зелената съдържаше митовете и народното творчество. Тюркоазно синята беше за поезията и изкуствата. Архитектурата и инженерното строителство бяха подвързани в розово. А в златната тетрадка беше събрано испанското владичество и последвалите петстотин години.

Брук беше отбелязала с мастило в различни цветове откритите от нея несъответствия, а с разноцветни препратки обединяваше общите теми в тетрадките. Секторите, подчертани с водна боя, бяха взети от „Флорентинският кодекс“ и… Брук млъкна посред обясненията си.

— Страхотно.

— Кое?

— Ако заедно разгледаме тетрадките. Единственият недостатък е, че като ми помагаш да разровя миналото си, се отдалечаваш от своето.

— За днес свърших. Трябва да се дистанцирам малко от това, което видях дотук и което възнамерявам да правя утре.

И така, те започнаха да проучват цивилизацията на ацтеките заедно, без дори да поглеждат в тетрадките на Брук.

Тя знаеше наизуст разказите за нахуа, като историята на фермата.

Разказа му, освен всичко друго, и за подхранването на слънцето. Искаше той да го разбере. Беше като свещена чест. Ацтеките воини често сами пожелавали това.

— Все едно да откъсне едно венчелистче на розата.

— С изключение на това, че розата не умира.

— Също и тези, които поддържали живота на слънцето. Те слезли от двореца на Слънцето, разположен на най-високото тринадесето ниво в небесата, и заживели вечно в този слънчев рай. Всички нива на небесата били… райски, и на всяко едно от тях имало условия за вечен живот. Раят на млечното дърво бил за бебетата. Удавените и поразените от гръм отивали в Рая на дъждовете. Мисля, че ми е любим, въпреки че, всъщност, би трябвало да се нарече Раят на небесната дъга, защото… Рейф? Какво има?

— Нищо. Нека сестрите ми, моите сестрички, да живеят вечно сред блестящите облаци. Не — тихо рече той, — не е вярно… Забравих за небесната дъга, Брук. Радвам се, че ми припомни. Разкажи ми още нещо.

Задгробният живот на ацтеките се определял единствено от това как е умрял човекът. Без значение било колко ярка била личността на земята. Ако смъртта не била според обозначените начини, душата на ацтека отивала в ада. Пропадането в подземния свят било истинско изпитание, с много препятствия като Вятъра на ножовете, например.

— Истинско предизвикателство — рече Рейф.

— Нали? Чудя се какво ли е да си ацтек.

— Какво ли?

— Да. Как е изглеждал светът в очите им? Като заплаха? Възможно е да е бил ужасяващ. Но боговете и легендите са очарователни. Ако човек повярва, че са истински, би прекарал целия си живот в страх от опустошението, което някой сприхав бог може да навлече в яда си. Освен това, те непрекъснато се тревожели, че слънцето ще залезе и никога няма да изгрее отново. Независимо колко честно и почтено си живял, вероятността да попаднеш в ада след смъртта била по-голяма. Това било нещо като предписание за хедонизъм. Но дори архивите на ревизионистите са чисти. Ацтеките работели усърдно и живели достоен живот. Вярвали в любовта, децата и брака. В музиката, поезията и цветята. Техният свят бил населен с радост. Но дали радостта била по-силна от страха? Дали някога се събуждали с надежда?

Момчето на име Рафаел се събуждало всяка сутрин с надежда и поздравявало всемогъщото слънце. Надежда, че ще издържи проверката на старейшините и ще му позволят да работи заедно с работливия си баща, да разказва приказки на веселите си сестри…

— Освен старейшините, никой в селото не знаеше за древните богове. Нито че слънцето може да умре. Нито че има нива на рая и ада. Но старейшините знаеха и се страхуваха. Когато намерих статуята на Тлалок, сякаш открих самия Бог на дъждовете, а дали беше той?

— Тлалок, не Кортес, така ли?

— Кой знае? Дали завоевателят не всяваше страх като някой бог?

— Да… но само защото го бяха взели за бог.

Много преди Хернан Кортес да забие испанското знаме на брега във Веракрус, император Моктезума бил преследван от зла прокоба за обреченост. Свещените храмове изгорели до основи, а говорещите камъни предрекли падението на Моктезума. Невидими жени плачели и нареждали. Езерото Текскоко закипяло и в отражението на езерните птици в развълнуваната му повърхност се виждала армията на завоевателите.

Най-накрая Моктезума разбрал злата поличба, когато пристигнала новината за корабите на Кортес, които се носели по морето като храмове, и за самия светлокож завоевател: Куетцалкоатъл се бил завърнал.

Куетцалкоатъл, богът на цветята, който от време на време се маскирал като светлокож мъж. Той бил измамен от един бог — съперник, който го хвърлил в немилост и го изгонил на един сал от змии. Но Куетцалкоатъл се зарекъл да се върне и дори определил датата: първата година на Тръстиката, която по странно съвпадение била година 1519 в Европа, когато Кортес пристигнал.

— Моктезума посрещнал Кортес предпазливо, но както подобава за бог. Испанецът сигурно бил много смутен. За какъв ли го мислят? Ами ако ги разочарова? Каквито и лоши предчувствия да имал Кортес, той начаса ги забравил, когато видял планините от злато в императорския дворец. Докато Моктезума и хората му разберат грешката си, империята била загубена.

Посрещнат предпазливо.

За какъв ли го мислят.

Когато възрастните разбрали грешката си, било твърде късно.

— Рейф? Какво има?

— Кортес е бил светлокож.

— Да. А неговият лейтенант Алварадо имал сини очи. Над това се замисли, нали? Дали възрастните не са повярвали, че ти си въплъщение на Кортес, дошъл да унищожи и малкото останало от империята?

— Те искаха да ме разведат от Веракрус до Мексико сити, да мина по стъпките на Кортес. Обясних им, че не желая, и че селото е моят дом, и те трябва да започнат да разказват на хората за боговете. Брук, ти се учуди на радостта им. Аз я видях със собствените си очи тогава.

— Повярвали са, че си Куетцалкоатъл.

— Така мисля. Да. Заради един-единствен велик миг, те са повярвали.

— Може би ти наистина см Куетцалкоатъл.

— Брук.

— Той е богът на цветята, Рейф.

— Намерих статуята на Тлалок, Брук. И радостта на старейшините се превърна в ужас. Заваляха дъждове и планината се срути. Сигурно са вярвали, че аз съм Куетцалкоатъл, после осъзнали грешката си, но твърде късно. Всъщност съм бил Тлалок.

— Старейшините не са сгрешили. — Прозвуча като неоспорим научен факт. — Завръщането на Куетцалкоатъл просто съвпаднало с дъждовната буря. Така се случило.

— Отново развихреното ти въображение. — Прекрасно въображение, според него… и мъчително за нея. — Брук, говори. Кажи ми защо вярваш, че си отговорна за смъртта на майка си и Джон. И защо избяга. После позволи ми да ги разкажа, Ярка Звездичке, защо не е възможно ти да си виновна.