Катрин Стоун
Пратеник на бурята (2)

Първа глава

Форсайт, Вирджиния

Петък, 8 април

Преди дванадесет години

Мъжът беше на двадесет и две години и бе роден да бъде войн. Но за хората, които го познаваха, той беше на двадесет и шест. И се казваше Рейф, не Рафаел.

В онази лунна нощ преди осем години нямаше намерение да побеждава Тлалок. Изпълнената с писъци земя погълна Бога на дъждовете, в последния момент се разцепи и погълна цялата статуя.

Рейф беше единственият оцелял от селото в небесата. Селото вече не съществуваше. Останалите четири села също бяха изчезнали. Оцелелите селяни се бяха струпали в подножието на планината… и изобщо не приветстваха синеокия сирак.

Дори най-ужасените бегълци настояха Рейф да бъде евакуиран първи. В облекло от избелял дънков плат, той беше отведен в града, който не желаеше да вижда.

Преминаването през пет века беше доста потресаващо и душата му ридаеше за онези, които обичаше най-много и които беше загубил. Но вече беше тук в Мексико сити. Модерен метрополис, изграден на върха на островния град, където прадедите му нахуа бяха намерили смъртта си.

Рейф бродеше из гъмжащите от хора улици, забравил за всичко. Единствено имаше сетива за писъците, които идваха изпод тоновете паваж под краката му. Сестрите му не бяха сами в този тесен ковчег. В хора от писъци се долавяха стари и млади, мъжки и женски гласове, всички те го умоляваха, уповаваха се на него… и бяха предадени от него.

Винаги щеше да чува писъците на изгубената империя, на нейните деца и поети, на земеделците и майките. Заслужи си го, вечно да чува воплите им.

Той, обаче, щеше да напусне Мексико сити. Рейф не мислеше. Той беше изпълнен с отчаяние и в същото време с увереност. Щеше да тръгне на север, точно обратното на одисеята на прадедите му, които избягаха от опустошението на Ацтлан и намериха дом в Теночтитлан.

На север Рейф очакваше да види опустошение. Но завари долината в разцвет. Населяваха я могъщи същества, които не беше виждал дотогава.

Конете охотно се доближиха до него и доверчиво мушнаха муцуни в ръцете му, стопляйки дланите му с дъха си.

Животните го дариха с мимолетно спокойствие на духа, измамно като призрак. Рейф трябваше да продължи пътуването. Тяхната благосклонност му даде сили, жизненоважни като въздуха и още по-нужни от съня.

Беше вървял дни наред и се намираше на мили разстояние от Мексико Сити, когато до него спря някаква кола. Под стичащите се дъждовни капки едно усмихнато момиче му извика:

— Искаш ли да те закарам?

Рейф не разбираше езика и. Вероятно същият, който щеше да му трябва по време на пътуването му на север. Но разбра поканата на момичето и отговори на испански „да“.

Трите колежанки от Тексас се изненадаха, макар че и испанският вършеше работа в случая. След като бяха обсъдили доколко е безопасно да му предложат да пътува с тях, предположиха, че е американски студент, скарал се с приятелката си. Онази, приятелката, сигурно щеше да го чака в тяхната кола няколко мили по-нататък.

Момичетата не оттеглиха предложението си. Той изглеждаше ужасно, изгладнял и бледен, и въпреки това изключително привлекателен в окаяния си вид.

Мокрите от дъжда тъмни къдрици се стелеха покрай лицето му, което беше едновременно и свирепо, и неповторимо. С изсечени скули и сладострастен поглед, с устни, които… Беше млад. Седемнадесет или осемнадесет годишен. Твърде млад за тях.

И достатъчно безопасен, особено в окаяното си състояние, той им обещаваше чудесна перспектива за последния етап на мексиканското им приключение. Без каквито и да е обяснения им каза, че селото му е унищожено. Помоли ги да го научат на английски. Всъщност, прозвуча като заповед, сякаш имаше семейство, приятели, някого, с когото щеше да говори в Щатите.

Той схващаше изумително бързо, а акцентът му… е, нямаше акцент, ако не се смята мекият провлачен тексаски говор на момичетата.

Когато доближиха границата, той вече представляваше един съвсем достоверен американски тийнейджър. Според момичетата, трябваше да си остане Рейф, а не Рафаел, и освен това му беше необходимо английско презиме. За предпочитане някое от техните. От трите възможни, Маклуър звучеше най-недвусмислено като име на човек от севера.

Рейф слушаше как спасителките му измислят историята на неговото ново име. Бил по-малкият брат, загубил портфейла си с шофьорската си книжка по време на евакуацията на един хотел, в близост до Ел Рио Санта Мария, който щял да изригне всеки момент.

Среднощната евакуация, измислена от момичетата, беше добронамерен анекдот, който допринасяше за автентичното звучене на историята на Рейф. Докато репетираха, цялата история звучеше страхотно. Но когато дойде време да я изиграят пред граничните власти, момичетата се стреснаха.

Рейф нямаше ни най-малка представа какви са последиците за лъжа на федералните власти. Единственото, което знаеше, е, че трябва да продължи пътуването си на север.

Така, че не друг, а той разказа историята, съвсем правдоподобен разказ, с мекото си и гладко тексаско наречие, пък каквото ще да става. В навалицата мнозина нещастни екскурзианти са се простили с принадлежностите си.

Осемнадесетгодишният Рейф Маклуър и спасителките му се разделиха в едно ранчо за коне на юг от Далас.

Ранчото не приличаше нито на Ацтлан, нито на дома му, но отчаянието и увереността му подсказваха, че може да отседне там. Рейф беше благодарен за отмората, която намери тук при конете, и че това великолепие и сили нямаше да се отдръпнат ужасени, ако до тях не достигаха писъците, които го преследваха по пътя му.

Конете никога не бягаха от Рейф, а писъците спохождаха само него.

Почивката му на това място продължи осем години. Началниците му не желаеха той да си тръгва. Съществуваше особена връзка между него и конете, особено буйните шампиони, с които ранчото се гордееше.

А той беше работар. Не бяха виждали друг да работи нито по-усилено, нито по-добре от него.

Изненадаха се от липсата на самоличност, и бяха озадачени, че е от Мексико. Изумиха се като научиха за укриването на самоличността му на границата и за самопризнанието му, че е измамил властите и въпреки това са му позволили да остане. В края на краищата, беше сирак на бурята, която причини онова ужасно бедствие.

Началниците му и работниците бяха впечатлени от сериозната настойчивост, с която отстояваше евентуалния си произход. Уважаваха го, загдето изучаваше речниците до късно вечер в бараката и учеше нови думи, които според тях, използваше в единствените истински разговори, когато общуваше с конете, за които се грижеше.

После се нареждаха жените в живота му, дъщерите на Тексас, чиито коне тренираше…

Рейф сам щеше да си намери любовници, ако те не бяха го намерили. И ако му се налагаше да търси, нямаше задължително да търси момичета с наследство.

Но не му се наложи. Единственото нещо от значение беше сексът. А наследничките с радост му го доставяха. Те желаеха дивата му страст и дързост.

Нагонът му. Именно това беше сексът за Рейф. Едно значимо, дори и привидно бягство. С времето то ставаше все по-мимолетно. Самотата не го напускаше дори във вихъра на страстта. Всъщност, с течение на времето, самотата при интимната близост дори беше по-силна от чувството, което го обземаше, когато беше наистина сам.

Месеците ставаха години и съмнения спохождаха Рейф, че някога изобщо ще напусне това тексаско ранчо. Нямаше причина да го прави. Беше създаден да живее с конете. Нищо повече не искаше. И нищо не подсказваше, че някъде другаде на света е неговият истински дом, точно обратното.

Тогава го връхлетя онова чувство, още по-силно, отколкото в Мексико сити, но със същия зов. Той отново трябваше да тръгне на север.

Можеше и да не се подчини. Не беше онзи съсипан тийнейджър. Но избра да се подчини и да го последва навсякъде.

Чувството го водеше на север, и на изток, от Тексас го отведе в Тенеси. След това в Кентъки, сред зеленината на юга във Вирджиния. Във всеки щат, докато се движеше по пътищата, от двете страни му даваха знак коне.

Посърналата душа на Рейф жадуваше за уединението на селския живот и компанията на конете. Но сякаш го измъчваше богът, изкушил жадната земя с облаци, за да й отнеме след това дъжда… Сякаш Тлалок отново го беше намерил.

Той продължаваше да се движи напред, дори когато в северна Вирджиния започнаха да се появяват предупрежденията.

„Вашингтон, окръг Колумбия — 60 мили“.

После 50.

40.

Рейф все още шофираше из страната на конете. Но почувства огромния град, който лумна пред очите му. Почувства го и го намрази.

После видя друг знак.

„ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ВИРДЖИНИЯ

ОСНОВАНА ПРЕЗ 1764

НАСЕЛЕНИЕ 4 228 (ВКЛЮЧИТЕЛНО КОНЕТЕ)“