Катрин Стоун
Пратеник на бурята (18)

Седемнадесета глава

Докато Брук отправяше молбата си във Форсайт, над Вашингтон се чу гръмотевичен пукот.

Лили чу гърмежа, въпреки че прозорците на хотел „Уинд Чаймс“ бяха изолирани, и се загледа в мрачното небе с мисли за случилото се през деня.

С изключение на този мрачен момент, всичко мина дори по-добре, отколкото се беше надявала…

Прегледът показа напълно нормални резултати. Рутинните кръвни тестове щяха да са готови утре сутрин. Ще провери при Фран, а до следващия контролен преглед другия четвъртък, ще са приключили имунологичните изследвания, и Рейчъл ще е прегледала цялата информация от доктор Харт.

Трябваше само да назначи контролния преглед, и Лили щеше да се отправи назад към миналото си.

Тя си помисли, че духовете на болницата ще са дружелюбни. Няма да има никакви призраци. Дори най-заплашителните фантоми в спомените й ще станат приятни като доктор Харт в действителност.

Администраторката на доктор Дейвис беше заета с друг пациент. Лили с радост се отправи към аквариума, където весело плуваха рибки.

Мъжът сигурно беше влязъл в кабинета, докато тя се приближи до аквариума, украсен с огледала. Първо видя отражението му. Беше лекар, или поне облечен като лекар, в бяла престилка.

Беше ядосан.

Вбесен.

Когато извърна поглед от аквариума с огледалата и го насочи към мъжа, мислите й също подскочиха. Как така успя да разпознае яда, още по-малко яростта? Особено, когато се проявяваше така компактно, както при този мъж, хладно и сдържано. Тя нямаше опит в…

Напротив. Веднъж вече беше виждала овладяната ярост на баща си по време на поройния дъжд. Тогава Лили не разпозна ярост у Джон. Последвалите събития същия следобед често навестяваха спомените й… до сега.

Лили се втурна обратно към лекарския кабинет, в съзнанието й беше изражението на Джон.

— Фран!

— Здравен, Лили. Забрави ли нещо?

— Не. Аз… В чакалнята има един мъж. Той изглежда ужасно ядосан и се страхувам, че може да е агресивен.

— Не съм ужасно ядосан.

Лили се обърна в посока на гласа и в последния момент зърна т.нар. „ужасно ядосано“ изражение, мимолетно като мираж.

Не й се вярваше, че така лесно отхвърли реакцията й с пренебрежение, насочвайки вниманието си към Фран.

— Фран, трябва да видя Рейчъл за две минути, ако може веднага.

— Тя тъкмо приключи в кабинет „Б“. Ще й съобщя.

— Благодаря. Ще я изчакам в нейния кабинет.

Той тръгна. После се спря. Да удостои Лили с последен поглед за довиждане? Не. Погледът му се спря на леко заобленото коремче на Фран.

— Това е новина.

— Вече четири месеца и половина. — Фран докосна бременния си корем. — Не е ли страхотно?

— Абсолютно.

После си тръгна, без изобщо да поглежда Лили.

— Е — измърмори тя, когато той се скри от поглед, — изложих се.

— О, не се притеснявай! Уверявам те, няма да го впечатли. И за Рейчъл не се притеснявай. Дори и да е ядосан, въпреки че, честно казано, според мен не изглеждаше особено ядосан, сигурно е заради някакъв служебен проблем, не е от лично естество.

— Познаваш го много добре.

— Не съвсем. Мисля, че няма човек, който да го познава много добре. Знам само, че е невероятен. Звучи добре за вестникарско заглавие, нали? И неженен. Не че съм свободна. Той се увлича от невинните души, за които се грижи.

— Невинни души?

— Шеф е на педиатрична хирургия. Ние сме регионален център за детски травми. Имаме какви ли не случаи. Работата е много отговорна. Беше само на трийсет и пет, когато преди малко повече от година му предложиха поста. Преди да пристигне имаше доста недоволни от това. Беше твърде млад, разбира се. И може би малко прекалено невероятен, въпреки че никой не го признаваше. Всички си представяха, че ще се интересува повече от социалния си живот, отколкото от професията си. Е, вече никой не роптае, с изключение на онези, които са достатъчно луди да го предизвикват.

— Както току-що направих аз.

— Не, не си го предизвикала. Повтарям ти, не се притеснявай за това.

Лили се разтревожи. Беше повече от обидно да кажеш, че човек, още по-малко напълно непознат, може да е агресивен. Въпреки че той изобщо не коментира нито склонността си към агресия, нито твърдението й, че е ядосан. Отговорът му беше доста уклончив.

Безспорно Фран имаше право, че случката не го впечатли. Явно имаше много по-важни неща за вършене.

Все пак, редно беше да се извини. На престилката му видя избродирано „Операционна“, а не доктор Еди-кой си. Но нямаше да е трудно да разбере името на шефа на детска хирургия.

Или пък… можеше да остави на съдбата да реши въпроса с извинението.

Хирургическото отделение в педиатрията на Шведския медицински център беше нейният дом, дори когато я приемаха в болница не за операция, а за нещо друго. Медицинските сестри от Седмо северно отделение я познаваха много добре, а и тя ги познаваше. Освен това, там се срещаха лекуващите й лекари с различни специалности.

Имаше голяма вероятност да срещне хирурга по време на някое от нейните посещения. Ако ли не, нямаше да има извинение.

Лили не го срещна, но това не означаваше, че той не е прекарал следобеда в Седмо северно. Тридесет и шест годишният лекар обаче, не беше погълнат от обсебен от миналото, както Лили.

Тя си спомни страха си. Не беше забравила безпомощното си състояние и всички болезнени процедури, които трябваше да изтърпи, понеже нямаше избор. Беше се предала напълно.

Но не и пред самата болест. Неистово се опълчи срещу гражданската война, която бушуваше в нея. Тя държеше енергични речи, за да съживи опърпаната армия от клетки, които й бяха верни, и пледираше пред тежковъоръжените предатели да се оттеглят.

Когато Лили се отърси от чувствата, на които се беше поддала, пред себе си видя сектор „Педиатрия“, но той беше толкова различен от този, който тя познаваше.

Не бяха новост постиженията на високите технологии, използвани в ремонта, но я изненада изкусното изпълнение. Всички отделения бяха различни — тук юргани, там мобилни телефони, другаде стъклени скулптури и папиемаше.

А в нейното отделение… Във фоайето на Седмо северно имаше няколко големи картини. Скъпи картини. Тя познаваше и обичаше изкуството на този художник.

Ако бяха окачени някъде другаде, вероятно щеше да хареса картините. Но там, където болните и уплашени деца имаха нужда от спокойствие, тези картини просто… не стояха добре.

Никак.

Лили вече имаше план.