Катрин Стоун
Пратеник на бурята (17)

Шестнадесета глава

Те бавно вървяха към мястото, което вече не им принадлежеше, към времето, когато се раждаше желанието, донесло им по-късно разочарования, и когато поднасяха доверчиво смелите си самопризнания един на друг.

Но преди да стигнат до пасището намериха спасение в една сграда, изоставена след смъртта на Каролин, много преди да преживеят онези чудесни девет дни. През последните дванадесет години беше ремонтирана.

Остъклените стени, замърсени с времето, сега искряха, а тъмният в миналото парник пламтеше облян в светлина.

— Започнах да отглеждам люляци.

— Нима?

— Да. — Рейф замълча, преди да й предложи спомени от онзи април. — Искаш ли да ги видиш?

— Да. Моля те.

Семенцата на слънчевата светлина щяха да разцъфнат едва през следващия сезон. Но на екрана на компютъра на Рейф грейнаха парникови цветя само за нея.

— Имаме два хибрида — обясни младият мъж и мушна ръка в една кутия с дискове, — които са готови.

— За продан?

— Да. Разсадникът „Кентърфийлд“ ще ги разпространи тази есен за посев.

— Дъщерни люляци — тихо рече Брук. — Каролин наричаше така хибридите, които се надяваше да създаде.

— Тя ги създаде, Брук. И двата хибрида са от семената, които тя е получила, преди да умре. Семената — тихо добави Рейф, — които ти събра след смъртта й.

Младата жена наблюдаваше пръстите, които я бяха докосвали така интимно, как изваждат от едно чекмедже три плика.

— Позна ли ги?

Разбира се, че ги позна. „Шарлот-Джеймс“, написано с нейния почерк, „Шарлот-Рочестьр“ и „Джеймс-г-н Линкълн“.

Почеркът й не беше красив, нито преди, нито сега. Но на десетгодишна възраст буквите изглеждаха заоблени и тромави.

Тогава това беше без значение. Седмица след смъртта на Каролин, ти се опита да изпише имената по-красиво. Толкова усилия положи… но не се получи. И това нямаше значение тогава. Някъде край нея беше Каролин, горда, че въпреки скръбта си Брук се беше сетила да събере семената.

— Брук?

Озоваха се на непознато място. Но гласът й беше познат от пасището край езерото. Той принадлежеше на мъжа, който я насърчи да му разкаже собствената си сага, мъжът, на когото имаше доверие, в когото е вслушваше и когото обичаше.

Доверие, не похот.

Брук вдигна поглед от пликовете, както тогава от облените в слънчева светлина тревички и видя същите, съвсем същите сини очи.

— Смятах с Лили да засеем семената на моя рожден ден, както с Каролин бяхме планирали предварително, но Лили се разболя.

— И?

— Ами — тя вдигна рамене и си призна, — реших, че ако ги посея и те умрат, и Лили ще умре. Но ако не ги посея, тя ще е добре.

— Ами ако ги беше посяла и те бяха оцелели?

— Не ми хрумна такъв вариант. Нямах тази увереност на времето, нито мислих върху нея… Тя ли ги пося?

— Не, аз. — Рейф мушна дискетата и натисна мишката на някакъв файл jpg.

На екрана се появи люляк, но как е възможно, в същите цветове на праскова и роза, които Лили беше избрала за „Ема“ в мозайката си „Благородни духове“.

— Това е „Ема“ — каза Рейф.

— Да, толкова прилича на „Ема“. Деликатна и дръзка. Какъв цвят е?

— Коралов.

— Това е нов цвят за люляк.

— Да. Но е признат. От дружеството на люляците вече дадоха съгласието си. И този е „Ема“, нали? Един новатор в традицията?

Това бяха нейни думи, приблизително. Беше му ги изрекла на топлата трева на пасището край езерото.

— Спомняш ли си?

— Защо?

Рейф не дочака отговор. Не искаше да чува нищо. Отвори друг файл.

— „Чарлс“ — измърмори тя, когато на екрана изгря люляк с цвят на кобалт и сапфир. Няма причина да не си спомняш. Всъщност, ти щеше да си спомниш. Ти вярваше, че ще ме желаеш всеки ден и всяка нощ. Но сега… Сега тя беше тук и това, което той и показваше беше необикновено. Напред. — Как нарекоха от дружеството на люляците този нов цвят?

Рейф се усмихна.

— Син.

И тя се усмихна.

— Каролин щеше да е доволна. Може би вече се радва.

— Надявам се.

— Но…

— Да?

— Ами, ти просто така, пося семената и след няколко години се обади в дружеството на люляците, така ли?

— Всъщност, с „Ема“ беше лесно.

— А с „Чарлс“?

— По-сложно. Трябваше да кръстосам хибрида „Джеймс“ с „Линкълн“ с един друг, който получих, след като кръстосах „Монтан“ с „Пъстра зора“.

— Значи „Чарлс“ е кръстоска от четири хибрида? Има ли научен термин за това?

— Квадрибрид.

— Спомням си, че Каролин ни обясни и предупреди, особено едната от нас, че да създаваш нови сортове люляци може да се окаже пълен неуспех.

— А Лили какво отговори?

— След като внимателно я изслуша и дори се съгласи, тутакси заговори за всичките люляци, които Каролин ще създаде съвсем скоро. И затова… се учудвам, че Лили не ти е помогнала да засееш първата партида семена. — Брук погледна към лехите, където щяха да израснат стръковете. — Сега помага ли ти?

— Не. Заедно решаваме какви хибриди да правим, а тя сама избира семената.

— Но?

Рейф стоеше точно зад нея, толкова близо, че можеше да я докосне. Но не го направи. Съзнателно се въздържа. Така трябваше. В светлото, изпълнено с цветове настояще, те откриха приятелството си от миналото, което им носеше уют.

Отново бяха приятели. Не съвсем… ни най-малко.

Рейф я беше насърчил да направи признанията на пасището. Но в новополучилия се хибрид от настояще и минало, археоложката настояваше за признание от негова страна. И го получи.

— Мисля, че Лили не желае да се грижи за нещо, което е живо — тихо призна той.

— В случай, че умре?

— Да, така мисля.

— Но, не е ли вече добре?

— Да. Както преди да се разболее.

— Страхува ли се?

— Да умре ли? Не повече от всеки друг… Но се притеснява да поема дългосрочни ангажименти.

Значи Рейф беше поел ангажимента да се грижи за новото поколение люляци и коне в „Убежището на лисиците“. А Лили им даваше имена, милееше за тях, но отдалеч.

Ами ако го нямаше Рейф?

Във фермата пак щеше да цъфти и разцъфтява творчеството. Но мозайките на Лили щяха да скърбят, ако тя умреше. Както Лили беше скърбяла за родителите си. Разноцветните плочки, слепени за цимента, щяха да оцелеят… за разлика от Каролин и Джон.

— Но тя иска дъщерните люляци, нали? Също и кончетата на Рапсоди и Фльор?

— Да — тихо отвърна Рейф. — Иска ги много.

— Щастливка е, че ти си до нея.

— Не правя нищо, което не ми е по сърце.

Знам. Този нов хибрид между Брук и Рейф беше малко рискован. Тя се опита да се усмихне. Получи се.

— Как се научи на всичко това?

Брук очакваше, че той ще вдигне рамене.

Така и стана, и й призна още нещо.

— Баща ми беше земеделец. Истински вълшебник що се отнася до кръстоските при царевицата. Използвах неговите методи.

— И създаде свое собствено чудо. — Брук се поколеба. — Той би се гордял с теб.

Рейф си пое дъх.

— Може би.

Няколко секунди минаха, преди младият мъж отново да заговори. Брук се надяваше да чуе още нещо за баща му. Ала той се взираше в небето, обещаващо дъжд, дъждът, който беше предвещал без нито едно облаче, и се чудеше кога да приберат конете.

— Искам да ти покажа още един люляк.

Рейф премести курсора до името на друг файл, но се поколеба, преди безвъзвратно да натисне мишката. Вероятно художникът нямаше желание да показва творбата, над която все още работеше.

— Знаеш ли за „Примроуз“?

— Да. — „Примроуз“ беше единственият жълт люляк. Цветовете му, макар и красиви, бяха бледожълти, не като на нарциса. — Защо?

Рейф отвори файла. Отговорът се съдържаше в самото цвете. Защото сега има още един жълт люляк в града.

И този люляк, люлякът на Рейф, грееше с безупречната светлина на едно усмихнато слънце.

— О, Рейф.

— Така изглежда през пролетта. А… — последва още едно кликване, — ето как цъфти през есента.

Сега Брук бе огряна от едно по-тъмно слънце, тъмно злато, по-сдържано от пролетното, сякаш предусетило идването на зимата, но въпреки това предизвикателно. Зелените му пролетни листа сега бяха придобили есенен загар.

Есен.

— Два път ли цъфтят?

Рейф леко се усмихна.

— За да ни изхранва, баща ми работеше много упорито. Намираше начини нивите да раждат през цялата година.

Бащата на Рейф изхранваше семейството си, тоест колкото да не умрат, а сега синът на земеделеца поддържаше живи желанията на дъщерята, която имаше смелост да твори само върху плочки.

— Щастлив си с този люляк, нали Рейф? Заради това, което е.

— Да, щастлив съм, Брук. Но си няма име. Имаш ли някакви предложения?

— За име ли? Аз?

— Ти.

— Не. Искам да кажа, ще трябва да помисля. Мислех, че Лили избира имената.

— Да, така е. Тя също мисли за име. — Рейф отново погледна застрашителното небе. — По-добре да тръгваме. Конете ще понесат гръмотевиците, ако ги приберем в конюшнята, преди да завали.

— И гръмотевици ли ще има?

— И гръмотевици.

Тлалок избра този ден да излее гнева си.

Над фермата „Убежището на лисиците“ облаците бяха гълъбовосиви, но небето над окръг Колумбия беше покрито с катраненочерна пелена.

Силният вятър възбуждаше конете. Хареса им как рошеше гривите им, а изпълнения с нови аромати въздух им носеше наслада. Все пак, се зарадваха на Рейф. И на двамата. Ако бяха малки кученца, щяха неистово да въртят опашки от радост.

— Студено ли ти е, Брук?

— Малко.

— Трябва ти още едно яке.

Рейф съблече своето и го подържа, за да го облече Брук. Тя почувства топлината му, сякаш не якето, а тялото му я обгърна.

Брук мушна ръце в джобовете и в левия намери клетъчния телефон на Рейф. Носеше го заради Лили, заключи Брук, в случай, че тя има нужда от него, дори от разстояние.

Лили вярваше, че Рейф ще е до нея. В днешния следобед той не я разочарова.

— Чудя се дали ще мина изпита?

Рейф чу въпроса и го обзе силно отчаяние. Като момче често го подлагаха на изпит, затова се зачуди кога ли ще дойде времето, когато ще издържи на всички проверки и най-накрая ще бъде приет.

— Какъв изпит, Брук?

— Този, за който умуваш дали е добре Лили да ме види. Дочух разговора ти с нея, Рейф. Знам, че й каза, че имаш нужда от още малко време, за да си сигурен.

— Заради теб, Брук, не въпреки теб.

— Не разбирам.

— Искам да съм сигурен, че е добре за теб да се видиш с Лили.

— Защо да не е добре?

— Как ще реагираш на факта, че баща й е убил майка ти?

— Мислиш… Лили мисли… че мога да я обвиня за това.

— Не смяташ ли, че тя може да те обвини за постъпката на майка ти?

— Да. И то основателно. Майка ми първа застреля Джон. Уби го.

— И вината е твоя, защото…? — Рейф изчакваше. Но само свистящият вятър се обади. — Добре. Да ти кажа ли причината, поради която Лили е убедена, че поне частично е отговорна за случилото се в онзи далечен ден?

— Моля те.

— Майка ти имала планове за „Къщата на люляците“. Да разшири дейността из цяла Северна Вирджиния и в окръг Колумбия. Отказала се заради болестта на Лили.

— Майка ми обичаше Лили! Единствената причина да продължи да работи беше целта й да направи живота на Лили максимално нормален. Затова и Джон работеше. Когато животът на Лили не течеше в нормалното си русло, майка ми желаеше да е край леглото й двайсет и четири часа в денонощието. Никога не е мразела времето, прекарано с Лили. Нито за секунда. Рейф, това го знам със сигурност. Лили не го ли знае?

— През повечето време, да. Но в усилието си да проумее какво се случи онзи следобед, тя не изключва възможността, че майка ти била решила да напусне фермата, и може би дори Форсайт, и когато казала това на Джон, той се вбесил.

— Вбесил се? Това не е… искам да кажа, не беше присъщо на Джон.

— По всичко личи, че не е било присъщо и на майка ти. Ти си ми казвала, че по време на болестта на Лили, е била твърда като скала. Упование за Джон.

— Изглежда Джон не е имал нужда от нейната подкрепа. Той беше много силен.

— Но под невероятен стрес. И това си ми казвала. Той почти нямал възможност да скърби за Каролин. А след това болестта й се превърнала в постоянна грижа.

— Колкото и голям да е бил стресът, Джон нямаше да се държи грубо. А майка ми не е имала никакви планове да си тръгва. Те двамата щяха да се женят.

— Да се женят?

— Да. Предположих, че Лили знае.

— Не, не е знаела.

— Ами, трябва да узнае. — Брук разтвори левия си юмрук и почувства в изтръпналите си пръсти пронизваща остра болка, но успя да сграбчи телефона. — Кажи й го веднага, Рейф. Моля те.