Катрин Стоун
Пратеник на бурята (16)

Петнадесета глава

На Брук й трябваше малко време, докато стигне до галерията със снимките на зрелостниците. Отново на първо място беше Стивън Еймс.

Тя вече знаеше, че нямаше да има черна лентичка на портрета му. Но снимката беше очертана във формата на сърце, на ръка и в червено. Марла беше повтаряла романтичния символ толкова пъти, че от лицето бе останала съвсем малка част. Накрая беше драснала една черта през очите, носа и остатъците от устата му.

Не беше нужно човек да разбира от йероглифи, за да разтълкува знака. Омраза, не любов. Ненавист вместо любов.

Археологът у нея щеше подробно да разследва как страстният знак на любов, или похот, кой знае, е придобил противоположно значение. Но дъщерята у нея трябваше да продължи напред. На следващата страница имаше сърдечни послания. На последващата, също. Някъде до средата на имената с „Б“ имаше следи от бурни впечатления и капчици мастило.

Снимката на Марла Блеър в последната си година в училище беше непокътната и съвсем позната. В сребърна рамка, тя стоеше върху детското пиано на Елиз. Под снимката имаше познати мисли, с изключение на една, оставена от съучениците й. С големи шансове за успех.

Беше ли успяла Марла?

О, да. Преживяла изнасилване, започнала бизнес, отгледала едно дете, останала вярна на най-добрата си приятелка, и отдала на Лили любовта си на втора майка, подкрепяла Джон и станала негова годеница.

Марла имаше забележителен успех, ако не се смята лудостта, която я обземаше от време на време, поривът да заличи образа на свой приятел с такава ярост, че очертанията пробили листа… и другият порив, последният, да изстреля куршум в сърцето на мъжа, за когото възнамеряваше да се омъжи.

 

 

Лекарската стая на осемнадесетия стаж в „Тесиър Тауър“ преливаше от усмивки.

Дори рибките в аквариума с огледала плуваха с настроение.

Защо не?

С редки изключения, които можеха да се окажат пагубни, доктор Рейчъл Дейвис и колегите й бяха избрали една доста весела специалност.

Фран, усмихната медицинска сестра, придружи Лили от чакалнята. Тя обясни, че Рейчъл искала първо да говори с Лили, след което ще я заведе в кабинета за прегледи, където ще проверят жизнените й показатели, и когато Рейчъл дойде, ще й вземат кръв за поръчаните изследвания.

Доктор Дейвис също се усмихваше. И се подготвяше.

— Това е пети том на медицинското ти досие. — Тя посочи тънката папка на бюрото си. — Той съдържа информация за последния ти престой в Шведския център, кратко описание от клиниката в Женева, и понеже от първи до четвърти том липсват, тук са събрани копия от лекарските становища по време на различни консултации на докторите, които са те лекували през годините.

— Първите четири тома липсват?

— Предполагам, не са картотекирани правилно. Страхувам се, че не са редки такива случаи, особено когато става въпрос за поредица от томове. В твоя случай, добрата новина е, че при теб се касае повече за чувство на немощ, отколкото за някакъв сериозен проблем. Данните, с които разполагам, дават чудесна картина. Становищата на лекуващите те лекари са особено подробни, защото, доколкото разбирам от доктор Харт, първите томове липсвали за известно време.

Доктор Харт. Той беше дух, призрак отминалото, което Лили се канеше да пропътува отново.

— Лили?

— Спомних си за биопсиите на костен мозък.

— Мразеше да ти ги прави. Знам го със сигурност. Като разбрах, че е бил един от лекуващите ти лекари, му се обадих, за да си изясня някои въпроси. Бил в Лондон, когато баща ти починал, и научил за това едва, когато се върнал. Не ти се обадил тогава, защото знаем, че се плашиш от него и той не би могъл да те успокои. Наистина е много добър човек, а да не говорим, че е страхотен лекар. Помоли ме да ти предам най-сърдечните му поздрави и да ти кажа колко е доволен, че се оправяш.

— Това изненадва ли го?

— Ни най-малко. Автоимунните проблеми могат да отшумят без очевидна причина, и по същия начин да се появят. Той би се радвал да хвърли един поглед на становищата на твоите лекуващи лекари. Тъй като първите томове липсвали, той нямал възможност да ги разгледа, както му се искало — всичките наведнъж и в последователен ред.

— Сега ли иска да ги разглежда?

— Точно така. Ако преди дванайсет години е било трудно да се определи диагноза, то днес има вероятност тя да е абсолютно ясна. Доста, така наречени нови болести са наистина диагностицирани в последно време. Нещо като „успех за една нощ“, подобно на хора, които години наред са се борили в пълна анонимност, изведнъж, или поне така изглежда, се прочуват. От медицинска гледна точка съществуват болести, чиито симптоми и лечение са относително неясни, докато не се натрупа критична маса от описания на клинични случаи, или не стане някакво откритие. СПИНът, токсичният шок и болестта на Легионер са най-пресните примери за болести, които в продължение на години са били изолирани като особени случаи, преди да предизвикат сензация в епидемиологията. Медицинската литература изобилства от такива случаи.

— Има ли доктор Харт някаква определена диагноза предвид?

— Не знам за такава. Възможно е все още да не е открита. Но ти определено си страдала от нещо. Ако кръвните ти изследвания са добри, колкото вида ти, можем спокойно да предположим, че болестта ти е отминала. Една точна диагноза ще превърне предположението в реалност. Помолих в отдел „Медицински архиви“ да потърсят твоите томове още веднъж. Ако по силата на някакво чудо се намерят, доктор Харт с удоволствие ще ги прегледа.

— Ще му се наложи доста да поработи.

— Едва ли. Но със сигурност ще му е нужно време. Той желае да прегледа сведенията за теб. По зла ирония разполага с много време. Преди година почина съпругата му Джоана. Живяха заедно почти тридесет години, само двамата, нямаха деца, дори много приятели нямаха. Бяха само двамата и това изглежда им беше достатъчно. И сега… той се старае да е непрекъснато зает с работа. Но не е възможно да прави домашни посещения всяка вечер и всеки уикенд. Както и да е, с информацията, която получих от него, съставих комбинация от тестове, които трябва да направим. Тези резултати заедно с прегледа, който ще ти направя днес, трябва да ни дадат яснота. Става ли?

— Да. Благодаря. — Лили понечи да се надигне.

— Почакай малко — спря я Рейчъл, — да предположим, а и честно казано, не мисля, че ще е пресилено ако заключа, че прегледът и лабораторните резултати са в норма. Може би е добре да поговорим няколко минути за главната причина за идването ти тук…

 

 

Чу се тихо почукване. Но Брук се стресна, все още се взираше в сърцето, очертано около лика на Стивън Еймс. Часовникът показваше два часа.

Беше следобед, ако се съди по светлината отвън. Но спокойно можеше да бъде и два през нощта. Толкова се беше вглъбила в миналото на майка си.

Два часа. Следобед. И някой тихичко чукаше на вратата?

Рейф. Тя се върна към реалността, болезнено. И фантазиите й се отприщиха.

Брук не усещаше болката в краката си, кръстосани на пода от часове. Не беше помръдвала, само отгръщаше страниците.

Тя пееше, тялото й пееше. Песни звучаха от всяко местенце, което той беше докосвал.

Навсякъде.

Да не би Рейф да имаше желание да я докосва още и още?

Брук намери отговора щом отвори врата.

Любопитството му беше задоволено. Беше получил, каквото искаше.

Рейф дойде, защото трябваше. За да я оцени, заради Лили.

— Здравей, Рейф.

— Здравей.

Поздравът и на двамата беше приглушен. Болеше го за това, което загуби, гневеше се на себе си, че глупаво повярва, че изобщо някога можеше да го намери отново.

По дяволите, беше намерил близост без самота. Но когато Брук напусна леглото му, на него му се искаше никога да не беше я намирал.

Мислеше да й каже колко много го боли. И колко силен е гневът му. И то, защото той, за разлика от Брук, не можеше да се раздели със спокойствието, което чувстваше. Накрая реши да не й казва нищо. Това, че тя можеше и да не си тръгне, си оставаше само негов проблем.

— Мислех да разходя приятелчетата. Преди да започне да вали. Ако искаш, ела с нас.

„Приятелчетата“ бяха петте члена на конското семейство. Конете бяха облечени само в собствените си палтенца. Те с удоволствие щяха да се отзоват на поканата на Рейф за спокойна разходка в безоблачния следобед.

— Ще вали ли?

— Да. — Изглежда Рейф имаше някакъв контакт с Бога на дъждовете. Довери ми се, Брук. Той едва не произнесе думите на глас. Погледна я, жената, която не пожела да остане да сподели сънищата му. Вгледа се. Стори му се, че видя болка. И болка. — Добре ли си?

— Разбира се. Просто е по-трудно, отколкото предполагах.

— Тези неща ли?

На Брук й прозвуча като „ние ли“. Сякаш Рейф искаше тя да потвърди разочароващата истина, която му беше вече известна. Момичето, което той желаеше толкова много и което толкова скоро се разкри като жената, в която се беше превърнало. Твърде малко и твърде късно.

— Преглеждам нещата на майка след всичките тези години, въпреки, че не бяхме много близки.

— Може би сега не е най-подходящият момент за почивка. — Нямаше да се отдаде по-добър случай тези далечни сини очи да я оценят. Или може би по-лош случай от този. — Всъщност, всичко е наред. Може ли да дойда с теб?

— Точно затова съм тук. Имаш ли яке?

— Да.

— Мисля, че трябва да го вземеш.

Брук се върна да си вземе якето, но разходката им се забави. Трябваше да поздрави Фльор. Последваха кадифени целувки и продължителни прегръдки. Докато Брук поздравяваше Мег, Фльор подпираше брадичка върху рамото й. Спокойните и умни очи на двадесет и четири годишната Мускатова дама напомниха на Брук за едни други очи, които тя толкова обичаше.

На търпеливата Грейс.

На снежната Сноу.

На Мини. О, Мини. Нейната забавна, чудесна Мини-Мин.

— Те умряха спокойно — обясни Рейф.

Защото той, нейният Рейф, не би позволил обичните им същества да ги застигне друга смърт. Нейният Рейф. С когото ако светът беше различен, тя би обичала и умиращите коне.

— Сигурно ти е било много трудно.

— Винаги е трудно да се сбогуваш.

Решителният му поглед не издаваше нищо. Въпреки това, й изглеждаше някак опустошен. И не желаеше нейният взор. Брук извърна очи към жребеца, който беше спасила.

— Изглежда… дружелюбен.

Рапсоди разбра, че говорят за него. Изпръхтя и отправи безизразен поглед.

— Много е дружелюбен, въпреки репутацията си, която държи да поддържа. — Репутация, която не можеше да устои на обичта в гласа на Рейф. Рапсоди изцвили. — Освен това, е мъжът в семейството.

— Лудо влюбен във Фльор? — попита Брук, както би попитала онзи Рейф, с когото се тревожеха за измъчвания кон, докато бяха заедно през онези девет чудесни дни. — А в децата?

— Лудо влюбен е — отвърна Рейф. И се усмихна. — Много сериозно приема ролята си на баща.

Усмивката му се стопи. Нейният Рейф изчезна. Брук се загледа в играещите наблизо тийнейджъри. Малчуганите искаха да пренесат представлението на пътя.

— Децата му са много добре възпитани. Не знам имената им.

— Това е Ларк. Люляковата песен на чучулигата. А това е Шадоу. Серенадата на рицаря на сянката.

— Красиви имена на красиви кончета.

— Лили ги кръсти.

Лили. Все Лили. Погледни истината в лицето.

— Яздиш ли много, Брук?

— Изобщо не яздя.

— Искаш ли?

— Да.

— Тогава ще пояздим. Преди да си тръгнеш.

Ние ще пояздим. Преди дванайсет години си бяха обещали същото. Но не успяха да го изпълнят, попречи им случилото се в онзи бурен следобед.

Сега отново Рейф даваше обещание, което звучеше по-сериозно, отколкото преди дванадесет години.

Не беше начало, а край. Просто още една точка от списъка, който трябваше да изпълни. Просто още една врата, която трябваше да затвори.

Преди да си тръгнеш прозвуча на Брук, на сърцето й като: Значи, можеш да си тръгваш.