Катрин Стоун
Пратеник на бурята (15)

Четиринадесета глава

Хотел „Уинд Чаймс“

Вашингтон

Четвъртък, 12 април

„Чудесното приключение на Лили“. Беше измислила заглавието, преди да определи маршрута. Дори петдневен престой в странноприемницата „Сребърната лисица“, което щеше да достави удоволствие на Хариет, за Лили щеше да е приключение.

Но и тя като Брук пътуваше към миналото си, едно пътуване, започнало преди години.

Лили вече беше посещавала миналото на „Убежището на лисиците“. Спалнята, където второто бебе причини смъртта на Каролин. Игралната зала, обречена на забвение поради загубата. Апартаментът в западното крило.

Лили се страхуваше от призраците, в най-ужасяващия смисъл на думата, които щеше да открие в имението.

Но духовете в „Убежището на лисиците“ не бяха злокобни, а внимателни, дори в стаята на Марла, където любовта й беше убита.

Призраците от Шведския медицински център бяха друго нещо, породени от жестоки, неприятни спомени.

Но Лили беше твърдо решена да умиротвори лутащите се фантоми на лумбални пункции и биопсии на костен мозък.

Пътуването от Форсайт до окръг Колумбия мина леко. Входът на Шведския медицински център беше ясно обозначен. А между наскоро открития хотел „Уинд Чаймс“ и болницата имаше стъклена топла връзка към медицинския център.

От двадесет и четвъртия стаж, където се намираше стаята й, се откриваше панорамна гледка към самия център. Сега на зазоряване центърът беше целият облян в розово.

Винаги ли пастелният му отблясък е бил толкова успокояващ? Може би, вероятно, но не и в спомените й. Туловището на мамута беше сиво, в най-тъмния нюанс на дима. Беше живо, противно същество с остри зъби и хищни лапи.

Лили имаше час при доктор Рейчъл Дейвис в единайсет на обяд. Оставаше много време до тогава. Беше видяла доктор Дейвис в новата сграда „Тесиър Тауър“, нова за Лили, разбира се. Чак след това възнамеряваше да се разходи из болницата, из местата, които познаваше. После ако пожелае, щеше да прекара целия ден и цялата нощ тук. Ако ли пък спомените се окажеха прекалено злокобни, а призраците твърде необуздани, щеше да сключи бързо примирие с недружелюбните демони и щеше да направи една разходка из Белия Дом.

Рейф знаеше за срещата на Лили с нейното минало в медицинския център. Бяха го обсъдили много подробно. Но дори и с него, на когото обикновено разкриваше и най-неуместните си намерения, Лили не сподели за грандиозното си решение да се срещне с доктор Дейвис.

Не беше излъгала Рейф. Никога не беше го правила и никога нямаше да го направи. Тя просто, е не съвсем, пропусна да му спомене за часа, който си уреди.

Лили щеше да каже на Рейф. След това. Ако имаше причина да вярва, че „Чудесното приключение на Лили“ можеше да се превърне в приключението на Лили и Рейф.

Брук не можа да спи. Дори в удобното пухено легло в къщата. А си тръгна от Рейф, защото усети повелята на съня.

Той я беше поканил заради секса. Тя тъкмо се унасяше, когато един кошмар от бъдещето внезапно я стресна: зазоряване в неговата спалня.

Тя лежеше в неговото легло, но Рейф го нямаше. Стоеше надвесен над нея, вече облечен, леко раздразнен, но повече изненадан. Това поведение не беше присъщо на възрастните, особено които имат случайни връзки, независимо от страхотния секс. Като гледаше необузданата страст и женското й присъствие в леглото, той допускаше, че тя знае правилата.

Някъде там в главата й, една частица разум й подсказваше, че има правила и че тя несъмнено не ги следва.

Тръгна си, защото предположи, че Рейф го иска, а когато наближиха къщата, мъжът, който някак небрежно я беше поканил да прави секс, и който в мрака я изучаваше цялостно, бавно и с лекота, се усмихна и рече:

— Лека нощ!

Накрая Брук стана от леглото, изтощена от разбития си сън. Спря се до огледалото. Седна на стола пред него. И погледна към сутрешните следи от среднощния си избор.

— Другото, грозното лице на страстта — измърмори тя на образа в огледалото, кожата й беше изпита, очите й зачервени, а косата й рижо гнездо. — Нелицеприятна гледка.

Тогава защо един вътрешен глас искаше да знае: тази жена пред мен влюбена ли е?

Оптическа измама.

Или заблуда. Може би виждаше една ненормална жена, страдаща от часовата разлика, поразена от самия живот, на ръба на лудостта.

Но която все още не беше минала всякакви граници. И нямаше да го направи. Безпристрастният специалист по разкопки с абсолютната си способност да разпределя просто щеше да вакуумира всичките си фантазии в един ковчег.

Брук трябваше първо да ги събере. Те все още се рееха из въздуха. Но щяха да бъдат погребани, когато излезе от душа.

Под топлата пара я навестиха заблудите и споменът за него, за тях двамата как се любят.

Как правят секс, поправи се Брук строго. Но безполезно. Споменът остана жив в сапунисаното й съзнание.

Това, което направиха двамата с Рейф можеше да се опише и с вулгарни, дръзки думи. Брук не искаше да ги затваря при фантазиите си. Но щеше да й се наложи, освен ако… не подействаше заплахата. С един замах те се настаниха в безвъздушното пространство на отреденото им отделение, което Брук набързо запечата.

Доктор Блеър излезе от душа, готова да копае. Започна с неизменната чаша чай, независимо на кое място на планетата се намираше. В тази утрин тя избра лимона на майка си, и чашата от „Къщата на люляците“.

Докато отпиваше с наслада ароматната топлина, тя бавно премина от кухнята във всекидневната, от настоящето към миналото.

Дневникът на Марла беше мечтата на археоложката и дъщерята. Спомени, избрани от самата Марла.

Академичните успехи на Марла от отличните й матури до чудесните резултати на изпитите SAT се съхраняваха в рамки и албуми в имението на Елиз Блеър.

В дневника на Марла оживяваше нейният живот между постиженията й в учението. Ето я майка й като момиче, което се превръща в жена.

Тя имаше много приятели. На всеки участник и всяко действие в щастливата пиеса беше отделено внимание, от рождения ден на осемгодишната Каролин Суон край басейна до почерпките на Дебра Лесинг за деня на Вси Светии.

В горните класове на прогимназията започнаха да се появяват имена и снимки на момчета. Приятелките на Марла не намаляха, въпреки че приятелите й момчета заемаха все повече и повече място, заедно с местата, където са я водили, моментални снимки на мокри, насапунисани коли, на още партита до басейна на Каролин, и многобройни танци, на които Марла беше ходила в гимназията.

В специални програми, украсено с пискюли, бяха отбелязани имената на танцовите забави. „Да се чувстваш ограничен“, „Среднощен глас“, „През цялото лято“, „Луд“. От страни на всяка програма Марла беше написала името на момчето, с което излизаше и имената на всички, с които беше танцувала.

Спомените на Марла внезапно свършваха в деня на Свети Валентин в последната година на гимназията. Момчето, с което гледаха „Сърце и душа“ се казваше Стивън Еймс, същия, с когото през последните две години майка й беше ходила на всички танцови забави, филми, футболни мачове и празненства.

Очевидно нещо се беше случило. Следващите страници бяха празни.

Дори когато архивите не бяха лични, колкото и педантично да ги изследваше доктор Брук Блеър, както обикновено постъпваше, тя винаги се изумяваше от новите и често пъти съществени открития, които правеше при втория, третия… десетия оглед.

Брук щеше да прегледа дневника на майка си отново. Още много пъти. Но първо трябваше да разгледа годишника. Налагаше се, дори да нямаше повод като Стивън Еймс. Заради него и заради майка си тя силно се надяваше, че нищо трагично не му се бе случило.

Годишникът щеше да разкрие тайната и веднага стана ясно. Всички зрелостници бяха написани по азбучен ред на вътрешната страна на корицата. Еймс Стивън беше на първо място.

Добре. Нищо трагично. Просто са се разделили.

Брук нямаше опит нито с годишници, нито с танцови програми с пискюли, нито с миенето на коли, нито с официални вечери преди балетни постановки. Дори да беше завършила във „Форест Ридж“ годишникът на Брук щеше да е съвършено различен от този на майка и. Също както дневникът на Брук от тийнейджърските й години е толкова различен от този на майка й.

Съучениците на Марла от гимназията в Савана бяха писали на всяка страница послания като „Обичам те“ до сериозни, понякога даже раболепни размишления за това, колко много означава приятелството на някой с Марла.

Тя също беше писала в годишника. Със синьо мастило, до твърдението на едно момиче, което не беше споменато в дневника. Посланието й гласеше: „Марла е великолепна“ и „Обичам те“. Беше във формата на детелина, предназначено за приятелката й Каролин. Марла също записваше и впечатленията си буквално за всяко послание в годишника. Обозначаваше всеки коментар с отделен цвят, както Брук си имаше собствен код за археологическите си бележки. Щеше да се наложи да прегледа годишника няколко пъти, докато дешифрира кода на майка си. Сложна беше дори системата на Марла за оцветяване на обичайния набор от усмихнати и намръщени лица.

Преди снимките на зрелостниците имаше една страница, озаглавена „Любими сентенции“. Не беше ясно как са подбирани, нито дали тези любими фрази принадлежаха само на определени съученици от класа.

Имаше две на Марла Блеър.

„Тайната е лъжа.“

„Когато нямаш какво да криеш, не крий нищо.“

Дали Марла беше живяла според мъдростта, която споделяше със съучениците си? Като делова жена, да. Определено. Разбирането й „честността е единственият подход“, съчетано с нейния чар представляваха разковничето на успеха на „Къщата на люляците“.

Но Марла беше скрила тайната за изнасилването. Беше надживяла тази лъжа.

Дали не умря заради нея? Дали не уби поради същата причина?