Катрин Стоун
Пратеник на бурята (12)

Единадесета глава

Докато шофираше по чакълестата алея, Брук откри, че миналото беше преминало в настоящето. Във фермата беше сезонът на извечната пролет. Пролет, изпълнена с обещания. Непроменяща се и въпреки това винаги нова и различна.

А на пасището зад ливадата пасеше Мег.

Гривата й изглеждаше златна, а козината на Рапсоди лъщеше черна на следобедното слънце. В това внезапно смътно сливане на настоящето и миналото, Брук видя рижа кобилка и абаносово жребче.

Внуците на Мег. Децата на Рапсоди, любимеца на Рейф, и Фльор, любимката на Брук.

Кого не виждаше? Своята Фльор.

Сигурно беше едва петнадесетгодишна. Брук се молеше нейното прекрасно конче да не е пострадало. Преди нямаше такива опасения.

Не е възможно да се случи. Рейф сигурно е бил винаги наблизо, докосвал я е и я е успокоявал.

Но на Рейф явно не му се беше наложило да изпраща Фльор до вечния й дом, защото тя пъргаво заподскача в оградената ливадка, наостри уши и започна да търси Брук, която излизаше от колата.

Фльор я посрещна с кадифени целувки и влажна муцуна в отговор на прегръдките на младата жена. Кобилката щастливо поклащаше глава, докато Брук прокарваше ръце през устните й, челюстите, очите и ушите й.

Познат поздрав. Винаги се посрещаха по този начин след дълго отсъствие. А когато раздялата беше изключително дълга, например от здрач до зазоряване, или пък цял ден в училище, Брук прегръщаше силната й шия.

И сега я прегърна и прошепна:

— Сладко момиче, сладко момиче, сладко…

— Тя те помни.

Гласът беше тих. Познат.

Неговият глас.

Посрещни миналото. Изправи се лице в лице с всяка негова сянка.

Особено сянката на Рейф, споменът беше много по-силен от човека, който хвърляше тази сянка.

Рейф не беше по-велик от живота. Много пъти с разума си Брук беше стигала до това заключение. Нито можеше да хвърли сянка отвъд времето, когато бяха заедно — девет чудесни дни, една нощ с диамантени звезди и нереални ацтеки, един буреносен следобед, увенчан със смърт.

Не можеше.

Не се и опитваше.

Това беше още една причина да се изправи пред миналото, пред реалността, пред него.

Напред… към Рейф.

Който, въпреки всичко, бе по-велик от живота.

По-свиреп. По-груб. По-силен.

Сините му очи искряха по-тъмни и пронизваха по-дълбоко. И както през онази първа сутрин преди дванадесет години, какво ли искаха?

Тогава тя се отдръпна от него. Смути се. Сега нямаше да го направи. Мисълта за препятствието я успокояваше.

Брук се извърна и се долепи до топлата, мускулеста стена. Фльор щастливо поклати глава от докосването.

— Ти й липсваше. Аз ти липсвах.

Тази мисъл му хрумна неочаквано. От спомена за едно момиче, което беше на прага на женствеността; едно зимно цвете в очакване на пролетта.

Пред него стоеше жената, която в миналото беше онова разбуждащо се цвете. Елегантна. И снежнобяла. Професията й на археоложка сигурно налагаше да носи шапка с широка периферия заради екваториалното слънце, и ръкавици, може би също снежнобели, докато прави разкопки сред пясъците на пустинята.

Нямаше и следа от лунички. Рижата й коса, която някога представляваше буйна грива, сега беше подстригана много късо и безупречно и с нищо не напомняше за естествените й къдрици.

Брук не беше дивото цвете, което той си представяше. Беше се превърнала в култивиран цвят, жестоко подкастрен. Нещо подобно на безпощаден срез, който спира, а не спомага за растежа.

Но все още тя си беше неговата Брук. По синия й костюм, шит по поръчка, нямаше нито една гънка, въпреки презокеанския полет. Само спонтанната прегръдка на Фльор беше оставила пъстра следа. Стилните й обувки и фините мрежести чорапи бяха гарнирани с кал.

Все още си беше неговата Брук, която му липсваше и…

Хладината на едни други спомени смрази мислите на Рейф и гласът му се стегна.

— Брук. Ти се върна.

— Да.

— Защо?

— Да прегледам вещите на майка ми.

— Можехме да ти ги изпратим.

Ние. Лили и Рейф.

— Да. Знам.

— Но?

— Но си помислих, че бих могла да науча нещо повече, ако ги разгледам тук, в къщата, както тя ги е оставила…

— Да научиш нещо повече за какво?

— За нея?

— Искаш да кажеш причината, поради която застреля Джон?

— Не… Аз… не…

— Не правите ли точно това, доктор Блеър? Не копаете ли безспирно, за да откриете всички отговори?

— Само когато имам причина да вярвам, че отговори съществуват.

— Според теб, случаят тук не е такъв.

— Никога не бихме могли да узнаем.

— Не поддържаш теорията за случайната смърт.

Не. А ти? А Лили?

— Не.

Беше само едно „не“. Рейф отговори вместо двамата.

Брук извърна поглед към имението, от, където всеки миг щеше да се появи Лили.

— Отсъства за няколко дни.

Младата жена спря втренчен поглед върху спалнята, където на светлината на лампата се бяха плъзгали две сенки, преди да умрат върху снега.

— До понеделник сутринта, когато ще съм на път за Египет?

— От това, което си казала на Къртис, Лили остана с впечатлението, че ти се иска тя да не е тук.

— Просто не желая да се чувства задължена да бъде тук заради мен.

— Брук?

Тя не го погледна. Не можеше. Студенината му я изненада. Нарани я.

Вярно, беше очаквала известно отчуждение. Дори се беше подготвила за любезен тон, лишен от топлота. Но не очакваше този кръстосан разпит, който я пронизваше като с остър нож. Макар, че трябваше да се сети.

Критичният поглед на Рейф към Брук явно издаваше благосклонност към Лили. Младата жена отмести очи от сцената на престъплението към къщата, където искаше да избяга. Отново.

— Да?

— Кажи ми нещо, но честно.

Ножът се заби още по-дълбоко, болезнено напомняйки за тяхното минало. Всичко, което ти разказах, е самата истина, възкликна тя в онзи далечен, далечен ден.

Брук вече не можеше да бъде толкова категорична. Все още… не беше го лъгала. Но беше стигнала до ръба на истината с нестройна стъпка, и Рейф забеляза тромавите зигзаги.

Той искаше да чуе истината от нея. Някаква истина.

Брук се обърна към него. И реши да забоде камата до дъно. В собственото си сърце.

— Вие с Лили сте женени.

— Това засяга само мен и Лили, не теб. Не е ли така?

— Да, разбира се.

— Тук си да сложиш завършек, нали? Поради липса на по-подходяща дума.

— Да.

— Тогава разкажи ми какво се случи онзи следобед.

— Ами, да видим. Майка ми застреля Джон и после той я застреля.

— Брук, искам да кажа какво се случи между нас. Защо избяга от мен? Защото ти напомнях за ацтекски свещеник ли?

— Какво?

— Знам, че избяга, когато се върнахме обратно на долния етаж. Аз бях коленичил до тях в спалнята. Всеки, който е виждал изображения на този ацтекски ритуал, може да си въобрази, че аз съм виновникът за тази касапница.

— Не, Рейф! Не. Благодарна съм ти, че отиде при тях, докосна ги и се опита да откриеш и най-малката надежда за живот. Ти наистина ли повярва, че…

— Ацтекските ми корени са те отблъснали? Аз самият вярвах известно време в това. Беше по-лесно да виня своите праотци варвари, отколкото да се изправя лице в лице с истината и да обвиня себе си.

— Каква истина?

— Че ти не ми се довери достатъчно, и не ми позволи да ти помогна. Ще ти кажа още някои истини, за да ти помогна да сложиш завършек и да си наясно. И в случай, че все още любопитството ти не е задоволено. По онова време ти значеше много за мен.

— Съжалявам.

— Недей! Преодолях го. Беше самонадеяно от моя страна да очаквам да ми се довериш. Ние едва се познавахме.

— Но аз наистина ти се доверих.

— В такъв случай постъпката ти изглежда още по-необяснима. Защо не ми кажеш, Брук? Има ли вече някакво значение сега?

Не би трябвало. И двамата не очакваха такова нещо. Всъщност, ако целта й беше да смали сянката му до нормалния й размер, какъв по-добър начин от това да я сравни с яркия блясък на собственото си признание?

Нямаше по-добър начин. Но Брук не желаеше той да изчезне. Още не. Трябваше й още време с мъжа, който се терзаеше, че тя не му се беше доверила, и чиято критичност поомекна.

Брук изрече още една истина, но не и откровение.

— Бях в шок.

— Знам. Но постъпката ти беше целенасочена. Тогава, вероятно, не си мислела върху това, но решенията ти определено са имали основателна причина. Бих се удивил, ако през последните дванадесет години не си правила ни един опит да анализираш причините.

Ни един? Непрекъснато.

— Предполагам.

— Аз също. Трябва да се съгласиш, че подобен ретроспективен анализ има своите положителни страни, пред вид на това, че той лежи в основата на кариерата ти. Освен това, Брук, има и свидетел. Аз. Искаш ли да ти разкажа събитията, такива, каквито ги помня?

— Имам ли избор?

— Вече го направи, Брук. Реши де се върнеш. — Той млъкна. — Съжалявам, но се налага да започна със спомените в спалнята, когато коленичих до майка ти и Джон. През цялото време гледах тях, затова мога да ти кажа само какво чувах. Фей звънеше на 911. Ти мълчеше. Лили шептеше „не, не, не“. Преди да припадне, извика. Всички се втурнахме към нея. Ти първа се добра.

— Но тя посегна към теб.

— Само защото ти отстъпи, Брук. Ти се отдръпна, за да мога да се доближа до нея. Почти веднага след това чухме сирените. Ти не каза нищо. Избяга от спалнята. За да посрещнеш лекарите, така предполагам, и да ги доведеш горе.

— Да. Но не се наложи. Когато те влязоха във фоайето, ти вече носеше Лили надолу по стълбите.

— Не виждах никакъв смисъл да чакаме в спалнята. Кажи ми кое е следващото нещо, което си спомняш?

— Лили не се задушаваше, както преди. Беше някак по-стегната. Ти си причината, каквото и да си й казал. Веднага щом лекарите я взеха от ръцете ти, състоянието й се влоши… Съвзе се едва, когато ти я докосна и я успокои. Нали си спомняш?

— Спомням си, Брук, но не мога да го обясня. Чудех се дали не стана така, защото малко преди да чуем изстрелите, с Лили хранехме конете в конюшнята. Беше хубав спомен. Посягайки към мен, тя, или нейното подсъзнание, може би е направило опит да се върне към този спомен. Да заличи последвалите събития. Каквато и да е била причината, тя се чувстваше по-добре, когато бях край нея. Трябваше да отида с нея до болницата. Нямах друг избор.

— Знам. И аз исках да отидеш с нея.

— Знам. Но не знам ти защо не дойде с нас, Брук. Можеше да дойдеш, та аз те помолих. Ти чу въпроса ми… въпреки, че не ме погледна.

— Затова си предположил, че докато те гледах в спалнята, съм си въобразила, че си ацтекски свещеник.

— Не беше трудно да се сетя. Последните думи, които си разменихме, изрекохме в нощта, преди смъртта. Тогава говорихме за моите брутални и садистични праотци. Така или иначе, ти не пожела да ме погледнеш по някаква причина, която се надявам да узная. Ти чу въпроса ми, поклати глава и избяга. В конюшнята?

— Не. В къщата. Беше заключено и останах на входната площадка. Докато вие с Лили тръгнахте.

— В такъв случай, нямаме разминавания по основните факти. Сама знаеш, че не ти напомнях твърде много на ацтекски свещеник. Дори знаехме, че ми имаш доверие. Тогава, Брук, каква е причината? Защо избяга?

Защото вече нямах място във фермата. Не и при теб. Не и при Лили. Дори не при мечтите ми. И защото нищо във фермата не ми принадлежеше.

— Брук?

— Гледах те как носиш Лили надолу по стълбите, как я държиш, как тя те прегръща. Изглеждахте толкова… естествено.

— И реши, че е настъпил моментът да ме сватосаш за по-малката си сестра? Отказа да дойдеш в болницата с нас, за да ни оставиш насаме? Брук, ще ти се наложи да измислиш по-добро обяснение от това.

— Може би… това ме притесняваше.

— Като ме гледаш как държа Лили?

— Да.

— Въпреки, че именно ти я остави в ръцете ми? И това не приемам. Ти избяга не заради това. Но… — гласът му стана по-силен… и по-нежен, — истината ми харесва. Ако приемем, че е така, започвам да си мисля, че си ме желала толкова силно, колкото и аз теб.

— Ти си ме желал?

— Всеки ден, и всяка нощ.

— Не съм разбрала.

— Така трябваше. Мислех си, че ще се съгласиш.

— А това щеше да е лошо?

— Не и за мен. Но за теб. За нас. Твърде много, твърде скоро. Поне така си мислех до… онзи ден. Възнамерявах да ти го кажа тогава. Да ти… го покажа, ако пожелаеше.

В този миг Брук реши, че единственото й спасение е да се измъкне род предлог, че й се пие вода. Тя неочаквано се отдалечи. Залитна и ако сама не се беше съвзела бързо, Рейф щеше да я хване.

Пъргава и изненадващо грациозна. Конете винаги я караха да се чувства грациозна… дори когато си тръгваше.

— Добре ли си?

— Да, благодаря. — Брук се усмихна на Мег, която шумно преглъщаше. — Тя никога не се е радвала на прекомерно внимание.

— Брук, добре ли си? Как си със здравето? Толкова си слаба, че едва ли имаш много сили?

— Чувствам се чудесно! По-добре ми е сега, когато вече не съм онази тромава мъжкарана, която познаваше.

— Никога не съм познавал тромава мъжкарана. Желаех те, нали ти казах. Денонощно. С Лили не сме женени, Брук. И никога не сме били любовници. С нея сме приятели. Ни повече, ни по-малко. Така, че помисли за това.

Физически тя се съвзе. Дори можеше да стои изправена сама. Но… Аз те желаех. Каза й го два пъти. В минало време. Дали?

— Да помисля за какво?

— Знаеш за какво? За нас. Безопасно е. Аз ще се погрижа. Обещавам да не забременяваш.

— Ти не можеше… не можеш.

Той се усмихна бавно и с лекота.

— Това предизвикателство ли е?

— Взимам таблетки.

— Сега, може би аз съм притеснен.

— Какво? А, не. Не ги пия против забременяване. Просто цикълът ми е болезнен, и това помага. Защо ли ти разправям тези неща?

— Защото — тихо рече той, — искаш да знам за тях.