Катрин Стоун
Пратеник на бурята (10)

Девета глава

Вратата на апартамента на Марла беше широко отворена. Брук събу обувките си и влезе във всекидневната.

В епохата, когато са властвали мъжете във Форсайт, в такива стаи били настанявани прииждащите сановници. При Шарлот, започнали да подбират гостите. Няма значение дали гостът бил президент, първа дама, защитник на закона или крал. А дъщерята на Шарлот, Ема, никога не канела хора, които не познавала.

Апартаментът на Марла беше боядисан в кремаво и бледомораво, и представляваше внушителна гледка. Дори и в мрачните дни беше светъл. Но както винаги Брук усети някаква сянка в апартамента, нещо прикрито.

Тук имаше тайни. Да, тайни, въпреки че във всекидневната те бяха несръчно прикрити.

Нишата до камината се беше превърнала в библиотека за медицинска литература, докато Лили беше болна. До най-новото издание на „Настолен наръчник на лекаря“ бяха наредени томовете на „Медицински речник на Стедман“.

Марла беше отбелязала за Джон, Брук и Фей всяка страница, която касаеше болестта. Също и за Лили, ако изобщо пожелае да прочете за симптомите, които имаше и процедурите, които беше принудена да изтърпи.

Книгите си бяха там, най-отпред поставени, и въпреки това някак скрити, също като болестта на Лили… Всъщност, именно това хвърляше сянка върху стаята.

Но съвсем скоро воалът щеше да се вдигне. Тъмнината вече започваше да се разсейва само при мисълта, че Лили щеше да бъде излекувана.

А другата тайна на апартамента в западното крило, скрита в нощното шкафче до леглото на майка й? Несравнима с нищо друго. Какво от това, че всеки път щом влезеше в апартамента Брук усещаше тъмната й сянка? Неспокойствието и тревогата й не можеха да се сравнят с агонията след биопсия на костен мозък или постоянния страх, че тялото ти се отрича от теб завинаги.

Брук се усмихваше, докато приближаваше към отворената врата на спалнята. Килимът поглъщаше шума от стъпките й. Малко преди Марла да разбере, че дъщеря й беше вътре, Брук вече наблюдаваше майка си.

Марла Блеър беше красива. И сутрин, и обед, и вечер. Със или без грим. Със или без сън. Дори след презокеански полет, по дрехите й нямаше ни гънка, и видът й беше отпочинал.

Прикрита и въпреки това, на показ. Ето това беше Марла. Умееше да прикрива умората и страха си. По време на боледуването на Лили тя поддържаше духа на останалите с непоклатимия си оптимизъм, който вече даваше резултат.

Ако приемем, че положителното отношение към човека с най-доброто лекарство, то Марла беше тази, която излекува Лили.

— Ето те и теб! — Марла остави прилежно сгънатите и дадени на пералня в Швейцария преди отпътуването дрехи и посрещна Брук с напориста прегръдка.

Брук стърчеше над майка си, а и на килограми я превъзхождаше доста. И майката, и дъщерята имаха общи неща — кожа, коса, очи — само дето Брук имаше лунички. Разбира се, не си приличаха.

— Толкова се радвам, че си у дома, Брук. — Марла я пусна и вдигна поглед. — Започвах да се притеснявам.

— Добре съм. Жива и здрава. И аз се радвам, че си отново тук.

— Приятно ми е да съм у дома. А и освен това, дали пък не нося новини?

— Лили възстановява ли се добре? — Брук нямаше намерение да развали удоволствието на майка си да й поднесе новината.

— Прекрасно. Толкова добре, че ако стане шаферка, много ще й хареса, и никак няма да се измори.

— Шаферка?

— Заедно с теб. На сватбата на твоята майка и нейния баща.

— Ти и Джон?

— Моля те, не бъди толкова шокирана.

— Просто…

— Смяташ, че с Джон сме твърде стари за романтична връзка? Четиридесет и три години може и да ти изглеждат цяла вечност. Но, уверявам те, не е така, ще разбереш, като станеш и ти на толкова. А четирийсет и шест… ами във всяко отношение Джон е по-добър, отколкото преди двадесет и пет години, когато излизахме заедно.

— Ти и Джон сте излизали заедно?

— В колежа. Много преди и двамата да срещнем Каролин. Аз бях първи курс, а Джон последен. Къртис ни запозна. Първата ни среща, която той ни уреди трая час и половина и беше истински провал. Джон и Къртис бяха приятели. А ние с Джон си допаднахме.

— Но нали всичко се нареди след срещата?

— Съвсем! И за двамата. За всички ни. Както знаеш, Къртис ни е много близък приятел, а когато Джон и Каролин се влюбиха един в друг, ние с него вече отдавна се познавахме. — В изражението на Марла се прокрадна тъга. — Брук, Каролин липсва на Джон и винаги ще я обича. Ние всички винаги ще я обичаме. Смятам, че би била щастлива да разбере за мен и Джон. Сигурно би искала той да не е толкова самотен, толкова сам… Не мислиш ли?

— Да, така е. — Каролин би искала Джон да е щастлив, всички да са щастливи. И в такъв ден на радостни новини, тя би желала да се вдигне булото на тайнствеността, да се разкрият всички тайни. Тази във всекидневната.

И тази в спалнята.

Брук погледна към нощното шкафче. Погледът й лъкатушеше от измачканата й от дъжда пола през снежнобелия килим на Марла до домашните й чехли, мушнати под леглото.

— За какво се замисли? — най-после попита Марла.

— Чудех се дали все още имаш онзи пистолет.

— За Бога, Брук! Още ли не си се отърсила от фикс идеята за онова старо желязо?

— Не е фикс идея.

— Но си спомняш за него, а аз от години не съм се сещала. Да, все още е при мен. Знаеш ли какво? Ако Джон разбере, и него ще го обладае някоя фикс идея. Какво ще кажеш просто да се отърва от него? Това ще бъде моят сватбен подарък за теб и Джон.

— Би било чудесно.

— Считай го за сторено. И като заговорихме за сватбени подаръци, как ти звучи Брук Рутледж?

— Джон иска да ме осинови?

— Разбира се! Иска и ще го направи.

— Много мило от негова страна.

— Той го иска — отвърна Марла. Очите й небрежно бродеха из стаята, без да търсят нещо определено, а мислите й бяха насочени към едно нещо. Накрая спря поглед върху дъщеря си.

— Брук, освен това, важно е за бъдещето на Лили и това на фермата.

— Не разбирам.

— Може да настъпи време, когато отговорността за фермата да падне на твоите плещи.

Булото в спалнята, което беше започнало леко да се повдига, отново падна.

— Фермата е на Лили. А и ти самата каза, че се възстановява прекрасно. А Фей останала с ясното впечатление, че е на път да се излекува.

— Така ли? Е, определено това е нашата надежда. Щом Джон е решил да я нарече излекуване, така да бъде. Отдавна чака този ден.

— Няма ли да оздравее?

— На практика не. Тъй като все още не знаем от какво страда, лекарите не са склонни да кажат, че е наистина преминало. Наричат го „перманентна ремисия“. Но ако не се случи нещо, което да наруши крехкото й стабилизирано здраве, това действително е процес на оздравяване.

— А кое е това нещо, което може да наруши баланса?

— Много неща, но със сигурност една бременност.

— Като Каролин и Ема ли? Имаш пред вид трудностите, които са преживели?

— Техните страдания биха се оказали истински шок за Лили, или за който и да било. Може би многобройните спонтанни аборти са показател за времето, една безпросветна епоха в акушерството, без каквато и да била генетика. Миналата година гинекологът на Лили ни обясни, че извънматочното разкъсване при Каролин не увеличава вероятността и при Лили да се случи същото.

— Извънматочно разкъсване на Каролин?

— Това беше причината за смъртта й, Брук. Тя получи вътрешен кръвоизлив. Мислех, че знаеш. Предполагах, че Лили ще ти каже.

Светла Звездичка и Ярка Звездичка, че разговарят много, много през последните дни… и години. И въпреки това, по време на бурята следобед Лили беше отишла в конюшнята да я търси.

— Не. Не ми е казала.

— Може би не е искала да ти напомня за смъртта на Каролин. И да възбужда старата мъка. Аз също не исках да го правя.

— Добре съм. — О, Каролин. — Значи, Лили може да има съвсем нормална бременност…

— Да, би могла. Но това означава, че ще поеме огромен риск. Нормалната бременност е съпътствана от всякакви имунологични промени, а най-важната е естественото имуноподтискане. Само по себе си това представлява деликатно равновесие. Имунната система на майката трябва да потисне функциите си, за да не отхвърли бебето, но не до такава степен, че това да увеличи предразположението й към инфекция. Тъй като никой не знае какво точно представлява болестта на Лили, освен, че е нещо автоимунно, невъзможно е да се предположи как ще реагира имунната й система. Но всички се страхуват, че може да се окаже катастрофално. За Лили, и за нейното дете.

— Значи, тя не бива да има деца.

— Да, Брук. Не бива. Твърде опасно е. Но ако бъдещето на фермата зависи изцяло и единствено от нея, знаеш, че ще поеме този риск.

Точно, както е ставало с другите жени — майки от Форсайт, от 1879 година насам. Лили беше родена, за да стане майка, баба и господарка на фермата „Убежището на лисиците“. Каролин би искала точно това. О, Каролин! А също и Джон.

Той вече го искаше. Брук разбра, след като го видя в кабинета му. Разбра какво означаваше зловещо неподвижната му сянка.

— Мисля, че Джон няма да ме осинови.

— Какво?

— И не мисля, че го иска наистина.

— Напротив, иска го.

— Но няма причина! Съвсем скоро лекарите ще определят точната диагноза на Лили. И тогава ще знаят как да се грижат за нея по време на бременността й, дори и да разберат, че болестта й е нелечима. Ако сега Джон ме осинови, ще изглежда така, сякаш се е отказал да търси диагноза и лек за Лили. Сякаш се е отказал от самата Лили. Не мислиш ли?

— Не, наистина не го мисля. Нито Джон. Това няма да е причина да престане да търси отговорите. Лили го знае. Но за нея ще е облекчение, една грижа по-малко, да знае, че ако за нейната болест няма открит лек, фермата ще си остане в семейството.

— Но аз не съм от Форсайт.

Марла се усмихна.

— Само в случай, че отдаваш решаващо значение на гените. Каролин не държеше на това. Обичаше ме като сестра, а теб като дъщеря. Брук, фермата е твоят дом. Обичаш я, колкото и Лили я обича. Нали?

— Да.

Майка й беше права: никой никога не би зарязал Лили. Защо ли стаята стана още по-тъмна?

— Добре. По думите на Лорейн, започнала си да се занимаваш по малко с управление на недвижими имоти. Чух, че си уволнила Джаред и си наела нов работник на име Рейф.

— Джаред не го уволних аз, а Рейф го нае Лорейн.

— До това време ли работи навън?

Той. Рейф. С когото Брук се чувстваше като балерина. Когото неистово желаеше да докосне. Заради когото взе решение да не учи в колеж тази есен. Животът й беше тук, с Рейф, когото майка й нямаше да одобри. Брук се опита да прогони тази мисъл, но безуспешно. Така си беше. Марла никак нямаше да одобри дъщеря й да живее с пастир метис, в случай, че Брук поеме фермата.

Но това никога нямаше да се случи. И диагнозата щеше да стане ясна, и лек за болестта щеше да бъде открит.

Тогава жената, която трябваше да стане майка, щеше да роди дете.

Ами ако Джон не я осинови, предупреждаваха сенките в смаляващата се спалня, ако не се намереше ни най-малкия повод всички да повярват, че Лили може да бъде изместена.

Осиновяването спокойно можеше да бъде и фиктивно, но майка й трудно щеше да надмогне този факт.

— Ще трябва да се свържеш с биологичния ми баща, нали? Да го помолиш да се откаже от родителските си права пред закона?

— На теория, да. Но аз не знам кой е той.

Веднъж, когато за първи и последен път стана въпрос за отсъстващия й баща, Марла й каза, че не си струва да го познава. Това за Брук означаваше, че майка й съжалява за тази връзка и я възприема като срам и позор за преценката и вкуса си. Може би е бил някой пастир метис?

Но нима… Марла наистина имаше толкова много любовници, че няма ни най-малка представа кой е бащата на детето й?

— Не знаеш?

— Не. — Марла седна на леглото изненадващо тромаво и в продължение на няколко секунди не отмести поглед от нозете си, обути в найлонови дамски чорапи. Когато най-после вдигна глава, Брук забеляза умората, прикривана до този момент. — Той е причината да си взема пистолет. Купих го твърде късно, заради него.

— Защото той…

— Ме нападна и ме изнасили.

— О, не. Толкова съжалявам.

По умореното лице на Марла пробягна бегла усмивка.

— Ти едва ли имаш вина. Освен това, ако не се беше случило така, аз никога нямаше да те имам. Не отричам, че беше шок. Но се справих, преодолях го, преди много време. — Тя погледна към нощното шкафче, където държеше пистолета, купен твърде късно. — Брук, случи се в собственото ми легло в колониалната къща до Ембаси Роу.

Брук не знаеше почти нищо за къщата в Джорджтаун, където майка й бе живяла, преди да се премести във фермата. В разказите си Марла и Каролин само я споменаваха. И нищо чудно.

— Сама ли живееше там?

— Не. Бяхме шестима, петима лекари, студенти в Шведския, и аз. Но нападателят ми не беше нито един от тримата мъже, с които деляхме къщата. Бяхме близки приятели, верни приятели. И шестимата. Приятели — тихо повтори Марла, — които решиха, че ще е забавно да си направят новогодишно празненство. Не беше от ония диви партита. Ние не си падахме по събиранията, които продължават до зори. Същата нощ бях много уморена и преди полунощ си легнах. Следващото нещо, което си спомням, е… ами. Бях изнасилена. Предполагам, че е бил познат на някой от гостите, гадже, съпруг, брат или приятел. Може би някой, дошъл за празниците.

— Ами ако не е бил познат на някой от гостите и все още е лекар в Шведския медицински център?

— Брук, сериозно се съмнявам, че изобщо някъде работи като лекар. И със сигурност не е от центъра. Да, наистина има и жалки лекари. Бившият съпруг на Фей е точно такъв. Дори вероятно има психопати. Но от ШМЦ излиза цветът на лекарското съсловие. Един психопат не би получил нито лични, нито академични препоръки, за да работи там!

— През последните седем години ти прекара толкова много време в Шведския център. Сигурно ти е било ужасно трудно.

— Никак даже! — Умората на Марла се изпари. — Чувствах се така, все едно се връщах у дома. Харесваше ми да посещавам съквартирантите ми, установили се в болницата. Имам хубави спомени от ШМЦ. Лесно ми беше да се върна. Сега вече разбираш защо Джон не бива да знае за онази Нова година.

— Той не знае ли?

— Никой не знае, Брук. Само аз и ти. Дори на Каролин не казах. Ако знае за това, Джон би се притеснил, а той си има достатъчно тревога, съвсем реални и то до живот. Нали? Нека това е твоят сватбен подарък за мен.

— Да, добре.

— Благодаря ти. — Марла поклати глава с леко недоверие. — Заговорихме за прекалено сериозни неща, нали? Нямах такова намерение. Предполагам, че е от разликата в часовете. Но имам още нещо да ти кажа. Не се тревожи! Не е чак толкова лошо. Или пък е.

— Какво?

— Знам, че не съм най-великата майка.

— Напротив!

— Може би за Лили, но не и за теб.

— Добре съм.

— Дължиш го на себе си, не на мен. Винаги си се държала като възрастен човек. Може би сега, когато Лили се възстановява, ще можем да прекараме известно време заедно, преди да заминеш за Васар.

Няма да ходя във Васар.

— Искаш ли?

Да. Винаги го е искала.

— Да.

— Добре. И аз също. Е, Фей приготвя прекрасна вечеря, която скоро ще опитаме. Първо ще си взема душ и ще се понаглася.

— Трябва ли и аз?

— Да се понагласиш? Не, освен ако нещо непреодолимо не те провокира да го направиш. Тази вечер ще празнуваме заради нас самите и за семейството, което ще бъдем. — Марла стана от леглото, приближи се до Брук и отметна едно палаво кичурче над очите на дъщеря си. — Мое прекрасно мъжко момиче, можеш да си обуеш най-удобните дънки.

Възнамеряваше по-късно да свали училищната униформа и да обуе дънките.

Сега най-важното беше да стигне до конюшнята, при Рейф, възможно най-скоро. По най-бързия начин се спусна по стълбите и изхвърча през входната врата, дори не се отби да си вземе палтото, което щеше да й отнеме само десет секунди.

Трябваше да го облече. Вятърът беше студен като откритията, които разкъсваха душата й.

Каролин, о, Каролин е получила кръвоизлив със смъртоносен край. Носела е в утробата си скъп, млад живот, едно бебе, толкова желано, и причинило смъртта й.

Вероятно и Марла е имала кръвоизлив в нощта, когато Брук била зачената, в резултат на мъжка агресивност, женски ужас и липсата на оръжие, което би причинило престъпление.

В нощта, когато наследила ума на майка си и тялото на баща си.

Мое прекрасно мъжко момиче. Брук беше щастлива, когато я наричаха мъжко момиче, особено по начина, по който Марла винаги го произнасяше, с толкова много обич. Но през последните девет дни тя не се чувстваше като мъжко момиче. Тя не беше мъжко момиче. Ами ако Рейф я възприемаше като мъжкараната, която беше преди, а не като балерина, в каквато се беше превърнала? Ами ако именно това е причината, поради който той учтиво се държеше на разстояние?

Лили никога не бива да има деца. Като си спомни, Брук едва ли не се зарадва на тази вест, колкото и омразно да беше, защото тя дойде като наказание, което за момента измести мислите й за Рейф.

Едва ли не… После наистина се зарадва. Защото променяйки един малък свят това откритие не изглеждаше толкова жестоко.

Въпреки ледения вятър, на нея й стана топло.

Лили никога не бива да има деца. Няма да й се наложи. Брук щеше да осигури безопасно убежище за децата на Лили. Толкава очевидно беше решението. Марла сама щеше да стигне до този извод, ако не беше умората от полета и часовата разлика. Самата Брук също би се досетила, ако всичко не беше така забулено.

Воалът вече се вдигна. Дори нямаше значение как се нарича болестта на Лили и има ли изобщо лек за нея. Перманентната ремисия щеше да запази доброто здраве на бъдещата майка от Форсайт завинаги.

Брук се изкушаваше веднага да го сподели с Марла. Можеше да го направи. Сянката на майка й все още се движеше зад завесите. В ярко осветената стая забеляза още една сянка. Тази на Джон.

Брук можеше да каже и на двамата. Но… зовът на конюшнята и Рейф беше по-силен.

Рейф, който щеше да я възприеме като балерина, в каквато се беше превърнала, и Лили, с която отново щяха да се сближат.

Брук се усмихваше на поривистия вятър и тичаше към конюшнята. Усещаше се грациозна. Ако пожелаеше, дори можеше да направи идеални странични подскоци, като Лили.

Намираше се само на няколко крачки от вратата на конюшнята, когато се чу силен и рязък гръм. Секунди след първия, прозвуча и втори.

Тя погледна към спалнята, откъдето дойдоха изстрелите. Двата силуета бяха изчезнали.

Брук видя, че Фей тича към западното крило. И тя се затича, Рейф тичаше до нея, после я изпревари. Лили, която от години не беше тичала, също бягаше…

Рейф им каза да изчакат във фоайето, докато се качи на горния етаж.

Никой не го послуша.

Всички видяха онова, което лежеше на снежнобелия килим. Сърцето на Брук се късаше. В агонията си то тихо прошепна:

— На кого му трябват рубини, когато има толкова много кръв?