Харлан Коубън
Невинният (8)

Глава 7

Ето така се попада на сродна душа.

Пролетна ваканция през първата година в колежа. Повечето ти приятели отиват на плаж, но другарчето от гимназията Рик има майка, която работи в туризма. Намира ви супер евтини билети до Вегас и ето че заедно с още шестима се настаняваш за пет денонощия в хотел „Фламинго“.

Последната вечер отивате в нощния локал на „Цезар палас“, защото сте чули, че е страхотно местенце за студенти във ваканция. Нищо чудно, че заведението е препълнено и шумно. Прекалено много неон. Не ти допада. Напрягаш слух, за да чуеш приятелите си в невероятната шумотевица, когато погледът ти се прехвърля на бара.

Така се запознаваш с Оливия.

Не, музиката нито спира, нито преминава в ангелски хор. Но с теб самия нещо се случва. Гледаш я и те свиват гърдите, някаква гореща топка има в тях и си сигурен, че с нея се случва същото.

Ти си нормално срамежлив и обикновено не се запознаваш с безгрижна лекота, но тази вечер няма място за фалове. Отиваш при нея и се представяш. Всеки има своята вечер, казваш си наум. Отиде човек на гости и види някое хубаво момиче. То също те забележи и двамата се заговаряте, докато щрак — започваш да мислиш в контекста на цял един живот, а не само на някаква си мимолетна вечер.

Говорите си. Говорите часове наред. Тя те гледа като да си единственият мъж на света. Усамотявате се, доколкото това е възможно. Целуваш я. Отвръща на целувката. Започвате да се натискате и го правите с часове, но нещо не ти позволява да отидеш по-нататък. Прегърнал си я. Отново си приказвате. Обичаш нейния смях, нейното лице. Обичаш всичко, свързано с нея.

И двамата заспивате прегърнати, напълно облечени, а после се питаш дали някога ще усетиш същото щастие. Косите й ухаят на люляк и ягода. Никога няма да забравиш това ухание.

Правиш всичко възможно да остане така винаги, но знаеш, че няма как. Подобни интермедии нямат траен характер. Имаш си собствен живот, а Оливия се е обзавела със „сериозен“ приятел, годеник по-скоро, който я чака у дома. Но не за това става въпрос. Става дума за вас двамата, за вашия свят, за прекалено краткото време. Тъпчеш цял житейски етап в рамките на броени часове: пълен цикъл от запознаване, ухажване, сериозна връзка и раздяла.

Накрая ти се връщаш към своя, а тя към нейния живот.

Не си разменяте телефони — никой от двамата не иска да се преструва — но тя те откарва до летището и ти страстно я целуваш за сбогом. Очите й са овлажнели, когато я освобождаваш от прегръдката си. Ти се връщаш в колежа.

Продължаваш по жизнения си път, разбира се, но никога не можеш да забравиш напълно нея и онази нощ, целувките и уханието на косите й. Тя е неизменно с теб. Мислиш за нея. Не всеки ден и може би дори не всяка седмица. Но тя е тук. Спомените са нещо, към което човек се обръща понякога, когато е самотен, и не може да определи дали те го успокояват, или нараняват.

Питаш се дали и при нея е същото.

Минават единайсет години. През цялото време не си я виждал.

Вече не си същият човек, разбира се. Смъртта на Стивън Макграт те е изхвърлила от релси. Лежал си в затвора. Но вече си свободен. Май са ти върнали живота. Работиш в адвокатската къща на Картър Стърджис.

Един ден пускаш в търсачката на компютъра нейното име.

Знаеш, че постъпваш глупаво и незряло. Тя сигурно се е омъжила за оня годеник, родила е три-четири деца, може би е приела фамилията на съпруга. Но какво от това? Нямаш нищо сериозно предвид. Чисто любопитство.

Има няколко с името Оливия Мъри.

Задълбаваш малко повече и попадаш най-вероятно на нея. Тази Оливия Мъри е маркетингов директор на консултантска фирма, която оборудва малки до средни предприятия с компютърни системи. Компанията се нарича „Дейта Бетър“ и поддържа уебсайт с биографиите на служителите. Нейната е съвсем кратка, но включва информацията, че е завършила Университета на Вирджиния. Точно там се завръщаше Оливия Мъри, когато се разделихте преди много години.

Мъчиш се да забравиш.

Не си от хората, които вярват в предопределение или късмет — тъкмо напротив — но след още половин година съдружниците в „Картър Стърджис“ решават да обновят оборудването. Средкриз знае, че си се квалифицирал в компютърното програмиране още в затвора. Предлага те в комисията по въвеждане на нова компютърна система. Ти пък предлагаш да се разгледат офертите на няколко фирми.

Една от тях е на „Дейта Бетър“.

Двама нейни представители пристигат в офисите на „Картър Стърджис“. Изпадаш в паника. Най-накрая заявяваш, че те чака спешна работа и не отиваш на презентацията. Би било прекалено — да цъфнеш така, из един път. Оставяш останалите трима от комисията да проведат разговорите. Затваряш се в кабинета си. Краката ти треперят. Гризеш си ноктите. Чувстваш се като идиот.

По обяд на вратата се чука.

Отваряш и виждаш Оливия.

Познаваш я начаса. Изпитваш почти физическа болка. Горещата топка заема мястото си. Едва говориш. Поглеждаш безименния й пръст.

Там няма нищо.

Оливия ти съобщава с усмивка, че е пристигнала в „Картър Стърджис“ за презентация. Ти се опитваш да кимнеш. Нейната фирма предлага да се погрижи за оборудването на неговата, съобщава тя. Вижда името ти в списъка на натоварената със същата задача комисия и се пита дали този Мат Хънтър не е оня, с когото се е срещнала преди много години.

Все още парализиран, ти питаш дали не иска чаша кафе. Тя се поколебава, но приема. Когато минаваш покрай нея, долавяш уханието на косите й. Люляците и ягодите са си на мястото и ти се притесняваш да не забележи влагата в очите ти.

И двамата се впускате в изкуствена увертюра, което ти е добре дошло. Откриваш, че и тя е мислила за теб през тези години. Годеникът е стара история. Не се е омъжвала.

Сърцето те боли. Даваш си сметка, че цялата работа е просто невъзможна. Никой от двамата не вярва в теорията за любов от пръв поглед.

Но гледай ти какво става.

В течение на последвалите седмици научаваш какво е истинска любов. Тя те научава. Най-накрая й казваш истината за своето минало. Тя го преглъща. Жените се. Тя забременява. Ти си щастлив. Двамата отпразнувате добрата новина чрез покупка на чифт видеотелефони.

И после, най-неочаквано, телефонът звъни, за да видиш срещнатата по време на пролетна ваканция преди толкова години жена — единствената, която си обичал — в някаква хотелска стая в компанията на непознат мъж.

* * *

Защо, по дяволите, някой ще го следи?

Мат стиска здраво кормилото, а в главата му гъмжат хипотези. Нито една от тях не изглежда приемлива.

Нужна му е помощ. Професионална. А това ще рече Сингъл.

Ще закъснее за срещата с представителя на строителната фирма. Не му пука особено. Неочаквано бъдещето, за което си е позволил да мечтае — къща с дъсчена ограда, вечно красивата Оливия, две до четири деца и голдън ретрийвър — започва да изглежда плашещо нереалистично. Сън в лятна нощ, казва си той. Съден за убийство се връща в богаташкото предградие, където е отраснал, и създава идеалното семейство — дрън-дрън, та пляс.

Мат звъни на Марша, снахата, за да й каже, че ще я посети по-късно, обаче попада на телефонния секретар. Оставя съобщение и паркира колата.

Заела офиси в модерна сграда от стъкло недалеч от службата на самия Мат, НЕД (Най-ефикасни детективи) е голяма детективска агенция, чиито услуги ползва Картър Стърджис. По принцип Мат не е голям почитател на частните детективи. В романите ги представят като големи пичове, но на практика са в най-добрия случай пенсионирани ченгета (на които всичко им е до смърт дотегнало), а в най-лошия — неуспели да станат ченгета субекти, които вечно си остават в категорията „нереализиран полицай“. Много от тях е виждал да работят като надзиратели в затвора. Смесицата от неуспех и въображаемо мъжество ражда нестабилни и често пъти грозни последици.

Мат седи в кабинета на едно от щастливите изключения от това правило — прекрасната и противоречива госпожица Сингъл Шейкър. Мат не допуска, че това е истинско име, но с него тя се подвизава из професионалните среди. Сингъл е висока метър и осемдесет, а косите й са с цвят на мед. В лице е доста привлекателна. Телесните й форми предизвикват сърдечна аритмия. Даже Оливия възкликва: „Леле мале!“, когато я вижда за първи път. Говори се, че Сингъл е участвала навремето в състава на Нюйоркските мажоретки, но другите момичета се оплакали, че им разваляла „симетрията“. Мат не храни съмнения по този повод.

Сингъл е вдигнала крака върху бюрото. Обула е каубойски ботуши, които я правят с още пет сантиметра по-висока, а черните джинси й стоят като чорапогащник. Нагоре е облякла черен пуловер с обърната яка, който при някои жени би минал за прилепнал, но на нея стои направо неприлично.

— Регистрация от Ню Джърси — казва й Мат. — MLH-472.

Сингъл не помръдва. Подпряла е чене във V-то, образувано от палеца и показалеца. Гледа го втренчено.

— Какво? — обажда се Мат.

— На кой клиент да си изпратя сметката?

— Няма клиент. Даваш я на мен лично.

— Значи… лично…

— Да.

— М-да. — Сингъл пуска нозе на пода и се протяга с усмивка. — Нещо интимно, а?

— Мама му стара — ръмжи Мат, — бива си те. Казвам ти да дадеш на мен сметката, че случаят е свързан с мен — и хайде, вече стана интимно.

— Професионална деформация, Хънтър. Не се плаши.

Мат се опитва да пусне измъчена усмивка.

Тя не отделя поглед от него.

— Искаш ли да чуеш едно от десетте правила в детективския наръчник на Сингъл Шейкър?

— Никак дори.

— Правило номер шест: когато мъж ти възложи да провериш регистрационен номер на автомобил по лични причини, може да става дума за едно от следните две неща. Първо — Сингъл вдига един пръст, — смята, че жена му го мами и иска да разбере с кого.

— А второ?

— Второ няма. Излъгах те. Само първо.

— Няма такова нещо. — Сингъл клати глава. — Какво?

— Бившите затворници трябва да лъжат по-убедително.

Той пуска това покрай ушите си.

— Добре де, да речем, че ти вярвам. С каква цел, за бога, искаш това?

— Въпросът е личен. Забрави ли? Аз плащам, за мен става дума, толкова ли е трудно да го проумееш?

Сингъл се изправя в целия си внушителен ръст и слага ръце на кръста. Гледа го от горе надолу. За разлика от Оливия, той не възкликва „леле-мале“, но със сигурност си го помисля.

— Приеми ме като изповедник — казва тя. — Изповедта пречиства душата.

— М-да. Религия. Ще направиш ли това за мене?

— Добре бе — отвръща тя и продължава да го гледа. Мат не потрепва. Сингъл отново се тръшва на стола и протяга крака към бюрото. — Станала права с ръце на кръста. Това обикновено разколебава мъжете.

— Аз съм железен.

— Върши работа в друг един случай.

— Ха-ха.

Тя отново го гледа с любопитство.

— Нали обичаш Оливия?

— Няма да дискутирам този въпрос с теб, Сингъл.

— Не ти искам отговор. Виждала съм ви двамата.

— Тогава знаеш.

Тя въздъхва.

— Кажи го пак оня номер.

Той го казва. Този път Сингъл си записва.

— Няма да отнеме повече от час. Ще ти звънна по мобилния.

— Благодаря. — Той се насочва към вратата.

— Мат.

Обръща се към нея.

— Имам известен опит с подобни случаи.

— Не се съмнявам.

— Ако отвориш тази врата — тя вдига ръка с листчето, — става нещо като опит да разтървеш биещи се на живот и смърт. Почнеш ли един път, никой не може да ти каже как ще свърши цялата работа.

— Браво, Сингъл, много си деликатна.

Тя разперва ръце.

— Приключих с деликатното в деня, в който влязох в пубертета.

— Просто ми направи тази услуга.

— Добре.

— Благодаря.

— Но — тя вдига показалец, — ако решиш да задълбаеш, искам обещанието ти, че ще ме оставиш да ти помогна.

— Няма накъде да задълбавам — отвръща той, а по израза на лицето й разбира колко му е повярвала.

* * *

Мат тъкмо навлиза в родния Ливингстън, когато телефонът му звъни отново. Най-накрая се обажда Джейми Су, помощничката на Оливия.

— Съжалявам, Мат, но не мога да открия нищо за хотела.

— Не може да бъде! — сопва се той инстинктивно.

Последвалата пауза е прекалено дълга.

Мат прави опит да замаже нещата:

— Мисълта ми е… тя не си ли оставя обикновено координати? Ами ако възникне нещо спешно?

— За тази цел съществуват мобилни телефони.

Той не знае какво да отговори.

— Обикновено аз й резервирам хотелите — продължава Джейми.

— Но не и този път?

— Не. Но и в това няма нищо необикновено — понякога тя сама си прави резервацията.

Мат отново не знае какво да каже и какво да мисли по въпроса.

— Днес чувала ли си я?

— Обади се сутринта.

— Не каза ли къде е?

Нова пауза. Мат си дава сметка, че поведението му ще се разтълкува като излязло извън пределите на обикновеното съпружеско любопитство, но решава, че рискът си заслужава.

— Каза, че й предстоят няколко срещи. Нищо особено.

— Добре, ако отново се обади…

— Ще й кажа, че си я търсил. — И Джейми затваря.

Пореден спомен завладява съзнанието му. С Оливия имаха страхотен скандал. Една от онези словесни схватки, при които ясно съзнаваш, че не си прав, но продължаваш безразсъдно нататък. Тя избяга от къщи разплакана и не се обади два дни. Цели две денонощия. Той звъни ли, звъни — тя не отговаря. Търси я, но не я намира. Това го наранява дълбоко. Отново усеща същата болка. Мисълта, че тя няма да се върне никога при него, поразява цялото му същество. Чак се изпотява от притеснение.

Държавният строителен инспектор тъкмо приключва огледа на новата къща, когато пристига Мат. Преди девет години той е излязъл от затвора, след като е излежал присъда за убийство. Днес — ако щете вярвайте — е на път да си купи къща, в която да заживее с любимата жена и чаканото с нетърпение дете.

Поклаща глава.

Къщата е част от обширен жилищен проект, реализиран върху бивша земеделска земя, каквато е по-голямата част от територията на Ливингстън. Повечето къщи са еднакви, но ако това не се е харесало на Оливия, тя съумява да го скрие. Поглежда къщата с почти религиозен плам и прошепва: „Съвършена е“. Нейният ентусиазъм заличава без следа всичките му резерви по повод завръщането в града.

Мат застава в бъдещия преден двор и се опитва да си представи живота тук. Обзема го особено чувство. Не му е уютно. Никога не му е било уютно през последното десетилетие, но появата на Оливия притъпява това усещане. И ето, сега е отново тук.

Зад гърба му спира полицейска патрулна кола. От нея излизат двама. Първият е в униформа. Млад и в добра физическа кондиция. Хвърля към Мат типичен полицейски поглед. Вторият е цивилен.

— Здрасти, Мат — обажда се мъжът в кафяв костюм. — Доста време не сме се виждали.

Изтекло е наистина доста време от ученическите години, но Мат познава Ланс Банър начаса.

— Здрасти, Ланс.

Новодошлите затварят вратите на колата едновременно, сякаш специално са репетирали това движение. Униформеният скръства ръце и застива в това положение. Ланс приближава.

— Знаеш ли, и аз живея на тази улица — съобщава той.

— Вярно?

— Ми да.

Мат замълчава.

— Вече съм инспектор в полицията.

— Поздравления.

— Благодаря.

Откога познава Ланс? Поне от втори клас. Не са били нито приятели, нито врагове. Три години подред и двамата играят в Младшата лига. В осми клас споделят часовете по физическо, а през първата година на гимназията — занималнята. Ливингстънската гимназия е огромна — по шестстотин деца се записват на година. Двамата се движат в различни среди.

— Как я караш? — пита Ланс.

— Супер.

Строителният инспектор се показва от къщата. Държи планшет.

— Как е, Харолд? — пита го Мат.

Мъжът вдига нос от бележките си и казва:

— Доста е солидна, Мат.

— Сигурен ли си?

Нещо в интонацията му кара Харолд да направи крачка назад. Ланс поглежда Мат в очите.

— Имаме си хубав квартал.

— Затова го избрахме.

— Наистина ли мислиш, че е добра идея, Мат?

— Кое?

— Да се завърнеш.

— Излежах си каквото ми се полага.

— И си викаш: пито-платено?

Мат не отговаря.

— Онова момче, дето го уби, то си е все така мъртво, нали?

— Виж какво, Ланс…

— Сега съм инспектор Банър.

— Значи, инспектор Банър, сега смятам да вляза вътре.

— Всичко съм изчел за твоя случай. Даже с неколцина колеги го анализирахме най-подробно.

Мат го поглежда. Мъжът има сиви петънца в очите. Наддал е доста. Пръстите му непрекъснато шават, а усмивката му никак не се харесва на Мат. Семейството на Ланс е обработвало от край време тукашните земи. Дядо му или може би прадядото ги продал за жълти стотинки. Банърови продължават да гледат на Ливингстън като на своя собственост. Те са солта на земята из тези места. Бащата пие бая. Същото правят и двамата братя-глупаци на Ланс. Самият той винаги е правил впечатление на доста будно момче.

— Следователно трябва да си се убедил, че става дума за нещастен случай.

Ланс Банър поклаща бавно глава.

— Може би.

— Какво те притеснява тогава?

— Това, че си бивш затворник.

— Смяташ ли, че трябваше да влизам в затвора?

— Труден въпрос — отвръща Ланс и потрива брадичка. — От онова, което съм прочел, излиза, че си го отнесъл здравата.

— И?

— И си загазил. Влязъл си в затвора, искам да кажа.

— Не те разбирам.

— Непрекъснато се мъчат да втълпят на обществото онази тъпотия за изправителния ефект на присъдата. Добре — нямам нищо против. Но аз — той бучва палец в гърдите си — знам друго. И ти — сега сочи Мат — също знаеш друго.

Мат замълчава.

— Може и да си влязъл в панделата като свестен човек. Но не ми казвай, че сега си същият.

Мат знае колко е трудно да се отговори правилно на така поставения въпрос. Обръща се и тръгва към входа. Ланс добавя:

— Може би твоят инспектор ще открие някакъв кусур. Така ще ти даде възможност да дръпнеш на заден.

Мат влиза и приключва работата с инспектора. Има някои незначителни забележки — нещо по водопровода, един претоварен електрически прекъсвач — но това са бели кахъри. Двамата подписват протокола и Мат поема към Марша.

Спира върху трилентовото платно на улицата пред къщата на племенниците и снахата — дали още се брои за снаха, след като брат му е мъртъв, щото „екс“ би звучало доста тъпо. Момчетата, Пол и Етан, се търкалят връз опадалите листа на предната градинка. С тях е гледачката им Кайра. Нейното фамилно име е Уолш, а самата тя е задочничка в университета „Уилям Патерсън“, пристигнала за очни занятия през лятото. Наела е стаята над гаража на Марша. Кайра се присъединява със солидни препоръки към паството на посещаваната от самата Марша църква, и макар Мат да се отнася скептично към самата идея гледачката на децата да живее в къщата, се справя отлично със задачите си. Кайра се оказва страхотно момиче, така необходим слънчев лъч, пристигнал от някой щат на Средния запад — Мат така и не може да запомни кой точно.

Сега излиза от колата. Кайра засланя очи с една ръка, а с другата маха за поздрав. Усмихва се по достъпния единствено за млад човек начин.

— Здрасти, Мат.

— Здрасти, Кайра.

Момчетата чуват гласа му и обръщат едновременно глави насам също като кучета, доловили стъпките на приближаващ с лакомства в ръце стопанин. Втурват се към него с писъци:

— Чичо Мат! Чичо Мат!

Внезапно му става по-леко. На устните му заиграва усмивка. Етан го сграбчва за десния крак, Пол обхваща кръста му.

— Макнаб подава точно — задъхва се Мат в най-добрата имитация на Грег Гъмбъл^[1], която му е по силите, — но, о, небеса! Страхан^[2] се подхлъзва и…

Пол го пуска с думите:

— Аз съм Страхан!

Етан не може да допусне подобно нещо.

— Не, аз съм Страхан!

— И двамата можете да бъдете Страхан — уверява ги Мат.

Малчуганите го поглеждат така, сякаш е кварталният идиот.

— Не може да има двама Майкъл Страхан — заявява Пол.

— Няма начин — подкрепя го брат му.

Сетне и двамата привеждат рамене и нападат отново. Мат изиграва цял цирк, докато се прави на загазил нападател. Тъпче на място, оглежда се отчаян за въображаем съотборник, комуто да подаде, мята невидимата топка и накрая се свлича на земята като в забавен каданс.

— Ура! — ревват момчетата и пляскат длани във въздуха, тупат се с юмруци в гърдите.

Мат стене седнал на земята. Кайра се кикоти.

Пол и Етан продължават с танца на победата, а на вратата се показва майка им. Тя изглежда, казва си Мат, прекрасно. Носи рокля и грим. Косата й е вчесана с очарователно небрежност. Ключовете за колата подрънкват от ръката й.

Когато Бърни умира, двамата с Мат са до такава степен съсипани и отчаяни, че се мъчат да скалъпят нещо заедно, така че Мат да поеме ролята на съпруг и баща.

Пълна катастрофа.

Двамата чакат да изтече подходящият период от време — половин година — и тогава, без да се сговарят, но с ясно съзнание за предстоящото, се напиват здравата. Марша подема инициативата. Целува го, целува го яко, и веднага избухва в ридания. И това е краят.

Преди „подхлъзването“ семейството на Мат е като благословено, или по-скоро — благословено наивно. Мат е двайсетгодишен, а всичките му баби и дядовци са живи и в добро здраве — двама в Маями, двама в Скотсдейл в щата Аризона. Различни трагедии сполетяват останалите семейства, но Хънтърови си живеят като имунизирани. Подхлъзването слага край на цялата работа. Заварва всички неподготвени за предстоящото.

Нещастието настъпва горе-долу така: промъква се подло и незабелязано, неутрализира всичките ти защити и предпазни мерки, след което довежда своите събратя и посестрими, за да те довършат. Докато Мат е в затвора, двама дядовци и една баба умират. Нещастието довършва бащата и поразява непоправимо майката. Тя се мести във Флорида. Сестрата бяга в Сиатъл. Бърни получава аневризма.

Ей така, като на шега, всички си отиват.

Мат се изправя на крака. Маха на Марша. Тя отвръща на поздрава.

Кайра проговаря:

— Мога ли да вървя?

Марша кимва с думите:

— Разбира се, Кайра. Благодаря ти.

— За нищо. — Кайра замята раницата. — Чао, Мат.

— Чао, малката.

Телефонът му звъни. Върху дисплея се изписва името Сингъл Шейкър. Мат показва на Марша със знаци, че трябва да се обади. Тя му казва да върви. Той се връща до колата и взема апарата.

— Ало.

— Имам известна информация за колата.

— Давай.

— Взета е под наем. От AVIS на летище „Нюарк“.

— Значи задънена улица?

— При повечето частни детективи — абсолютно. Но за тебе работи почти легендата в този бизнес.

— Почти?

— Опитвам се да бъда скромна.

— Не ти се удава, Сингъл.

— Може би, но важното е да се опитваш. Обадих се на един човек от летището. Той ми дължи услуга. Колата е наета от някой си Чарлс Тали. Познаваш ли го?

— Не.

— Надявах се името да ти говори нещо.

— Нищо не ми говори.

— Да го разуча ли?

— Да.

— Пак ще се обадя.

Тя затваря. Мат отпуска ръка с телефона и в същия миг забелязва патрулната кола да излиза иззад ъгъла. Край къщата на Марша забавя ход. Униформеният придружител на Ланс му хвърля едно око. Мат отвръща на погледа и усеща, че се изчервява.

Пол и Етан се изправят, за да погледат патрулката. Мат се обръща към Марша. Тя е видяла всичко. Той махва небрежно с ръка. Тя смръщва вежди.

И в този момент телефонът иззвънява отново.

Все още с устремен към Марша поглед, Мат поднася апарата към ухото, без да погледне кой се обажда.

— Ало.

— Здрасти, скъпи, как върви денят?

Оливия.