Харлан Коубън
Невинният (51)

Глава 50

Таксиметровият шофьор работи за местна компания, наречена „Рино Райдс“.

Той спира, дърпа ръчната спирачка, обръща се към Оливия и пита:

— Сигурна ли сте, че точно това е мястото, мадам?

Оливия гледа с безизразен поглед.

— Мадам…

Натруфено разпятие виси от огледалцето на колата. Картички с религиозни мотиви красят капака на жабката.

— Тук ли е 488 Сентър Лейн Драйв? — пита тя.

— Да.

— Тогава това е мястото.

Оливия бърка в портмонето си. Подава му парите. Той й връчва листовка.

— Не трябва да го правите — съветва я шофьорът.

Листовката съдържа стихове от Светото писание. Тя се усмихва едва-едва.

— Исус ви обича — съобщава шофьорът.

— Благодаря ви.

— Ще ви закарам където пожелаете. Без пари.

— И тук ми е добре — отвръща Оливия.

Излиза от таксито. Шофьорът й отправя пълен със съжаление поглед. Тя му махва за довиждане. Сетне засланя очи с длан. Древният неонов надпис гласи:

„Надървеният бобър — голи танци“

Тялото й затреперва. Стар рефлекс, казва си тя. Кракът й не е стъпвал на това място, но го знае добре. Познава мърлявите пикапи на паркинга. Знае мъжете, които се мъкнат тук с празни погледи, приглушеното осветление, лепкавата повърхност на пръта. Отправя се към входа с ясното съзнание за онова, което я очаква вътре.

Мат се страхува от затвора — да не го върнат там. Това тук, право отпред, е нейният собствен затвор.

Канди Кейн е събудена за живот.

Оливия Хънтър се опитва да прогони от себе си Кандис „Канди Кейн“ Потър преди години. А сега това момиче се е върнало. Не за добро. Няма значение какво дрънкат специалистите. Миналото може да се забрави. Оливия знае това. Напълно е в състояние да заключи Канди в някое забутано ъгълче, а после да захвърли ключа. Тя почти го стори — щеше да го е сторила — само че едно нещо вечно държи вратата, независимо от усилията й да я затръшне докрай, леко открехната.

Собственото й дете.

Внезапна тръпка пробягва по гръбнака й. Господи, казва си тя, да не би дъщеря ми да работи на това място?

Моля те, недей.

Четири следобед е. Много време остава до срещата в полунощ. Може да се поразходи или да наеме стая някъде, та да поспи. Успяла е да дремне по време на полета, но още малко сън няма да й навреди.

Когато се приземява, Оливия се обажда в главната квартира на ФБР и иска да я свържат с Адам Йейтс. Дават й службата на завеждащия в Лас Вегас и тя затваря.

Значи е истински. Следователно Долинджър — също.

Ще рече, двама агенти от ФБР се опитаха да я убият.

Никакво задържане, никакви обвинения. Твърде много знае. Каквото и да са замислили Йейтс и Долинджър, каквото и да има върху онази лента, те ще се погрижат никой друг да не научи.

В съзнанието й прозвучават последните думи на Клайд: „Къде е? Само ми кажи… моля те…“.

Като че започва да разбира по малко. Носеха се слухове, че Клайд прави тайно записи, за да изнудва разни хора. Сигурно е опитал да го стори с неподходящ човек — Йейтс или негов близък. По някакъв начин в нещата се забърква бедната Касандра. Дали е докопала записа? Или е съучастница?

Застанала сега тук с устремен в надписа „Обедно меню — 4,99 долара!“ поглед, тя кимва мислено.

Това ще е то. Това трябва да бъде. Тръгва към входната врата.

Не е ли по-добре да изчака, да дойде по-късно?

Не.

На входа й хвърлят любопитен поглед. Сами жени не идват по такива места. От време на време някой може да се появи с приятелка. Приятелката ще се мъчи да се прави на еманципирана. Или на лесбийка. Но при всички случаи сами жени не идват.

При влизането й към нея се извръщат няколко глави, но не чак толкова много, колкото е нормално да се очаква. По такива места хората реагират забавено. Атмосферата е сладникава, ленива. Светлините са приглушени. Ченетата — отпуснати. Повечето са я помислили за работеща в бара или за лесбийка, която чака любовницата си да свърши смяната.

От колоните се разнася мелодия, която е била брадата класика още по времето на Оливия. Старомодно, казва си тя, но самата мелодия винаги й е харесвала много. Текстът на песента би следвало да мине за възбуждащ на подобно място, но всъщност певецът предизвиква сърдечна болка с усещането за несподелена любов. Заглавието „Не ме ли искаш, мила“ се повтаря не сластно, както се предполага, а с покъртителна нотка на недоверие.

Оливия сяда в едно задно сепаре. В момента на подиума има три момичета. Две от тях гледат в пространството, а третото работи някакъв клиент, като симулира страст и го подмамва да тика банкноти в прашките й. Мъжът играе по гайдата й. Оливия оглежда публиката и установява, че нищо не се е променило през десетилетието, изтекло от собствените й сценични изяви. Мъжете са същата стока. Едни са с празни погледи. Други — със застинали усмивки. Трети се мъчат да добият тарикатски вид, дуят се като пуяци, за да покажат, че са над тия неща. А четвърти се наливат с бира и гледат момичетата с открита неприязън, сякаш задават вечния въпрос: „Това ли е цялата работа?“.

Момичетата на подиума са млади и друсани. Това им личи. Нейната приятелка Кими имаше двама братя, починали от свръхдоза. Кими не обичаше дрогата. Затова Оливия — не, Канди — започна да пие, обаче Клайд Рангор й забрани, след като се изтъркаля един-два пъти от подиума долу. Клайд в качеството си на алкохолен рехабилитатор. Да пукнеш от смях, но това е положението.

Мазнината от отвратителното обедно меню се носи из въздуха по-скоро като лепкав лосион, отколкото като обикновена воня. Какво са готвили, боже мой. Стекове от времето на Гражданската война? Кренвирши, понесени върху гърбовете на червеите в тях? Картофи, толкова мазни, че не могат да се задържат върху вилицата? Тлъсти мъже пълнят пластмасови чинии с тази отврат. Оливия вижда как се издуват жили по вратовете им, докато преживят в смрадливия полумрак.

Някои стриптийзьорски свърталища се кичат с титлата „клуб за джентълмени“ и бизнесмените сред тяхната публика пристигат издокарани в костюми и връзки, за да се отличават от останалата гнусна паплач. Тук не са дотам извратени. Тук броят на татуировките е по-голям от този на зъбите в устата на клиентелата. Постоянно избухват свади и сбивания. Охраната разполага с търбуси, много по-внушителни от мускулите, тъй като мускулатурата е за да прави впечатление, а за да ти метнат един хубав бой, си трябват на първо място килограми.

Оливия не е нито уплашена, нито притеснена — просто се пита какво прави тук. Момичетата започват ротация. Първото слиза от сцената, другите две сменят позиции, а на мястото с номер три излиза свежо девойче. Няма никакъв начин да е пълнолетно. Цялото е само бедра. Качено върху високи токове, прилича много на младо жребче. Усмивката изглежда почти истинска, значи, казва си Оливия, живецът още не е изтръгнат от нея.

— Ще желаете ли нещо?

Сервитьорката разглежда чудатото нещо под формата на Оливия с уморен поглед.

— Кола, моля.

Онази изчезва. Странната посетителка не отделя поглед от девойчето. Нещо в излъчването му й навява спомен за бедната Касандра. И тя на същата възраст. Но Касандра бе доста по-красива. Докато гледа трите момичета върху подиума, в главата й съзрява закономерен въпрос: „Дали някоя от тях не е собствената й дъщеря?“.

Търси някаква прилика в лицата, но не намира. Това, разбира се, не означава абсолютно нищо. Сервитьорката донася кола. Оливия не я докосва. По-скоро ще пукне, отколкото да отпие от тукашна чаша.

След десет минути — нова ротация. Следващо ново момиче. Сигурно са пет — три на сцената, две почиват. Стабилна ротация. А може и шест да са. Пита се как ли ще се добере Мат до това място. Изглеждаше толкова убеден в успеха си. А може да се е преструвал, за да не я обезсърчи.

Момичето от втора позиция работи някакъв с перука така яко, че смях да те хване. Сигурно му излиза с изтъркания номер как печели пари, за да си плаща учението. Винаги се е чудила защо мъжете с такава охота налапват образователната въдица. Дали не търсят някакъв елемент на чистота, за да компенсират собствената си свинщина?

Момичето от първи пост при влизането на Оливия се появява изневиделица. Приближава някакъв с щръкнала от устата пилешка кълка. Мъжът пуска кълката и бърше длани о джинсите си. Момичето го хваща за ръка и изчезва с него в един ъгъл. Оливия понечва да ги последва. Иска й се да измъкне всички тия деца на слънчева светлина.

Стига вече.

Дава знак на сервитьорката за сметката. Онази се изтръгва от компанията на захилена група постоянни клиенти.

— Три и трийсет — обявява тя.

Оливия се изправя и вади пет. Тъкмо се готви да й ги даде и да се разкара от това гадно местенце, когато танцьорките правят нова рокада. Още едно момиче се появява отзад.

Оливия замръзва на място. Сетне тих стон, вопъл на безсилно, дълбоко страдание се изтръгва от гърлото й.

Сервитьорката се стряска:

— Лошо ли ви е, госпожице?

На подиума момичето заема трета позиция.

Това е Кими.

— Госпожице…

Краката й омекват. Отпуска се отново на стола.

— Още една кола, моля.

Не е докоснала първата, но ако това прави някакво впечатление на сервитьорката, тя го прикрива умело. Оливия гледа втренчено. В течение на няколко секунди я разтърсва буря от чувства. Съжаление, разбира се. Дълбока мъка, предизвикана от вида на Кими все още на сцената след толкова много години. Вина заради онова, което Оливия се вижда принудена да остави зад себе си. Но също и радост. Радост от случая да съзре отново своята стара приятелка. През последните няколко седмици Оливия търси из Мрежата информация за това, дали Кими още танцува. Нищо не открива, както се и надява. Кими не е вече в бизнеса. А сега се натъква случайно на голата истина: Кими е изпаднала до равнище, което даже не се споменава в Интернет.

Оливия няма сили да помръдне.

Независимо от всеобщото мнение, не е толкова трудно да се симулират приятелски чувства. Повечето момичета се харесват едно друго. Те са като войници, чиято връзка им помага да оцеляват. Но никоя не е била като Кими Дейл. Кими е нейната най-близка приятелка, единствената, която й липсва до ден-днешен, с която има нужда да си поприказва. Кими я кара да се смее, Кими я пази от кокаина. Кими държи постоянно в караваната оръжието, което спасява живота й.

Оливия се усмихва в тъмното. Кими Дейл, вманиачената чистница, партньорката й от едно време, нейната единствена довереница.

И ето че чувството за вина и мъката отново я заливат.

Изтеклите години не са били благосклонни към Кими Дейл, но и онези преди тях не са. Кожата й е провиснала. Край устата и очите личат бръчки. Малки синини се виждат по бедрата. Сложила е дебел пласт грим, също като „старите чанти“, каквито винаги са се бояли, че ще станат. Това е най-големият им страх: да станат „стари чанти“, които не усещат, че им е време да слязат от подиума.

Номерът на Кими не е променен — същите няколко стъпки, макар малко по-бавни, сега по-сковани. Същите високи черни ботуши, които винаги са й били любими. Беше време, когато Кими се открояваше с походката си сред всички останали. Усмивката й бе ослепителна. Край с всичко това. Оливия се притаява в мрака.

Кими ме мисли за умряла.

Как ли ще реагира тя при вида на… този дух? Оливия се пита какво да стори. Да й се покаже ли, или си кротува тук, докато минат още трийсет минути, та да се измъкне незабелязано, сигурна, че Кими е вече отзад и не може да я види?

Седи си така, гледа приятелката си и мисли как да постъпи. А то е ясно от само себе си. Всичко започва да изплува на повърхността. Споразумението с Ема е обезсилено. Йейтс и Долинджър знаят коя е всъщност. Няма причина да се крие повече. Няма вече кого да прикрива, а може би — само може би — съществува друг, когото има възможност да спаси.

Когато Кими стига последния етап от този тур, Оливия прави знак на сервитьорката.

— Момичето отдясно — казва й тя.

— Черната ли?

— Да.

— Викаме й Маги. От Магия.

— Добре. Искам самостоятелен сеанс.

Сервитьорката вдига вежди.

— Имате предвид отзад?

— Точно така. Отделна стая.

— Петдесетарка отгоре.

— Няма проблем — отвръща Оливия. Изтеглила е пари от банкомат в Елизабет. Дава на момичето десет за компенсиране на допълнителните усилия.

Сервитьорката пъха банкнотата в пазвата си и свива рамене.

— Идете отзад и надясно. Втората врата. Белязана е с буквата „В“. Ще пратя Маги до пет минути.

Минават повече. В стаята има диван и легло. Оливия не сяда. Остава права и чака. Цяла трепери. Чува хора да минават край вратата. От тонколоната разбира, че „всеки е тръгнал да управлява света“. Без майтап?

На вратата се чука.

— Вътре ли сте?

Този глас. Няма съмнение чий е. Оливия бърше очите си.

— Влез.

Вратата се отваря. Кими влиза.

— Нека първо ви съобщя цената…

Спира.

В продължение на няколко секунди двете се гледат и не се сещат да обършат сълзите по бузите си. Кими поклаща глава с недоверие.

— Няма начин…

Канди — не, Оливия — най-накрая промълвява:

— Аз съм.

— Но…

Кими вдига ръка към устата си и се разридава. Канди разтваря обятия. Кими почти припада. Канди я сграбчва и силно я притиска към себе си.

— Няма нищо, няма нищо — тихо шепне тя.

— Не може да бъде…

— Няма нищо — повтаря Оливия, докато гали косите на приятелката си. — Аз съм. Върнах се.