Харлан Коубън
Невинният (5)

Глава 4

Секундите текат. Мат Хънтър ги отброява. Вперил очи в телефона, той тръпне в очакване. Нищо не се случва. Мозъкът му е като във фризер. След малко това състояние се изпарява, а той жадува за него.

Телефонът. Обръща го откъм другата страна и впива поглед в апарата, сякаш го вижда за първи път в живота си. Екранът, напомня си той, е малък. Образите — неясни. Ярката светлина е допълнителен проблем.

Той кимва утвърдително наум. Давай нататък. Оливия не е с платиненоруса коса. Дотук добре. Нататък, нататък…

Той я познава добре. Обича я. Мат не е сред най-апетитните парчета. Бивш затворник с недотам блестящи перспективи. Склонен към вътрешно усамотяване. Не заобичва и не вярва с лекота. Оливия е пълна противоположност. Красива и умна, тя завършва Университета на Вирджиния не просто първа, а с рядко даваното отличие за особено високи постижения summa cum laude. На всичкото отгоре разполага със солидна сума пари, оставени от баща й.

Всичко това не е в негова полза.

Да. Работата е именно там, че независимо от всичко Оливия избира него, бившия затворник с нулеви перспективи. Тя е първата жена, на която разказва миналото си. Никоя друга не се задържа достатъчно дълго, за да стигнат до темата.

Как реагира тя?

Е, не запърха от радост. Усмивката й, от която той изпитва желание да падне на колене, тази поразяваща като с мълния усмивка, помръкна за миг. Тук Мат иска да сложи точка. Иска да си тръгне на секундата, тъй като не може да се примири с мисълта, че е станал причина да угасне — макар и за миг — тази даряваща живот усмивка. Но мигът не трае дълго. Лъчът отново бликва с цялата си мощ. Мат прехапва устна с облекчение. Оливия се пресяга над масата, за да хване ръката му, и в известен смисъл оттогава не я е пускала.

Но седнал сега на това място, Мат се връща към онези първи предпазливи стъпки, които прави отсам портите на затвора. Когато примигва срещу слънцето и прекрачва прага, изпълнен от никога ненапусналото го напълно чувство, че стъпва върху тънък лед, а той може да се пречупи всеки миг, за да потъне в ледена вода.

Какво обяснение да даде за току-що видяното?

Мат разбира човешката природа. Това едно. Той разбира и нейните скрити подсъзнателни страни. Ставал е свидетел на случаи, при които съдбата хвърля своето проклятие над него самия, както и над цялото му семейство, за да намери обяснение, или ако щете — антиобяснение за всяка житейска неправда: в крайна сметка никакво обяснение няма.

Светът не е нито жесток, нито преизпълнен с радост. Той е просто свят на случайности, пълен с устремени във всички посоки частици, с безброй химикали, които се разминават или съединяват. Няма ред. Няма предопределени проклятия над злосторниците или закрила за праведните.

Хаос, моето момче. Всичко е хаос.

И във въртопа на целия този хаос за Мат съществува само едно нещо — Оливия.

И ето че сега, точно в тази минута, докато седи тук в кабинета си с вперен в телефона поглед, една мисъл не иска да излезе от главата му: какво прави тя в онази хотелска стая?

Затваря очи и търси изход.

Може да не е Оливия.

Дай пак: екранът малък, образите неясни. Мат продължава да анализира всичко това. Създава различни построения с надеждата някое от тях да издържи теста на логиката.

Не става.

В гърдите му се затаява усещането, че пропада.

Нахлуват образи. Опитва се да ги прогони, но напорът им е неудържим. Синьо-черната коса на онзи мъж. Неговата проклета знаеща усмивка. Представя си как Оливия се отпуска назад, преди да се любят. Как прехапва устна и затваря очи. Как се втвърдяват жилите на шията й. Чува звуци. Отначало тихи стенания, а сетне викове на екстаз…

Стига вече!

Вдига поглед и вижда все така втренчената в него Роланда.

— Ти май искаше нещо — обажда се Мат.

— Исках.

— И?

— Толкова дълго вися тук, че забравих какво е.

Роланда свива рамене, завърта се на пети и излиза, без да затваря вратата след себе си.

Мат се изправя и отива при прозореца. Поглежда снимката на братовите синове — и двамата във футболни екипи. Преди три години Бърни и Марша използват тази снимка за коледните си картички. Рамката е от онези евтини имитации на бронз, които могат да се купят от специализираните щандове във всички големи супери. На снимката момчетата на Бърни — Пол и Етан — са съответно на пет и три годинки и се усмихват по подходящ за възрастта им начин. Вече не го правят. Те са добри деца, отлично възпитани и прочие, но в израза на лицата им вече има неизбежна, подчертана печал. Ако се взре човек по-внимателно в усмивките им днес, ще долови напрежение и малко страх. Безименен страх, да не би да им бъде отнето още нещо.

И какво да прави сега?

Очевидното, решава той. Ще позвъни на Оливия. Да разбере какво става.

От една страна, това изглежда разумно, а от друга — крайно тъпо. Какво очаква наистина? Да долови тежкото дишане на жена си или мъжки смях зад кадър? Или смята, че Оливия ще се обади с обичайния си слънчев глас и тогава — какво тогава? — той ще каже: „Здрасти, скъпа, какво става в този мотел — в съзнанието му вече не става дума за хотел, а за мотел, като уж невинната замяна на «Х» с «М» създава разлика оттук до небето — каква е тая платинена перука, какъв е оня тип със синьо-черната коса?“.

Не звучи нормално.

Прекалено голяма свобода дава на въображението си. Трябва да има логическо обяснение за всичко това. Може още да не го вижда, но това не означава, че то липсва. Мат е гледал по телевизията как правят своите трикове разните там илюзионисти. Показват ти фокус — и ти нищо не вдяваш. После ти обясняват как става и си викаш: как мога да съм такъв идиот, та да не забележа още от първия път. Така и сега.

Като не намира друго решение, Мат решава да позвъни.

Номерът на Оливия е програмиран в системата за бързо набиране на бутона, означен с 1. Натиска и го задържа в това положение. Апаратът започва да избира. Поглежда през прозореца към градския пейзаж на Нюарк. Чувствата му към този град са — и винаги са били — доста объркани. Вижда потенциала, скритата енергия, но най-вече в очи се набиват упадъкът и разрухата. И поклаща глава. Поради неясно каква причина мисълта му се връща към оня ден, в който Дъф го посещава в затвора. Гостът се гневи и крещи със зачервено лице като малко дете, но Мат го наблюдава безмълвно. Няма какво да каже.

Телефонът звъни шест пъти, преди да се включи гласовата поща на Оливия. Звукът от гласа на неговата жена, толкова познат, толкова… негов, кара сърцето му да замре. Изчаква търпеливо да приключи. След това апаратът бипва един път.

— Здрасти, аз съм — обажда се Мат. Сам долавя напрежение в гласа си и се мъчи да го потисне. — Ще се обадиш ли, когато имаш възможност? — Той замълчава. Обикновено завършва с баналното „обичам те“, но този път натиска бутона за изключване без добавката, която всеки друг път изглежда толкова естествена.

Продължава да гледа през прозореца. Онова, което го промени в затвора, не бяха бруталността или отвращението. Тъкмо обратното. Случи се, когато прие тези неща като нормални. След известно време Мат започва да харесва братята си от Арийската нация — по-точно да се чувства уютно в тяхната компания. Перверзна изява на стокхолмския синдром^[1]. Важното е да оцелее. В името на тази цел съзнанието е способно на всякакви фокуси. Всяко нещо може да стане нормално. Това кара Мат да се замисли.

Спомня си смеха на Оливия. Как той го кара да забрави всичко останало. Пита се дали е истински, или пореден жесток мираж, предназначен да се погаври с неговата любов.

И сега Мат прави нещо наистина странно.

Отдалечава видеотелефона на една ръка разстояние и се снима. Без усмивка. Просто гледа в обектива. Снимката се появява на малкия екран. Поглежда собственото си лице и не е сигурен в онова, което вижда.

Набира номера и изпраща снимката на Оливия.