Харлан Коубън
Невинният (48)

Глава 47

Оливия Хънтър държи фронта до момента, в който Средкриз съумява да я освободи от захапката на Ланс Банър. Върнала се в собствения си дом, тя рязко сваля гарда. Започва тихо да плаче. Сълзи се стичат по страните й. Не й е ясно дали са от радост, страх, облекчение, или дявол знае какво. Знае само, че всеки опит да ги спре би бил загуба на време.

Трябва да действа.

Куфарът й е още в „Хауърд Джонсън“. Пълни втори. Няма какво да чака. Полицията ще се появи отново. Ще започнат да разпитват.

Трябва да изчезва към Рино начаса.

Все не може да удържи сълзите, което е необичайно за нея, но напълно разбираемо при дадените обстоятелства. Тя е изхабена както физически, така и емоционално. Бременна е, все пак. От друга страна, безпокои се за дадената на осиновители дъщеря. И най-накрая, след толкова много години, вече е казала на Мат цялата истина за себе си.

Споразумението загубва своята сила. Тя го наруши, когато отговори на онази обява в Мрежата. Нещо повече — пряко отговорна е за смъртта на Ема Лемей. Неин е грехът. Ема е направила много поразии в своя живот. Причинила е вреда на мнозина. Оливия знае, че тя направи опит да изкупи греховете си, че прекара последните години от живота си в най-искрено покаяние. Не знае къде класира всичко това Ема във Великата небесна стълбица, но ако някой изобщо заслужава опрощение, мисли тя, то това без съмнение е Ема Лемей.

Онова, което Оливия няма сили да надмогне и което е истинската причина за пороя от сълзи, е споменът за изражението на Мат, когато му разкрива истината в цялата й пълнота.

Изобщо не стана, както си го е представяла толкова много пъти.

Трябваше да се ядоса. И сигурно се е ядосал. Как иначе? От първия миг на запознанството им във Вегас Оливия остава запленена от начина, по който я гледа — сякаш Бог никога не е успявал да сътвори нещо по-съвършено, по — тъй като няма подходяща дума — чисто. Естествено, тя очаква този израз да изчезне или поне да помръкне, след като Мат научи истината. Очаквала е бледосините му очи да помътнеят, да изстинат.

Но това не се случва.

Нищо не се променя. Мат научава, че всичко около жена му представлява една колосална опашата лъжа, че тя е вършила неща, които биха накарали повечето мъже да изчезнат на мига в неизвестна посока. А той реагира с пълна и безусловна любов.

В хода на годините Оливия се е научила да се гледа от разстояние, което й дава възможност да разбере, че условията на живот са я направили склонна, подобно на толкова много от останалите момичета в нейната среда, към саморазрушение. Момчетата, израсли в подобна среда, обикновено реагират чрез насилие. Така реагират уязвените мъже, за да дадат израз на своя гняв — удрят с необяснима за околните бруталност.

Жените са по-други. Те прибягват до по-изтънчени форми на жестокост, като в повечето случаи насочват проявите й навътре към себе си — понеже не могат да наранят другиго, раняват се сами. Кими бе такава. Оливия — не. Но Канди е същата.

Докато се появява Мат.

Може би това се дължи на прекараните в затвора години. Може би, както казва самата тя по много поводи, обяснението се крие в получените от двамата рани. Но Мат е най-прекрасният човек, когото е срещала. Той наистина не се интересува от дребнавости, умее да цени момента. Обръща внимание само на важните неща. Умело заобикаля капаните на всекидневието. Пренебрегва повърхностното и винаги открива същината. Това й помага да прави същото. Поне вътре в себе си.

Мат не забелязва грозното у нея — и продължава да не го забелязва! — следователно то липсва.

Но докато приготвя багажа си, Оливия вижда суровата, безмилостна истина. След всичките години на лъжа и преструвки тя не се е освободила от този стремеж към саморазрушение. Как иначе да се обяснят постъпките й? Каква глупост! — да търси Кандис Потър в Мрежата.

Виж само какви бели натвори! Най-вече на Ема, разбира се. На себе си също, но по-важното е, че ги докара до главата на единствения мъж, когото обича.

За какво й беше да рови в миналото?

Защото — такава е истината — не намери сили да се удържи. Можеш да си четеш колкото искаш апологетики на избора, осиновяването и прочие — самата тя се е нагълтала с такива до повръщане — но съществува една само истина: бременността — това е единственият решителен избор в живота. Който и път да избереш, вечно ще се питаш защо не си предпочел другия. Макар да бе съвсем млада, макар запазването на детето да бе абсолютно невъзможно и крайното решение да е взето от други, нито един ден от живота й не е минал, без да се запита: „Ами ако…?“.

Няма жена, която да намери лесен отговор.

На вратата се чука.

Оливия чака. Втори път. Нямат шпионка и тя дръпва леко края на завесата от близкия прозорец.

Пред вратата стоят двама. Единият има вид на току-що излязъл от страниците на каталог за спортно облекло. Другият е огромен. Носи костюм, който изглежда му е малък, но, както бе вече казано, никакъв костюм не би му станал. Той е с военна подстрижка и няма шия.

Гигантът се обръща към прозореца и среща погледа й. Сръчква по-малкия. Той също се обръща натам.

— ФБР — съобщава оня с нормалните габарити. — Бихме желали да си поговорим малко.

— Няма за какво.

Каталогът пристъпва към нея.

— Не мисля, че заемате разумна позиция, госпожо Хънтър.

— Моля да се обръщате по всички въпроси към моя адвокат Айк Кайър.

Мъжът се усмихва.

— Май ще трябва да започнем отначало.

Оливия не харесва тона му.

— Аз съм специален агент Адам Йейтс от ФБР и отговарям за Лас Вегас. Този тук — посочва „гардероба“ — е специален агент Кал Долинджър. Имаме голямо желание да поговорим с Оливия Хънтър или, ако тя предпочита това, да арестуваме Кандис Потър.

Краката на Оливия се подкосяват при произнасянето на това име. Жестока усмивка разчупва каменното лице на големия. Той се наслаждава на момента.

— Всичко зависи от вас, госпожо Хънтър.

Няма вече избор. Попадна в капана. Ще се наложи да ги пусне вътре, да отговаря на въпросите им.

— Може ли да видя документите ви, моля?

Едрият приближава прозореца. Оливия с мъка преодолява порива да се дръпне навътре. Бърка във вътрешния джоб, изважда служебна карта и я плясва върху стъклото достатъчно силно, за да я накара да отскочи. Другият, дето се казва Йейтс, прави същото. Картите изглеждат истински, макар тя да е наясно с това, колко лесно е да се снабди човек с фалшиви.

— Пъхнете визитките си под вратата. Ще се обадя в службата ви да проверя.

Едрият мъж, Долинджър, свива рамене, без да сваля от лицето си мръсна усмивка. Отваря уста за пръв път:

— Нямаш проблем, Канди.

Тя преглъща. Едрият бърка в портфейла си, изважда картата си, пъха я под вратата. Няма защо да продължава по-нататък и звъни по телефона. Картата разполага със сух печат и има твърде автентичен вид, а и не забеляза следа от колебание в действията на Кал Долинджър, който, съгласно картата, наистина се явява специален агент от ФБР — Лас Вегас.

Тя отваря. Адам Йейтс влиза пръв. Кал Долинджър се сгъва, сякаш влиза в иглу. Остава до входа със скръстени пред гърдите ръчища.

— Хубаво временце се е отворило — отбелязва Йейтс.

И тогава Долинджър затваря вратата.