Харлан Коубън
Невинният (42)

Глава 41

Ланс Банър приближава парадния вход на Марша Хънтър.

Двама изморени униформени го придружават. По лицата и на двамата е набола четина, която бележи края на лишена от събития нощна смяна в Ливингстън. И двамата са млади, сравнително отскоро в занаята. Всички се движат мълчаливо. Той долавя тежкото им дишане. Младоците са наддали видимо. Ланс не може да си обясни този феномен — всички новаци напълняват в началото на своята служба — но ще има случай да пожелае да е попаднал на изключения.

Ланс е изпълнен от противоречиви мисли. Започнал е да съжалява заради спречкването с Мат вчера. Каквото и да е сторил този мъж, какъвто и да е станал, Хънтър не заслужава подобно дебелашко и несправедливо издевателство от негова страна. Глупаво бе — няма две мнения по въпроса — да се държи като някакъв селски шериф от тъп филм.

Снощи Мат Хънтър се бе присмял над полианистичните^[1] усилия на Ланс да държи злото надалеч от любимия квартал. Но Мат не разбра точно. Ланс не е такъв наивник. Той знае, че не съществува защитно силово поле над неговия квартал. В това е въпросът. Работиш усърдно, за да си осигуриш достоен живот. Събираш се с единомишленици и съграждаш великолепна община. А после се бориш за опазването й. Забелязваш потенциален проблем и не му позволяваш да се задълбочи. Отстраняваш самия него. Действаш профилактично. Така постъпва и с Мат Хънтър. Така постъпват мъжете като Ланс Банър, за да защитят домашното огнище. Те са войниците от фронтовата линия, малцината, които будуват нощем, за да могат останалите, включително собственото му семейство, да спят спокойно.

И когато колегите му в участъка започват да говорят за необходимостта да се предприеме нещо, когато собствената му жена Уенди, съученичка на Матовата сестра, боготворена от нея като „Кралицата Кучка“^[2], започва да мрънка заради това, че един осъждан убиец се нанася в квартала им, когато градски съветник изразява пред него опасения относно главния фактор в действителността на местното население: „Ланс, имаш ли представа как би се отразило подобно нещо върху цените на недвижимата собственост?“, той решава да действа.

А сега не може да реши дали трябва да съжалява за това, или не.

Спомня си разговора с Лорън Мюз от вчера. Тя го разпитва за младите години на Мат Хънтър. Забелязал ли е Ланс някакви ранни симптоми за ненормално поведение? Отговорът е доста категорично не. Хънтър бе мек човек. Спомня си го да плаче, когато изпуска пас при един решаващ мач в Младшата лига. Баща му го утешава, а Ланс се забавлява от вида на това голямо бебе. Но — и това може би е обратната страна от проучванията на Лорън Мюз относно ранната симптоматика — мъжете наистина се променят. Не всичко е решено до петата година или колкото там смята Лорън.

Уловката се състои в това, че промяната е винаги — ама винаги! — към по-лошо.

Ако откриеш някой млад психопат, той няма да се преобрази и да стане възрастен послушко. Никога. От друга страна, има цял куп момчета, прекрасни момчета, които растат с уважение към истински ценности, качествени момчета, които намират насилието за отвратително, почитат закона и обичат ближния, сърдечни момчета, които винаги гледат да застават откъм справедливата страна, но въпреки всичко това вършат невероятно противни неща.

Кой ще обясни защо? Понякога става дума — както в случая на Мат — просто за лош късмет. Но нали във всичко е така, навсякъде главна роля играе късметът? Възпитание, генетика, житейски опит и условия, каквото ти дойде наум — всичко е от лукаваго. Мат Хънтър попада на лошо място в неподходящо време. Това вече е без значение. Личи от погледа му. Вижда се в начина, по който се движи, в отрано посивелите коси, в навика му да премигва, в скованата усмивка.

Злото неуморно преследва определени хора. Лепва се за тях и цял живот не им дава мира.

Както и да звучи това, не искаш такива хора наоколо.

Ланс чука по вратата на Марша Хънтър. Двамата униформени застават отстрани и крачка назад. Слънцето е започнало да изгрява. Ослушват се за някакъв шум отвътре.

Нищо.

Забелязва звънеца. Марша, той знае добре това, има две малки деца. Ако Мат е вътре, би било жалко да ги будят по такъв груб начин, но това не може да се избегне. Натиска звънеца.

Пак нищо.

Просто за всеки случай проверява дали вратата не е оставена отключена. Не е.

Полицаят отдясно предлага:

— Да я избия?

— Още не. Не сме сигурни, че е вътре.

Звъни отново и държи бутона натиснат, докато се чуе трети звън.

— Инспекторе — обажда се вторият полицай.

— Ще почакаме още малко — отвръща Ланс.

Във фоайето светва. Ланс се мъчи да види нещо през матовото стъкло, но това е невъзможно. Стреми се поне да установи признаци за някакво движение.

— Кой е?

Женският глас е напрегнат, което е напълно обяснимо предвид обстоятелствата.

— Инспектор Ланс Банър от полицията в Ливингстън. Отворете, моля.

— Кой?

— Инспектор Ланс Банър от полицията в Ливингстън. Отворете, моля.

— Един момент.

Те чакат. Ланс продължава да се взира през матираното стъкло. Сега успява да различи мъглява фигура, която приближава вратата. Марша Хънтър най-вероятно, решава той. Стъпките й са също така напрегнати, какъвто е и гласът. Чува шум от дръпнато резе, после дрънчене на верига и след това вратата се отваря.

Марша Хънтър е пристегнала здраво хавлия около кръста си. Хавлията е мъхната и стара. Има вид на мъжка. Ланс си мисли, да не би да е на покойния съпруг. Косата й е разчорлена. Няма грим, естествено, и макар Ланс винаги да я е намирал привлекателна, би спечелила, ако имаше малко.

Поглежда го, после двамината отстрани, после пак него.

— Какво искате по това време?

— Търсим Мат Хънтър.

Тя присвива очи.

— Аз ви познавам.

Ланс мълчи.

— Вие бяхте треньор на сина ми миналата година. И вие имате момче на възрастта на Пол.

— Точно така, мадам.

— Не съм ви мадам — отвръща остро тя. — Името ми е Марша Хънтър.

— Знам.

— Ние сме съседи. — Марша отново отправя строг поглед към униформените, преди да го върне върху Ланс. — Знаете много добре, че живея сама с две малки деца и въпреки това ни будите рано-рано, като някакви рамбовци.

— Крайно ни е необходимо да говорим с Мат Хънтър.

— Мами…

Ланс познава момченцето, което слиза по стълбите. Марша хвърля злобен поглед към Ланс, преди да се обърне към сина си.

— Връщай се в леглото, Етан.

— Ама, мами…

— Ей сега идвам. Отивай в леглото. — Обръща се отново към Ланс. — Изненадва ме обстоятелството, че не знаете.

— Какво да знам?

— Мат не живее тук. Той пребивава в Ървингтън.

— Колата му е пред вас.

— Е, и?

— Тук ли е?

— Какво означава това?

Още една жена се появява на горната площадка.

— Коя сте вие? — пита Ланс.

— Казвам се Оливия Хънтър.

Марша се обръща към етърва си.

— Пита защо си паркирала колата си в моята алея.

— По това време? — обажда се Оливия. — И защо иска да знае това?

— Търсят Мат.

Ланс Банър казва:

— Знаете ли къде се намира съпругът ви, госпожо Хънтър?

Оливия Хънтър започва да се спуска по стълбите. И нейните стъпки са напрегнати и предпазливи. Може би това е знак. А може да е заради дрехите. Нали носи дрехи, дяволите да я вземат. Обикновени дрехи. Джинси и блуза. Не е нощница. Нито роба, нито пижама. По това време.

Нещо не се връзва.

Когато Ланс Банър поглежда отново Марша Хънтър, той разбира. По лицето й. Как може да съм такъв глупак, да пукна дано! Мълчанието отначало, разтакаването по стълбите, забавеният вървеж… всичко това яде време. Той се обръща към униформените:

— Вижте отзад. Бързо.

— Стоп! — виква Оливия. — Защо пращате хората си в задния двор?

Ченгетата хукват — единият откъм едната, другият — откъм другата страна на къщата. Ланс поглежда Марша. В очите й вижда предизвикателство.

В този миг всички чуват писък на жена.

* * *

Мат благодари на Средкриз и затваря.

— Какво става? — пита Оливия.

— Средкриз се обади. Чарлс Тали и Макс Дароу са убити.

— Господи!

— И ако нещо не бъркам — продължава Мат, като сочи към прозореца, — тия там са дошли да ме арестуват заради убийство.

Оливия затваря очи, опитва се да пропъди кошмара.

— Какво смяташ да правиш?

— Трябва да се измъкна оттук.

— Искаш да кажеш, да се измъкнем заедно.

— Не.

— Идвам с теб, Мат.

— Теб не търсят. Не разполагат с нищо насреща. Най-многото мислят, че изневеряваш на съпруга си. Няма да отговаряш на никакви въпроси. Нямат право да те задържат.

— Значи ще бягаш?

— Не виждам друг избор.

— Къде ще отидеш?

— Ще измисля къде. Но няма да поддържаме връзка. Те ще наблюдават къщата, ще подслушват телефона.

— Трябва ни схема, Мат.

— Какво ще кажеш да се срещнем в Рино?

— Какво?

— Утре в полунощ. 484 Сентър Лейн Драйв.

— Мислиш, че дъщеря ми…

— Съмнявам се. Но подозирам също, че Дароу и Тали не са работили самостоятелно.

Оливия се поколебава.

— Какво има?

— Как ще прекосиш цялата страна за толкова кратко време?

— Нямам представа. Ако не успея, все ще измислим нещо по-късно. Знам, че не е кой знае какъв план, но нямаме време за по-добър.

Оливия пристъпва към него. Отново усеща нещо в гърдите си. Леко присвиване. Никога не е изглеждала толкова хубава. Толкова ранима.

— Имаме ли време да кажеш, че все още ме обичаш?

— Обичам те повече от всякога.

— Каквато съм?

— Именно каквато си.

— Дори след…

— Дори след.

Оливия поклаща глава.

— Прекалено си добър за мене.

— Да, знам.

Тя се разсмива през сълзи. Той я прегръща.

— По-късно ще анализираме тези неща. Сега трябва да намерим дъщеря ти.

Тя казва нещо, нещо за живота, който заслужава да се биеш за него. Това му прави впечатление. Дори по-дълбоко от нейните разкрития. Ще се бие. Ще се бие заради двамата.

Оливия кимва, бърше сълзите си.

— Ето. Имам само двайсет долара.

Той ги взема. Поглеждат през прозореца. Ланс Банър приближава входната врата в компанията на двама униформени. Оливия застава пред него, сякаш за да поеме с тялото си куршум.

— Измъкни се отзад — промълвя тя. — Аз ще събудя Марша и двете ще се опитаме да ги позадържим.

— Обичам те.

Тя му дарява измъчена усмивка.

— Приятно е да го чуя. — Целуват се бързо и страстно. — Не позволявай да ти се случи нещо лошо.

— Няма.

Той се спуска надолу и тръгва към задната врата. Оливия е вече в спалнята на Марша. Несправедливо е да я въвличат в тази история, но имат ли избор? От кухнята вижда пристигането на трета полицейска кола.

На вратата се чука.

Няма време. Мат е намисли нещо. Мястото е разположено недалеч от Водния резерват на Ийст Ориндж. Това е най-вече гора. Ходил е там безброй пъти като дете. Ако стигне дотам, трудно ще го открият. След това ще се добере до Шорт Хилс, а после, е, после ще има нужда от чужда помощ.

Знае къде да отиде.

Ръката му е върху дръжката на задната врата. Чува звука от звънеца. Натиска дръжката и отваря вратата.

Някой е застанал от другата страна. Той почти припада от изненада.

— Мат… — Това е Кайра. — Мат, какво…

Той прави знак да мълчи и я вика вътре.

— Какво става? — шепне Кайра.

— Какво правиш тук?

— Ами… — Тя свива рамене. — Видях колите. Какво става?

— Дълго е за разправяне.

— Онази следователка, дето идва вчера… разпитва ме за тебе.

— Знам.

И двамата чуват подвикването на Марша:

— Един момент.

Очите на Кайра се разширяват.

— Искаш да избягаш ли?

— Дълго е за разправяне.

Погледите им се срещат. Пита се какво търси Кайра тук и сега. Не му се иска да я замесва. Ако вземе да пищи, ще я разбере напълно. Та тя е още дете. Не й е мястото тук, а и няма никаква причина да му вярва.

— Отивай — шепне Кайра.

Той не чака и не й благодари. Хуква навън. Кайра го следва, а после се отправя на другата страна, към стаята си над гаража. Мат съзира въжената люлка, която са направили с Бърни преди цяла вечност. Бе изключително жарък ден. И двамата са свалили ризи. Марша ги очаква на прага с ледени бири. Бърни бе настоявал да монтират и стоманено въже, по което децата да се спускат с помощта на ролка с дръжки, но Марша налага вето — прекалено опасно е. Мат е съгласен с нея.

Ама и спомени.

Дворното пространство е напълно открито. Няма дървета, няма храсти, няма камъни. Бърни е изринал всичко с намерение да монтира плувен басейн — още една мечта, макар и дребна, която си отива с него. Очертани са с бяло две бейзболни бази. Има и две малки футболни врати. Тръгва да прекосява двора. Кайра се е прибрала в гаража.

Мат долавя някакъв шум.

— Стоп! — Това е гласът на Оливия. Нарочно крещи, за да я чуе. — Защо пращате хората си в задния двор?

Няма време за колебание. Той е на открито. Да хукне с все сила? Шансът е нищожен. Втурва се в двора на съседите. Гледа да не тъпче цветните лехи, което е странна грижа при дадените обстоятелства, но той все пак го прави. Хвърля бегъл поглед назад.

Някакъв полицай се е показал иззад ъгъла на къщата.

Дяволите да го вземат.

Не са го забелязали. Още не са. Търси къде да се скрие. Съседите имат барачка за инструменти. Мат се хвърля зад нея. Притиска гръб към стената, както е виждал да правят по филмите. Няма смисъл от това. Бърка зад колана.

Пистолетът е там.

Мат рискува и надниква.

Ченгето гледа право към него.

Или поне така изглежда. Дръпва се бързо. Дали го е видял? Не може да се каже. Очаква всеки момент да чуе вик: „Ето го там, в съседния двор, крие се зад бараката!“.

Но нищо такова не последва.

Иска му се да надникне отново.

Не смее да рискува.

Клечи и чака.

Нов глас:

— Сам, видя ли нещо…

Гласът секва като от изключено радио.

Мат затаява дъх. Напряга слух. Стъпки? Шум от стъпки ли долавя? Не може да каже. Обмисля възможността да погледне отново. Ако така и така са се насочили насам, какво значение има?

Нещо много се умириха оттатък.

Ако полицаите все още го търсят, би трябвало да си подвикват един на друг. Но щом мълчат, значи има само едно обяснение: забелязали са го и сега се прокрадват насам.

Мат се ослушва отново.

Нещо подрънква. Като закачено на полицейски колан.

Няма съмнение — приближават го. Пулсът му забързва. Сърцето се блъска в гърдите. Заловен. Отново. Представя си какво ще се случи: грубо отношение, белезници, задната част на патрулна кола…

Затвор.

Обзема го страх. Те идват. Ще го хванат и тикнат отново в онази дупка. Никой там не ти обръща внимание. Затварят те като стой, та гледай. Та нали е бивш затворник. Пореден мъртвец след сбиване с Мат Хънтър. Забрави всичко останало. Това ти стига.

А какво ще стане с Оливия, ако пипнат него?

Той не може да каже истината, даже да иска, защото в този случай я праща право в затвора. А ако на този свят има нещо, което го плаши повече от собственото му затваряне…

Мат не знае как точно става това, но изведнъж усеща маузера в ръката си.

Успокой се, казва си той. Няма да стреляме по никого.

Но би могъл да ги заплаши, нали? Само дето те са трима или четирима, а други са на път. И те ще извадят оръжие, нали така? И тогава какво? Дали са се събудили Пол и Етан?

Пълзи към другата страна на бараката и наднича. Полицаите са на не повече от два метра. Забелязали са го. Няма как да им избяга. Идват право насам.

Няма спасение.

Мат стисва оръжието и се готви да побегне, когато нещо в двора на Марша привлича погледа му.

Кайра.

Сигурно е гледала през цялото време. Застанала е близо до гаражната врата. Погледите им се срещат. Мат вижда нещо като усмивка, изписано върху лицето й. Понечва да поклати глава, но не го прави.

Кайра писва.

Писъкът разцепва въздуха и кънти в ушите му. Ченгетата се обръщат към нея и с гръб към него. Тя писва отново. Полицаите тръгват натам.

— Какво има? — крещи единият.

Мат не чака да го канят. Хуква като бесен към гората. Нов писък. Мат не се обръща. Чак докато потъва сред дърветата.