Харлан Коубън
Невинният (32)

Глава 31

Мат и Оливия подписват нужните документи, но никой от двамата не разполага с кола. Тази на Мат е все още на паркинга пред НЕД. Колата на Оливия е пред „Хауърд Джонсън“. Викат такси и чакат край входа на болницата.

Мат сяда в някаква инвалидна количка. Оливия застава до него. Гледа в пространството пред себе си — не към него. Нощният въздух е горещ и лепкав, но Оливия продължава да стои обгърнала с ръце тялото си. Облечена е в блуза без ръкав и панталони в цвят каки. Ръцете са загорели.

Пристига таксито. Мат се изправя с усилие. Оливия се опитва да му помогне, но той я спира с жест. И двамата се настаняват отзад. Не се докосват. Не се хващат за ръка.

— Добър вечер — приветства ги шофьорът с поглед в огледалцето за обратно гледане. — Накъде?

Той е тъмнокож и акцентът му е африкански. Мат съобщава адреса в Ървингтън. Шофьорът се случва бъбрив. Бил от Гана. Имал шест деца. Две от тях били тук с него, а останалите — при майка си в Гана.

Мат се опитва да откликва съответно. Оливия гледа през страничния прозорец и зъб не обелва. В един момент Мат протяга ръка за нейната. Тя му позволява да я хване, но остава безжизнена.

— Ходи ли при доктор Хадън? — пита я той.

— Да.

— И?

— Всичко е наред. Изглежда бременността ще протече нормално.

— Бременност ли? — обажда се шофьорът. — Ще си имате бебе?

— Да, ще си имаме — отвръща Мат.

— Първо ли?

— Да.

— Това е Божия благодат, приятелю.

— Благодаря.

Вече са в Ървингтън на булевард „Клинтън“. Пред тях светва червено. След малко колата спира.

— Тук сме надясно, нали?

Мат гледа навън, готов да каже „да“, но нещо привлича вниманието му. Тяхната къща е наистина по улицата вдясно, но пред нея е паркирана полицейска кола.

— Изчакайте малко — обръща се той към шофьора.

— Моля?

Мат отваря прозореца. Полицейската кола е със запален мотор. Това го учудва. Оглежда се. Пиянката Лорънс се мъкне по тротоара с обичайния сив книжен плик в ръка и песен на уста.

Мат се надвесва от прозореца и го вика:

— Ей, Лорънс!

— … но никога не срещнах веч кат’ твоята любов…

Той прекъсва пеенето. Засланя очи с длан и се обръща. Усмивка озарява лицето му. Залюлява се към колата.

— Мат, мой човек! Я виж ти! Баровец с такси!

— Така си е.

— Пак си бил да поркаш, нали? Знам те аз. Като пиеш, не караш. Прав ли съм?

— Горе-долу, Лорънс.

— Опа — сочи Лорънс превръзката на главата му. — Какво е станало? Знаеш ли на кого ми приличаш с тая превързана глава?

— Лорънс…

— На оня тип от картината, от старата картина, дето свири на флейта. Или пък да не беше оня с барабана? Хич не помня нещо напоследък. Ама тиквата му беше овързана също като твоята. Как ли се казваше пустата му картина?

Мат се опитва да го върне към действителността.

— Лорънс, виждаш ли оная патрулна кола там?

— А стига бе! — Той се надвесва към прозорчето. — Те ли те наредиха така?

— Не, нищо подобно. Аз съм си добре. Наистина.

Лорънс е застанал така, че напълно засланя Мат от полезрението на полицаите. Ако някой от тях погледне насам, ще реши, че проси.

— От колко време е там? — пита Мат.

— Де да го знам. Петнайсет, може би двайсет минути. Времето си лети, ей, Мат, няма прошка. Колкото по остаряваш, толкова по-бързо. Слушай какво ти казва старият Лорънс.

— Излизал ли е от колата?

— Кой?

— Ченгето.

— Ми да. Чука по твойта врата. — Лорънс се усмихва. — А, работата е ясна: загазил си го, а, Мат?

— Аз ли? Аз съм от добрите.

Това се харесва на Лорънс.

— Знам бе, знам. Лека нощ, Мат. Лека нощ, Лив.

Оливия отвръща:

— Благодаря, Лорънс.

Скитникът забелязва цвета на лицето й. Млъква и поглежда Мат. После се изправя и казва с мек глас:

— Много внимавайте, вие двамата.

— Благодаря, Лорънс. — Мат се навежда напред и потупва шофьора с думите: — Промяна в курса.

Мъжът се обажда:

— Да не загазя заради вас?

— Няма такава опасност. Претърпях катастрофа и тия искат да ме разпитат. Но аз не съм в настроение точно сега. Ще почакат до сутринта.

Шофьорът не кълве на тази въдица, но и няма намерение да се разправя. Светофарът светва зелено. Таксито поема направо, вместо надясно.

— И сега накъде?

Мат дава адреса на НЕД в Нюарк. Смята да си прибере колата, а после да намерят подходящо за разговор място. Въпросът е къде. Поглежда си часовника. Три сутринта.

Шофьорът спира на паркинга пред НЕД.

— Така добре ли е?

— Екстра е даже, благодаря.

Излизат от колата. Мат плаща. Оливия се обажда:

— Аз ще карам.

— Нищо ми няма на мене.

— Да бе. Току-що са те пребили от бой, а на всичко отгоре си тъпкан с наркотици. — Оливия протяга ръка. — Дай ключовете.

И той ги дава. Влизат в колата и потеглят.

— Къде отиваме? — пита Оливия.

— Ще звънна на Марша, да видя дали не можем да се отбием там.

— Ще събудиш децата.

Той прави опит да се усмихне.

— И с топ не можеш ги събуди тия двамата.

— Ами самата Марша?

— Тя няма да има нищо против.

И сега Мат внезапно се поколебава. Не му пука да я събуди посред нощ — това се е случвало не един път — но ако не е сама, ако вземе, че се навре дето не му е работа? Минава му и друга мисъл и тя наистина е крайно неуместна: ами дали Марша няма да се омъжи повторно?

Пол и Етан са още малки. Ще викат ли на новия „татко“? Мат не знае как би понесъл подобно нещо. И още по-важно: каква роля ще играе чичо Мат в тази нова конфигурация, в това ново семейство? Глупости, разбира се. Опитва да си надскочи сянката. Пък и в никакъв случай не му е сега времето, предвид всички останали проблеми, дето са се струпали на главата му. Обаче мислите си остават, скрити в някаква невидима ниша.

Изважда телефона и натиска втория бутон за бързо набиране. Когато излизат на „Уошингтън“, Мат забелязва две коли да се разминават с тяхната. Обръща се и ги вижда да влизат в паркинга на НЕД. Те са на окръжната прокуратура в Есекс. Същата марка и модел, като използваната от Лорън по-рано тази вечер.

Това не е на добро.

Отговарят при второто позвъняване.

Марша казва:

— Радвам се, че се обади.

Ако е била заспала, успява добре да прикрие този факт.

— Сама ли си?

— Кое?

— Искам да кажа… Знам, че децата са там…

— Сама съм, Мат.

— Не искам да любопитствам. Просто да съм сигурен, че не се натрапвам в най-неподходящ момент.

— Не е така и никога няма да бъде.

Това трябва да го успокои, казва си той.

— Ще имаш ли нещо против да преспим при тебе с Оливия тази нощ?

— Разбира се, че не.

— Тя е дълга история, но главното в нея е, че станах жертва на побой…

— Добре ли си?

Болката в главата и ребрата започва отново да се засилва.

— Имам някоя и друга цицина, както и синини, но общо взето ще се оправя. Работата е там, че полицията се тика да ме разпитва, пък не е точно сега моментът за това.

— Това има ли нещо общо с монахинята? — пита Марша.

— Коя монахиня?

Главата на Оливия се обръща рязко към него.

— Днес тук идва следователка от окръжната прокуратура — пояснява Марша. — Трябваше да ти звънна, но си казах, че не е кой знае колко важно. Чакай така, тук някъде й е визитката…

В мозъка на Мат, макар разтресен и наранен, изниква едно име.

— Лорън Мюз — казва той.

— Точно така, тя беше. Каза ми, че някаква калугерка се била обаждала на моя домашен телефон.

— Знам — отвръща Мат.

— Мюз ли ти каза?

— Да.

— Така си и помислих още тогава. Говорехме си за едно-друго и тя забеляза снимката ти върху хладилника, след което веднага започна да разпитва Кайра и мене колко често идваш у дома.

— Не се притеснявай, изяснихме ги тия неща. След двайсет минути сме при тебе.

— Ще приготвя гостната.

— Не си прави особен труд.

— Никакъв труд не е това. Чакам ви след двайсет минути.

Тя затваря.

Сега проговаря Оливия:

— Каква е тази история за монахинята?

Мат й разказва за посещението на Лорън. Лицето на Оливия става дори още по-бледо. Докато приключи с историята, колата е в Ливингстън. По улицата няма ни автомобили, ни пешеходци. Ни една жива душа. Единствените светлини, които струят от къщите, са тези от таблата на алармените инсталации, запалени да плашат крадците.

Оливия вкарва мълчешком колата в алеята на Марша. Мат забелязва силуета на снаха си зад завесите на коридора в долния етаж. Лампата над гаража свети. Кайра е будна. Вижда я да наднича от прозореца. Мат смъква страничното стъкло и махва за поздрав. Тя махва в отговор.

Оливия гаси двигателя. Мат се оглежда в огледалцето. Изглежда ужасно. Лорънс има право. С тази превръзка наистина наподобява войника от „Духа на 76-а“ на Уилард^[1].

— Оливия…

Тя мълчи.

— Познаваш ли я тази сестра Мери Роуз?

— Може би.

Излиза от колата. Мат прави същото. Външното осветление — Мат и Бърни заедно инсталираха датчиците за движение — се запалва. Оливия заобикаля колата и застава до него. Хваща ръката му и я стисва здраво.

— Преди да кажа каквото и да било — започва тя, — искам да знаеш едно нещо.

Мат чака.

— Обичам те. Ти си единственият мъж, когото съм обичала. Каквото и да се случи от тук нататък, дарил си ме с щастие и радост, каквито не съм допускала, че е възможно да съществуват.

— Оливия…

Тя докосва с пръст устните си.

— Искам само едно нещо от тебе. Прегърни ме сега, в тази секунда, прегърни ме силно, защото не съм сигурна, че след като чуеш онова, което имам да кажа, ще искаш отново да ме прегърнеш някога.