Харлан Коубън
Невинният (3)

Глава 2

Ървингтън, Ню Джърси

20 юни

— Видеотелефон — мърмори Мат Хънтър и поклаща глава.

Вдига поглед за напътствие свише, но оттам го гледа единствено колосална бирена бутилка.

Гледката му е позната — натъква се на нея всеки път, когато излезе от порутената къща-близнак с олющена боя. Извисена на 62 метра, бутилката доминира над цялата околност. Имало е навремето прочута пивоварна на това място, но била изоставена още през 1985 година. Преди години бутилката е представлявала горда водонапорна кула от покрити с бакър стоманени листове, с лъскав емайл и златна капачка. Нощем я осветявали със специални прожектори, така че да се вижда от много километри.

Нищо подобно вече. Днес цветът й прилича на кафяв, какъвто трябва да бъде, но всъщност това е цветът на ръждата. По неин пример околните къщи не че са се разпаднали, но са на път бавно да го сторят. Пивоварната не работи от две десетилетия. От вида на развалините обаче, би могло да се предположи, че срокът е значително по-дълъг.

Мат спира на малката им веранда. Оливия, любовта на неговия живот, не го прави. Ключовете от колата се полюшват от ръката й.

— Не мисля, че трябва да ги купуваме — обажда се той.

Оливия не забавя крачка.

— Хайде, хайде. Ще бъде голям майтап.

— Телефонът си е телефон, а камерата — камера. Така трябва да бъде.

— Ама че го каза.

— Един апарат да прави две толкова различни неща — това е перверзия.

— Ти си специалистът в тая област — отвръща Оливия.

— Ха-ха. Не съзираш ли опасността?

— Никак дори.

— Камера и телефон в едно… — Мат млъква в търсене на подходящи думи — това е, де да знам и аз… нещо като ония кръстоски между видовете, дето ги дават по телевизията, от които се пръкват чудовища, за да унищожат света.

Оливия го наблюдава.

— Толкова си смахнат.

— Просто не съм убеден, че трябва да си купуваме видеотелефони — това е цялата работа.

Тя натиска дистанционното и вратите на колата се отключват с щракване. Посяга към дръжката. Мат се колебае.

Оливия го поглежда.

— Какво? — пита той.

— Ако и двамата имаме видеотелефони, ще мога да ти се показвам гола, докато си на работа.

Мат отваря вратата с думите:

— Варайзън или Спринт^[1]?

Оливия го дарява с усмивка, от която му се разтуптява сърцето.

— Знаеш ли колко те обичам?

— И аз те обичам.

И двамата са вече в колата. Тя поглежда. Той забелязва загриженото й изражение и понечва да се извърне.

— Всичко ще е наред — казва тя. — Нали знаеш?

Той кимва и се усмихва престорено. Не че може да я излъже, но тя ще оцени усилието.

— Оливия… — започва Мат.

— Да?

— Разкажи ми повече за голите снимки.

Тя блъсва ръката му.

Но щом влизат в магазина на Спринт и чува за двугодишния договор, безпокойството на Мат се връща. В усмивката на продавача има нещо сатанинско, също като на дявола в ония филми, дето наивници му продават душата си. Когато онзи изважда карта на Съединените щати, за да илюстрира „непокритите участъци“, които били оцветени в червено, Мат започва да дава на заден.

Що се отнася до Оливия, няма насита за нейното въодушевление, но съпругата му е природно предразположена към пристъпи на ентусиазъм. Тя е от оная рядко срещана порода хора, които са в състояние да се радват на всяко нещо — било то голямо, или миниатюрно, а тяхната връзка бе ярко доказателство, че противоположностите се привличат.

Продавачът продължава да мели. Мат го е изключил от възприятията си, но Оливия го слуша със зяпнала уста. Задава два-три въпроса от учтивост, но мошеникът знае, че с тази няма проблем — не само е захапала въдицата, но е вече опържена и наполовина изядена.

— Да ида да подготвя документите — заявява адското изчадие и се затрива нанякъде.

Оливия хваща Мат за ръката с грейнало лице.

— Чудесно, нали?

Мат прави гримаса.

— Какво има?

— Нали обеща голи снимки?

Тя се засмива и опира глава о рамото му.

Разбира се, причината за тази вятърничавост на Оливия, както и за разцъфналата физиономия, е далеч по-дълбока от покупката на нови мобилни телефони. Тази стъпка е само жест, крайпътен знак, символ на нещо много по-съществено, което предстои.

Дете.

Само преди два дни тя си купи домашен тест за бременност и върху бялата пръчица се появи червен кръст — обстоятелство, което Мат намира заредено с дълбок религиозен подтекст. Той онемява поразен. Опитват се да имат дете вече година — откакто са женени. Стресът от последователните неудачи превръща онова, което е било спонтанно и в известна степен магическо занимание, във внимателно планирана епопея от измерване на вагинална температура, календарни отметки, продължително въздържание, съсредоточено усърдие.

Сега всичко това е зад гърба им. Рано е още да се радват, предупреждава той. Дай да не дърпаме дявола за опашката. Но Оливия е изпаднала в настроение, на което не може да се устои. Положителната й енергия се излива в могъщ, бурен поток, истински океански прилив. Мат няма никакви шансове пред него.

Затова са тук.

Видеотелефонът, подчертава Оливия, ще даде възможност в близко бъдеще тричленното им семейство да поддържа почти непрекъснат контакт по един начин, който е останал напълно недостъпен за поколението на техните родители. Благодарение на тази техника нито един от двамата няма да бъде лишен от непосредствени впечатления във връзка с житейския прогрес на бъдещото дете — прохождане, проговаряне и каквото друго ти дойде на ума.

Поне такава е идеята.

Час по-късно, след като влизат в тяхната половина на къщата, Оливия го дарява с бегла целувка и се устремява към горния етаж.

— Ей — вика Мат подире й, като вдига своя телефон и бърчи вежди, — искаш ли да пробваме с голите снимки?

— Видеото изтрайва само петнайсет секунди.

— Петнайсет секунди — повтаря той озадачен. — Тогава ще удължим интродукцията.

Оливия простенва с разбиране.

Те живеят в район, който повечето хора биха намерили за мърляв, в спокойствието на хвърлената от гигантската бутилка сянка. Току-що излязъл от затвора, Мат смята, че не заслужава по-добро място за живеене, която позиция е и твърде удобна, доколкото трудно би могъл да си позволи нещо по-добро, и независимо от семейните протести се нанася преди девет години. Ървингтън е омаломощен град с огромен дял чернокожо население — може би доста над осемдесет на сто. Някои биха стигнали твърде лесно до заключението, че този избор е мотивиран от чувството за вина заради онова, което го вкара в затвора. Мат знае, че нещата никога не са толкова прости, но сам не стига до по-добро обяснение за странната си неохота и липса на готовност да се завърне в шикозните предградия. Промяната би била прекалено рязка.

Както и да е, този квартал — бензиностанцията на Шел, старият железарски магазин, магазинът за полуготови храни на ъгъла, пияндурите по напуканите тротоари, преките пътища към летище „Нюарк“, скътаното край старата пивоварна кръчме — се превръща в негов дом.

Когато Оливия пристига от Вирджиния, той очаква от нея да настоява да се преместят в по-добър квартал. Свикнала е — той знае това — с ако не по-богати, то във всички случаи доста по-различни райони. Оливия е израснала в неизвестното градче Нортуейс в щата Вирджиния. Когато е едва проходила, майката духва в неизвестна посока. Баща й я отглежда и възпитава самичък.

Малко позакъснял за ролята на млад баща — той е на петдесет и една, когато се ражда Оливия — Джошуа Мъри работи усилено, за да осигури дом за себе си и за дъщеря си. Той е градският лекар — общопрактикуващ, който лекува всичко: от грипа на шестгодишната Мери Кейт Джонсън до подаграта на стария Райтман.

Джошуа е според Оливия мил човечец, нежен и прекрасен баща, който трепери над едничката си истинска роднина. Те са само двамата — баща и щерка — обитаващи тухлена къща недалеч от Главната улица. Кабинетът на таткото е залепен от другата страна на алеята за автомобили. В повечето дни Оливия бърза да се прибере след училище, за да му помага с пациентите. Ще успокои някое уплашено дете или ще побъбри с Каси, отколешната секретарка на бащата и по съвместителство медицинска сестра. Каси изпълнява функциите и на детегледачка. Ако бащата е прекалено зает, тя приготвя вечерята и помага на детето с уроците. Оливия, от своя страна, боготвори баща си. Мечтата й е — макар сега да съзнава нейната безнадеждна наивност — да завърши медицина и да работи заедно с него.

В последната година от колежа обаче всичко се променя. Баща й, нейният единствен близък на тази земя, умира от рак на белите дробове. Новината изтръгва почвата изпод краката й. Старата амбиция да завърши медицина умира заедно с баща й. Оливия прекъсва връзката си с колега на име Дъг и се завръща в родната къща в Нортуейс. Но животът в нея е прекалено болезнен без присъствието на баща й. Продава я и се премества в Шарлотсвил, в апартамент. Започва работа в софтуерна фирма. Тя е свързана с доста пътуване, което пък става причина да възобновят с Мат по-раншното си, доста мимолетно познанство.

Ървингтън в Ню Джърси няма нищо общо нито с Нортуейс, нито с Шарлотсвил във Вирджиния, но Оливия го изненадва. Настоява да си останат на това място, мърляво или не, за да пестят пари за сега вече договорената къща-мечта.

Три дни след закупуването на новите телефони Оливия се прибира у дома и тръгва право към втория етаж. Мат си налива чаша лимонада и взема едно подобно на огромна пура хлебче със зърна морска сол отгоре. Пет минути по-късно я последва. Оливия не е в спалнята. Поглежда в малкия кабинет. Седнала е пред компютъра с гръб към вратата.

— Оливия — вика я той.

Тя се обръща към него с усмивка. Мат винаги се е отвращавал от изтърканото клише „усмивката й озари стаята“, но Оливия наистина го прави. Нейната усмивка е заразителна. Действа му като катализатор, прибавя плът и кръв към собствения му живот, прави всичко наоколо да се променя.

— Какво си мислиш? — пита го тя.

— Че ме подлудяваш.

— Дори бременна?

— Особено бременна.

Оливия натиска един бутон и дисплеят помръква. Изправя се и го целува нежно по бузата.

— Трябва да си събирам багажа.

Заминава в командировка в Бостън.

— В колко ти е полетът? — пита Мат.

— Мисля да ида с колата.

— Защо?

— Една приятелка пометна след полет. Не искам да поемам никакъв риск. Впрочем утре имам час при доктор Хадън, преди да потегля. Иска да потвърди резултата от теста и да се увери, че всичко е наред.

— Да дойда ли с теб?

Тя поклаща глава.

— Имаш си работа. Ще дойдеш следващия път, когато ще ме гледат на видеозон.

— Добре.

Оливия го целува отново с пърхащи устни.

— Ей — шепне тя, — щастлив ли си?

Той понечва да пусне някоя шега или двусмислица, но не го прави. Взира се право в тези очи и казва:

— Много.

Оливия отстъпва крачка все още с усмивка на уста и повтаря:

— По-добре да си събера багажа.

Мат я наблюдава. Остава още малко на прага. Усеща лекота в гърдите. Наистина е щастлив и съзнанието за това го уплашва до смърт. Хубавото е крехко. Тази истина се научава, след като убиеш някое момче. Знанието се затвърдява в течение на четиригодишен престой в затвор с усилено строг режим.

Хубавото е толкова неустойчиво, толкова мимолетно, че можеш да го ликвидираш с едно духване.

Или с телефонен звън.

 

 

Мат е на работа, когато видеотелефонът му започва да вибрира.

Поглежда дисплея и вижда, че е Оливия. Той продължава да използва двойното бюро — от ония, при които седиш лице в лице срещу партньора си, макар второто място да е празно вече три години. Брат му Бърни купи това бюро, когато Мат излезе от затвора. Преди да се случи онова, което близките евфемистично наричат „случката“, Бърни крои големи планове за тях двамата — „Братя Хънтър“. Сега не иска да ги променя. Мат трябва да загърби онези години. Случката е само дупка по пътя, нищо повече, и сега „Братя Хънтър“ са отново на бойна нога.

Бърни демонстрира такава вяра, че Мат започва да вярва сам.

Братята споделят това бюро в течение на шест години. Практикуват право в това същото помещение — Бърни като добре печелещ съдружник, а Мат — който не може да се явява в съдебна зала заради осъждането си — нито като добре печелещ, нито като съдружник. Останалите партньори на Бърни намират ситуацията донякъде странна, обаче никой от двамата братя не позволява на външни лица да им се месят. През цялото детство са споделяли двуетажно легло — Бърни на горното. Глас свише в тъмнината. И двамата скърбят по онези дни, или поне Мат го прави. Никога не му е било уютно да е сам. Присъствието на Бърни в стаята го успокоява.

Цели шест години.

Мат отпуска длани върху махагоновата повърхност. Би трябвало вече да е разкарал това бюро. Половинката на Бърни не е докосвана от три години, но понякога той все още вдига поглед в очакване да срещне неговия.

Телефонът вибрира отново.

В един период Бърни има всичко — страхотна жена, две невероятни момчета, огромна къща в скъпо предградие, партньорство в богата адвокатска къща, прекрасно здраве, повсеместна любов и уважение, а в следващия близките хвърлят шепи пръст върху ковчега му и се мъчат да осъзнаят какво точно се е случило. Мозъчна аневризма, казват лекарите. Ходиш си с подобно нещо в черепа години наред и из един път бам! — и те няма.

Телефонът е настроен така, че след няколко вибрирания запява песничката от „Батман“ — онази, чийто мъдър текст се състои основно от „на-на-на“ и после следва вик „Батман!“.

Мат откачва новия си видеотелефон от колана. Изпитва необяснимо притеснение. Оливия, макар да е в компютърния бизнес, е технически саката. Тя много рядко го търси по тази линия, а когато знае, че си е в офиса, неизменно използва обикновен телефон.

Мат включва апарата, но вместо глас на дисплея се изписва съобщение, че „се зарежда образ“. И това е учудващо. Независимо от първоначалния си ентусиазъм, Оливия още не се е научила да използва камерата.

Бръмчи интеркомът.

Роланда — Мат би я определил като секретарка или асистентка, но тя ще му разбие главата — се прокашля откъм тонколоната.

— Мат?

— Да.

— Марша на втора линия.

Все още с прикован върху дисплея поглед, той вдига телефонната слушалка, за да разговаря със снаха си, вдовицата на Бърни.

— Здрасти.

— Здрасти — отвръща Марша. — Оливия още ли е в Бостън?

— Да. Всъщност мисля, че точно в този момент ми изпраща снимка по новия видеотелефон.

— Така ли? — Следва кратка пауза. — Ще ходиш ли днес?

Като друга проява на крепки семейни връзки, Мат и Оливия ще се местят в нова къща недалеч от Марша и момчетата. Къщата е в Ливингстън, където са израснали Бърни и Мат. Мат се пита доколко е разумно това завръщане. Хората са злопаметни. Колкото и години да минат, той ще си остане обект за клюки и сплетни. От една страна, отдавна е надживял тези житейски дребнавости. От друга, безпокои се за Оливия и очакваното бебе. Проклятието на бащата тегне над детето и прочее.

Но Оливия приема риска. Такова е нейното желание.

Освен това изнервената Марша има… той се чуди какъв евфемизъм да употреби… проблеми. Година след смъртта на Бърни преживява краткотраен срив. Марша „отива на почивка“ — друг евфемизъм — за две седмици, докато Мат се грижи за момчетата. Тя е добре сега — така казват всички — но Мат все пак предпочита да е подръка.

За днес е насрочен огледът на новата къща.

— Тръгвам след малко. Защо, какво има?

— Можеш ли да наминеш?

— Край вас ли?

— Да.

— Разбира се.

— Ако си притеснен…

— Не се безпокой, ще мина.

Марша е красива жена с овално лице, което понякога изглежда печално, и с навик да поглежда от време на време нагоре, сякаш да се увери, че черният облак си е на място. Това, разбира се, е външна черта, която отразява същността на човешката природа също толкова точно, колкото ниският ръст или белязаната буза.

— Всичко наред ли е? — пита Мат.

— Да, добре съм. Не е кой знае какво. Просто… Можеш ли да гледаш децата няколко часа? Трябва да ходя в училището, а Кайра има почивен ден.

— Да ги заведа ли на вечеря?

— Би било великолепно. Но не в Макдоналдс, нали?

— При китаеца?

— Чудесно — казва тя.

— Добре, там сме.

— Благодаря ти.

Образът се е заредил в паметта на видеотелефона. Той присвива очи към екрана. Изглежда миниатюрен. Максимум пет сантиметра. Слънцето е особено ярко днес. Завесата е дръпната. От тази ярка светлина не се вижда добре. Мат свива пръсти на тръба около дисплея и се изгърбва отгоре му за сянка. Това върши донякъде работа.

На екрана се появява непознат мъж.

Трудно се различават подробности. Като че ли е на трийсет и няколко — възрастта на самия Мат — а косата му е много черна, кажи-речи синя. Облечен е в червена риза със затворена яка. Ръката му е вдигната, сякаш за поздрав. Намира се в стая с бели стени и прозорец от пода до тавана. Мъжът се усмихва с превъзходство. Мат го гледа втренчено. Погледите им се срещат и той може да се закълне, че в очите на другия има подигравка.

Не познава този мъж.

Няма представа за какво й е на жена му да го снима.

Дисплеят умира. Мат не помръдва. В ушите му бучи, сякаш е допрял до тях раковини. Това не му пречи да долавя други звуци — далечен факс, приглушени гласове, уличното движение отвън — но сякаш през филтър.

— Мат?

Това е Роланда Гарфийлд, споменатата асистентка-секретарка. Фирмата не е във възторг, когато Мат я назначава. Роланда малко „простее“ в очите на надутите пуяци от богатската фирма. Но той настоява. Тя е сред неговите първи клиенти, а също и една от болезнено малкото му победи.

Докато изтърпява присъдата си в затвора, Мат успява да се дипломира. Дипломата, удостоверяваща степен по право, пристига малко след освобождаването му. Бърни, водеща фигура в преуспяващата адвокатска къща на Картър Стърджис, смята, че ще убеди гилдията да направи едно изключение и да пусне брат му, бивш затворник, в съдебна зала.

Но греши.

Бърни обаче не е човек, който се отказва лесно. Той убеждава съдружниците си да вземат Мат в качеството му на „параюрист“ — чудесен и всеобхватен термин, който в основната си част предполага вършене на черната работа.

Съдружниците отначало не захапват. И нищо чудно. Само това им липсва: бивш затворник в тяхната лъскава фирма. Но Бърни гъделичка струната на хуманността, за която те претендират. Назначаването на Мат би повлияло положително върху имиджа на фирмата пред широката общественост. Подобно назначение ще покаже, че тя има сърце и вярва в способността на всеки да се поправи. Поне на теория. Той е умен. Ще бъде истинска придобивка. И което е най-важно, Мат би могъл да върши голяма част от задължителната безвъзмездна юридическа помощ, като даде по този начин възможност на останалите по-дълбоко да бръкнат в богаташките джобове, вместо да губят време с дела на бедняци.

И накрая двете основни съображения: Мат ще работи за малко пари — къде ще върви на майната си? А братчето Бърни — основен източник на приходи — може лесно да ги отсвири, ако не приемат.

Съдружниците преценяват плюсовете и минусите: защо да не сторят добро, като същевременно се облажат? Върху подобна логика се изграждат повечето благотворителни програми.

Очите на Мат остават приковани върху избледнелия дисплей. Пулсът му леко забързва. Кой може да е тоя тип със синьо-черна коса?

Роланда застава в позиция „амфора“.

— Мама му стара — обажда се тя.

— Какво? — сепва се Мат.

— Да не ти е зле?

— На мен? Нищо ми няма.

Роланда му хвърля особен поглед. Видеотелефонът звъни пак. Роланда остава вече със скръстени ръце. Мат я поглежда. Тя се прави, че не разбира намека. Рядко става иначе. Телефонът вибрира отново, преди да запее за Батман.

— Няма ли да отговориш? — интересува се Роланда.

Той поглежда към апарата. Върху дисплея отново е изписано името на жена му.

— Айде, Батман.

— Ей сега.

Палецът му се поколебава над зеления бутон, преди да го натисне. Екранът светва отново. Сега тече видеоклип.

Макар тази технология да се усъвършенства с невероятни темпове, качеството на клипа отстъпва с две степени на филма Запрудър^[2]. Секунда-две Мат не може да схване какво става. Клипът не е дълъг — той знае това. Десет-петнайсет секунди.

Някаква стая. Това поне се вижда. Телевизор върху конзола. На стената виси картина — Мат не може да различи каква — но общото впечатление е за хотелска стая. Камерата се спира на вратата към банята.

И тогава се появява жена.

Косата й е платиненоруса. Носи тъмни очила и прилепнала синя рокля. Мат смръщва вежди. Коя е тази, по дяволите?

Жената остава неподвижна за миг. Мат има усещането, че тя не знае за камерата. Обективът я следи. Блясва ярка светлина — през прозореца нахлуват слънчеви лъчи — и след това всичко идва на фокус.

Когато жената приближава леглото, дишането на Мат спира — той разпознава походката. Познати са му и начинът, по който присяда, по който вирва брадичка и кръстосва крака, колебливата усмивка, която следва.

Той не помръдва.

От другия край на стаята се разнася, вече по кротък, гласът на Роланда:

— Мат…

Не й обръща внимание. Сега камерата е поставена някъде — най-вероятно върху маса. Все още е насочена към леглото. Някакъв мъж приближава платинената блондинка. Мат вижда само гърба му. Той е в червена риза, а косата му е синьо-черна. С приближаването си закрива жената. Също и леглото.

Очите на Мат започват да смъдят. Той примигва няколко пъти. Дисплеят помътнява. Образите започват да подскачат, а сетне изчезват. Мат остава неподвижен. Роланда го гледа с любопитство. Снимките откъм братовата страна на бюрото са по местата си, а той е сигурен — е, почти сигурен, понеже този екран е все пак по-малък от пет сантиметра, нали така — че жената в непознатия хотел, седналата върху леглото блондинка в прилепнала рокля носи платиненоруса перука, а всъщност е брюнетка и се казва Оливия — неговата съпруга.