Харлан Коубън
Невинният (26)

Глава 25

— Сигурна ли си? — пита Мат.

Сингъл кимва.

— Най-малко от две вечери. Стая 515.

Мат се мъчи да подреди общата картина, но отделните части изобщо не пасват.

— Имаш ли телефона?

— На „Хауърд Джонсън“ ли? Мога да го изтегля от Мрежата.

— Ми тегли…

— Ще вземеш просто да му позвъниш направо?

— Да.

— И какво ще му кажеш?

— Засега нищо. Искам само да проверя дали гласът е същият.

— Същият като кой?

— Като на мъжа, дето ми се обажда, за да ми разправи какво щял да прави с Оливия. Искам да разбера дали е бил Чарлс Тали.

— И какво, ако е бил?

— Да не мислиш, че разполагам с някакъв стратегически план? Опипвам наслуки.

— Вземи моя телефон. Номерът му не излиза върху другия дисплей.

Мак го поема. Сингъл диктува номера. На третото позвъняване се обажда телефонистка:

— Хотел „Хауърд Джонсън“ на летище „Нюарк“.

— Стая 515, ако обичате.

— Един момент.

При първото позвъняване сърцето му скача към гърлото. Третото е прекъснато по средата от мъжки глас. Мат затваря. Сингъл го гледа.

— Е?

— Да. Той е — шепне Мат. — Същият тип.

Тя скръства ръце и се мръщи.

— И сега какво?

— Бихме могли още малко да поразгледаме снимката и клипа.

— Добре.

— Само че не знам какво бихме могли да разберем. Може да греша. Може и на двете места да е Тали. Ще трябва да говорим с него. Я си представи, че са двама различни…

— При всички случаи трябва да се говори с него — отбелязва Сингъл.

— Точно така. Не виждам друга алтернатива. Ще трябва да отскоча дотам.

— Ние ще трябва да отскочим.

— Бих предпочел да отида самичък.

— И аз бих предпочела да си легна с Хю Джакман^[1], вместо да се разправям с тебе посред нощ, ама не дават — отвръща Сингъл, докато се изправя. Смъква ластичето от конската опашка, опъва я на нова сметка и пак пристяга. — Идвам.

По-нататъшната разправия просто би забавила настъпването на неизбежното.

— Добре, но ще останеш в колата. Може би като се изправим двамата лице в лице — като мъж и мъж — ще бъде по-склонен да каже нещо.

— Добре де. — Сингъл е вече при вратата. — Аз карам.

* * *

Пътят им отнема десетина минути.

Хотел „Хауърд Джонсън“ би могъл да се разположи и в по-голямо бунище, но не без специално разрешение от санитарните власти. А може и да са си го осигурили. Откъм едната му страна се вижда изход от магистралата с кабинки за плащане на таксата. От другата се намира паркингът за служители на „Континентал Еъруейз“. Малко по-надолу по магистралата се издига сградата на Щатския затвор, удобно (много по-удобно от хотела) разположена спрямо летището. Идеална конфигурация за бързо бягство.

Сингъл спира пред главния вход.

— Убеден ли си, че е най-подходящо да отидеш сам? — пита го тя.

— Да.

— Дай ми първо номера на мобилния си.

— За какво ти е?

— Имам един приятел, финансова акула от Уолстрийт, той ме отвори на този номер. Избирам те, ти отговаряш и оставяш апарата включен. Аз натискам на моя бутона mute и така изключвам микрофона му. След това сме в постоянна еднопосочна връзка. Аз чувам всичко, което става около теб, но от твоя телефон не излиза звук. Стане ли напечено, просто викаш.

Мат смръщва вежди.

— И всичко това си го научила от някаква финансова акула, значи.

— Не ти трябват подробности.

Сингъл набира телефона на Мат, той го включва, а тя изолира микрофона на своя апарат.

— Закачи го на колана си — казва тя. — Усетиш ли нещо не наред, викаш, без да се срамуваш.

— Добре.

Фоайето е пусто. Нищо чудно, с оглед на късния час. Мат чува тих звън, когато стъклената врата се плъзва встрани. Нощният администратор, небръснат дебелак с вид на претъпкан с пране чувал, се залюлява насреща му. Мат махва небрежно с вид на гост в заведението и онзи махва в отговор, преди да се свлече обратно на мястото си.

Мат стига асансьорите и натиска бутона за повикване. Само една клетка действа. Чува придруженото с мъчително скърцане нейно потегляне, но за пристигането отива бая време. В главата му проблясват образи: видеоклипът, платинената перука. Все още няма ни най-малка представа какво би могло да означава всичко това.

Вчера Сингъл го сравни с побой — никой не може да предугади неговия изход. Но ето че сега е изправен пред една врата в буквалния смисъл и не знае какво точно ще намери от другата й страна.

Минута по-късно Мат стои пред стая номер 515.

Пистолетът е все още у него.

Минава му през ума да го извади и скрие зад гърба, но не, ако Тали забележи този номер, нещата могат да тръгнат съвсем на зле. Мат вдига ръка и почуква. Ослушва се. Откъм другия край на коридора долита звук — може би от отворена врата. Мат поглежда натам и не забелязва нищо.

Отново почуква, този път по-решително.

— Тали? — подвиква с приглушен глас. — Вътре ли си? Искам да поговорим.

Изчаква. Нищо.

— Моля те, Тали, отвори. Искам само да разменим две думи. Това е цялата работа.

И тогава отвъд вратата на стая номер 515 се разнася глас. Същият, който е чул по телефона.

— Един момент.

Вратата рязко се отваря и пред него се изправя от плът и кръв самият Чарлс Тали с познатата усмивчица и синьо-черна коса.

Той застава на прага, докато едновременно с това говори по мобилен телефон.

— Добре — казва той на онзи в другия край на линията. — Добре, точно така.

Дава знак с глава на Мат да влезе в стаята. И Мат прави именно това.

* * *

Лорън си мисли за онова потрепване.

Мат опита да го прикрие, но явно реагира на името Макс Дароу. Законният въпрос при това положение, разбира се, гласи: Защо?

Всъщност тя приема неговото предизвикателство и кажи-речи го проследява. Казано иначе, отива при сградата на НЕД преди него и се притаява наблизо. Известно й е, че собственикът на детективската агенция е бивш федерален агент. Пословичен е със своята дискретност, но може би има някакъв подход към него.

Когато Мат пристига — точно както е обещал — на паркинга се виждат само още две други коли. Лорън си записва номерата им. Късно е. Няма никаква причина да се намират на това място.

Двайсет минути след това тя си е вече у дома. Оскар, по-старият котарак, се натъкмява в скута й за чесане. Лорън му уйдисва на акъла, но на животното бързо му омръзва и Оскар се помъква нанякъде в тъмното. Бе време, когато тази маневра се изпълняваше с внезапен скок, но възрастта и болните стави слагат край на това. Милият Оскар остарява. При последния рутинен преглед ветеринарят й хвърля оня особен поглед, който казва, че не е хубаво да те свари неподготвена. Във филмите винаги децата — също като в „Олд Йелър“^[2] и последвалите го подобни — биват смазвани от трагедията да загубят четирикрак приятел. Всъщност самотните възрастни преживяват подобна загуба много по-остро. Самотни като Лорън.

В апартамента й цари кучи студ. Климатичната инсталация над прозореца дудне равномерно и капе вода върху перваза, за да поддържа подходяща за дълготрайно съхраняване на месо температура. Маминка нанка върху дивана. Телевизорът си работи — излъчва реклама за някаква шантава машинария, която гарантирано ти прави плочки по корема. Тя изключва климатика. Майка й не помръдва.

Лорън стои на прага и слуша мокрото от тютюневи храчки хъркане. Този мъчителен звук е в известна степен добре дошъл — намалява собственото й желание да запали. Лорън не буди майка си. Не й оправя възглавницата, нито я завива с одеяло. Просто я наблюдава няколко минути и се пита за енти път какво точно изпитва към тази жена.

Лорън си прави сандвич с шунка, излапва го лакомо над мивката в кухнята и си налива чаша бяло вино от тумбеста бутилка. Забелязва, че боклукът се нуждае от изхвърляне. Пластмасовата торба ще се пръсне всеки момент, което не означава, че майка й няма да се опита да натъпче още нещо в нея.

Тя изплаква чинията и с въздишка измъква плика от кофата за боклук. Майка й все така не помръдва. Никакви вариации не нарушават еднообразието на влажното хъркане. Понася издутия плик към контейнера отвън. Тук въздухът е лепкав. Чуват се щурци. Мята торбата връз другите в контейнера.

Когато се връща в апартамента, майката е будна.

— Къде се губиш? — пита Кармен.

— По работа.

— Не можа ли да звъннеш един телефон?

— Извинявай.

— Побърках се от притеснение.

— Видях как пагубно се е отразило върху съня ти.

— Какво искаш да кажеш пък сега?

— Нищо. Лека нощ.

— Толкова си небрежна. Как можа да не се обадиш? Чаках, чаках…

Лорън поклаща глава.

— Започва да ми писва, мамо.

— От кое?

— От постоянното ти мрънкане.

— Искаш да ме изгониш ли?

— Не съм казала това.

— Но точно него имаш предвид, нали? Да ми видиш гърба.

— Да.

Кармен зяпва с ръка връз сърцето. Положително някога е имало мъже, които да реагират на този цирк. Лорън помни купищата снимки на младата си майка — така прекрасна, толкова нещастна, до такава степен убедена в несправедливостта на своята участ.

— Готова си да изхвърлиш на улицата собствената си майка?

— Не. Ти попита дали искам. Да, искам. Но няма да го сторя.

— Толкова ли съм отвратителна?

— Просто… просто стой настрани от мен.

— Но аз не искам нищо друго, освен да бъдеш щастлива.

— Добре.

— Искам да си намериш някого.

— Мъж ли имаш предвид?

— Естествено.

Мъж — това е стереотипният лек на Кармен за всяка болка. На Лорън й се ще да каже: „Точно така, мамо, виж до какво непоносимо щастие са те докарали мъжете“. Но премълчава.

— Не искам да бъдеш все сама — развива своята мисъл майката.

— Като тебе — завършва я Лорън против волята си.

Не дочаква отговор. Отива в банята и започва да се приготвя за лягане. Когато излиза, майка й е заела отново хоризонтално положение върху дивана. Телевизорът е изключен, а климатичната инсталация — включена.

— Съжалявам — обажда се Лорън.

Майката мълчи.

— Обаждал ли се е някой?

— Том Круз звъня два пъти.

— Добре, лека нощ.

— Да не чакаш онова твое приятелче да те потърси?

— Лека нощ, мамо.

Лорън влиза в спалнята и включва лаптопа. Проверява за съобщения. Нищо. Пит, новият й приятел, не я е търсил. Всъщност не се е обаждал вече три дни. Като изключим обажданията от собствената й служба, други няма никакви.

Господи, колко е печално това.

Пит е добър човек, леко затлъстял и се поти повече от нормалното. Някакъв началник от регионално значение е в една от големите търговски вериги. Лорън така и не знае с какво точно се занимава, най-вероятно, защото не я интересува особено. Нищо сериозно, нищо устойчиво не ги обвързва тях двамата. Просто си карат така във времето и пространството, колкото да не противоречат на динамичния закон за инерцията. Но той действа неопределено време само в идеални условия. А всяко триене води до забавяне на движението и накрая — до спиране.

Обхожда с поглед стаята — грозни тапети, невзрачно бюро, сгъваема нощна масичка.

Що за живот е това?

Лорън се чувства остаряла и лишена от перспективи. Минавало й е през ума да се пресели на Запад — в Аризона или Ню Мексико. Където е топло и ново. Където може да започне от самото начало. При по-благоприятни климатични условия. А истината е, че тя въобще не обича да излиза навън. Харесва дъжда и студа, защото й позволяват да си седи у дома, да гледа телевизия или чете книга напълно свободна от тягостното чувство за вина.

Компютърът внезапно оживява. Съобщение от Ед Стейнбърг:

„Лорън,

Не ми се ще да ровя из архива на Тревор Уайн във връзка с Макс Дароу, без да го уведомявам. Ще го направим утре заран. Това е засега. Поспи малко. Ще се видим в девет сутринта.

Шефа“

Към посланието е прикачен файл. Лорън решава да го разпечата. Прекалено дългото взиране в дисплея предизвиква смъдене в очите й. Грабва избълваните от принтера страници и се пъха с тях в леглото. Оскар успява да скочи до нея, но усилието е явно мъчително за стария котарак. Свива се на кълбо върху завивката. Лорън обича това.

Преглежда документите и вижда, че Тревор вече е успял да изгради доста свястна хипотеза относно престъплението. Според написаното Макс Дароу, бивш инспектор от полицейското управление на Лас Вегас, Невада, е намерен мъртъв в кола под наем недалеч от Еврейското гробище в Нюарк. Обитавал е хотел „Хауърд Джонсън“. Колата е наета от някаква фирма, наречена „Лукс Драйв“, и представлява форд таурус, от чийто километраж излиза, че през двете денонощия след наемането й е изминала общо тринайсет километра.

Лорън отгръща на втората страница. Тук вече става интересно.

Макс Дароу е намерен с два куршума в главата, заел шофьорското място в колата. Никой не се е обадил, за да съобщи. Полицейски патрул забелязва кървави пръски по предното стъкло. Тялото е заварено със смъкнати до глезените панталони и долни гащи. От портфейла няма и помен. Докладът съобщава още, че не са открити никакви украшения и ценни вещи, с което се намеква, че най-вероятно и те са отмъкнати.

Според предварителния доклад — всичко е все още в предварителна фаза — разположението на кървавите петна върху предното и страничното стъкло говори в полза на заключението, че Дароу е застрелян в същото седнало положение, в което е и намерен. По бельото и панталоните на жертвата са открити петна, които подкрепят хипотезата за смъкване на тези дрехи преди, а не след фаталния изстрел.

Работната хипотеза се налага от само себе си: Макс Дароу е решил да опита малко щастие, или по-скоро да си го купи. Попаднал е на неподходяща проститутка, която е изчакала настъпването на подходящия момент — гащите долу — за да го ограби. И тук се случва нещо не както трябва, но какво именно, не е лесно да се каже. Може би Дароу като бивше ченге се е направил на герой, може курвата да е била пренапрегната, но във всички случаи тя му пръсва тиквата и изчезва с портфейла и ценностите.

Следствената група заедно с полицията на Нюарк сега ще изтръска до последно контингента на продажната любов. Все някой ще е дочул едно-друго. И ще пропее.

Край на случая.

Лорън оставя доклада. Хипотезата на Уайн е напълно логична, стига човек да не знае за откритите отпечатъци на жертвата в стаята на сестра Мери Роуз. Е, добре, тя знае за тях, знае съответно, че главната работна хипотеза не чини и пет пари. И какво от това? Какво й остава да заключи? Добре, може поне да приеме, че това убийство представлява внимателно инсценирана постановка.

Дай да видим:

Искаме да убием Дароу. Сядаме до него в колата. Допираме дуло до слепоочието му и го принуждаваме да я закара в някой загубен район на града. Караме го да си смъкне гащите — всеки, който е гледал достатъчно филми по телевизията, знае, че ако това се направи след изстрела, петната ще го покажат. Сетне го застрелваме, обираме и изчезваме.

Тревор Уайн е клъвнал на тази въдица.

При липса на други улики, най-вероятно същото щеше да стори и Лорън.

Но какъв трябва да бъде следващият ход при сегашната ситуация?

Тя сяда в леглото.

Според хипотезата на Уайн, Дароу се е шлял наоколо, докато подбере крайно неподходяща за него проститутка. Но ако това не е така — а Лорън е почти сигурна, че не е — то как е успял неизвестният убиец да се настани в колата на убития? Не е ли по-логично да се приеме, че Дароу е бил със своя екзекутор от самото начало?

От това може да се заключи, че той най-вероятно го е познавал добре. Или най-малкото не го е разглеждал като заплаха. Само тринайсет километра. Ако приемем, че е използвал колата и предния ден, значи не е ходил много надалеч.

Трябва да се отчете и друго обстоятелство: в стаята на сестра Мери Роуз и най-вече по тялото й, са открити още едни пръстови отпечатъци.

Добре, разсъждава Лорън, да приемем, че Дароу си има съучастник. Те трябва да се движат заедно, нали така? Или поне да не се отдалечават много-много един от друг.

Дароу е отседнал в „Хауърд Джонсън“.

Тя отново поглежда в доклада. Тази компания за коли под наем, „Лукс Драйв“, разполага с бюро в самия хотел.

Значи оттук тръгват нещата. От хотел „Хауърд Джонсън“.

Повечето хотели разполагат с наблюдателни камери. Дали Тревор Уайн е проверил тези в „Хауърд Джонсън“?

Трудно е да се каже, но с положителност си струва тя самата да го направи.

Но и това може да почака до заранта, нали?

Опитва се да заспи. Затваря очи и остава така повече от час. Чува хъркането на майка си в съседното помещение. Разследването набира инерция. Тя усеща позната тръпка под лъжичката. Отхвърля завивката и скача от леглото. Няма начин да заспи. Не и сега. Не когато във въздуха се носи възбуждащ мирис на някаква следа. А утре на главата й ще се стовари цял куп нови проблеми, след като Ед Стейнбърг извика федералните и се намеси Тревор Уайн.

Може даже да й вземат случая.

Лорън се облича на бърза ръка, грабва портмонето и служебната карта. Измъква се на пръсти, пали колата и поема към „Хауърд Джонсън“.