Харлан Коубън
Невинният (25)

Глава 24

Невада, казва си Мат. Лорън Мюз го попита за един мъж от Невада.

Двайсет минути след като оставя някогашната съученичка върху собствената си веранда, Мат влиза в офиса на Сингъл. По пътя насам преговаря проведения с него разпит. Една дума се връща неизменно в съзнанието му.

Невада.

Макс Дароу, който и да е той, да върви на майната си, е от Невада.

А Оливия бе ровила в Мрежата, за да търси сайта на някакъв вестник, който се казва „Невада Сън Нюз“.

Съвпадение?

Да бе.

Офисите на НЕД са притихнали. Сингъл се е разположила зад бюрото си, облечена в анцуг с логото на „Найк“. Косата й е дръпната назад и вързана в дълга конска опашка. Тя включва компютъра.

— Да си чувала нещо за убийство на монахиня от „Света Маргарита“? — пита Мат.

Сингъл смръщва вежди.

— От Ийст Ориндж ли?

— Да. Имат и училище.

— Не съм.

— Ами за някой си Макс Дароу?

— Какво за него?

Мат разправя набързо за срещите си с двамата някогашни съученици Ланс Банър и Лорън Мюз. Сингъл въздъхва и си записва. Зъб не обелва, само вдига леко вежда, когато чува за компютърната следа, водеща към порносайт.

— Ще проуча въпроса.

— Благодаря.

Тя обръща дисплея така, че и двамата да го виждат.

— Казвай сега какво те интересува?

— Можеш ли да увеличиш снимката на Чарлс Тали, дето ми я пратиха по мобифона?

Тя започва да шари с мишката и да натиска клавиши.

— Да ти кажа нещо на бърза ръка.

— Слушам.

— Тия програми за увеличаване правят чудеса в някои случаи, но в други са пълен провал. Когато се прави цифрова снимка, качеството зависи от броя на пикселите. Затова именно се купува камера с колкото е възможно повече пиксели. Те представляват точици. Колкото повече точици участват в изграждане на образа, толкова по-ясен е той.

— Това ми е известно.

— Камерата на твоя телефон е доста жалка в това отношение.

— И това знам.

— Тогава трябва да знаеш също, че колкото повече се увеличава запечатан с нея образ, толкова по-неясен става той. Тази програма тук съдържа алгоритъм — да, голяма дума, няма що. Казано по-простичко, тя отгатва какво би имало върху празните полета въз основа на онова, с което разполага. Цветове, сенки, линии, каквото и да било. Далеч не е върхът на съвършенството. Има много грешки и въпросителни. Но все пак…

Тя извиква върху екрана снимката на Чарлс Тали. Този път Мат не обръща внимание на синьо-черната коса, на усмивчицата и цялото изражение на лицето. Пренебрегва червената риза и белите стени. Търси едно-единствено нещо.

Показва го.

— Виждаш ли това?

Сингъл надява очила за четене, взира се, а после поглежда към него.

— Да, Мат, виждам го. Хората му викат прозорец.

— Можеш ли да го увеличиш още мъничко?

— Ще опитам. Какво очакваш да видиш през този прозорец?

— Не знам точно. Давай.

Тя свива рамене и отново се заема с мишката и клавишите. Прозорецът заема вече половината екран.

— Може ли да стане мъничко по-ясно?

Сингъл отново се заема за работа. Свършва и поглежда Мат. Той се усмихва.

— Не виждаш ли?

— Какво да видя?

— Сиво е. Толкова можах да видя върху екрана на телефона. Но погледни сега. По стъклото личат водни капки.

— Е?

— Е, тази снимка ми бе изпратена вчера. Да си чула за дъжд вчера? Или пък онзи ден?

— Чакай малко. Нали Оливия трябваше да бъде в Бостън?

— Може да е била, а може и да не е била. Само че в Бостън също не е валяло. Никъде в целия Северозапад не е капнала една капка.

Сингъл се обляга назад.

— Какво означава това?

— Чакай. Да проверим най-напред нещо друго. Дай клипа и го пусни забавено.

Сингъл свива образа на Тали и отново започва да чука по клавишите. Мат е обзет от напрежение. Коленете му треперят. Съзнанието му се прояснява.

Клипът започва. Мат се мъчи да не отделя поглед от жената с платинената перука. Може би по-късно ще проследи записа кадър по кадър, за да се убеди, че това наистина е Оливия. Все още е почти сигурен, че е тя. Но в дадения момент го интересува нещо друго.

Изчаква жената да се раздвижи, да се появи лъчът светлина.

— Задръж на това място.

Сингъл е чевръста. Спряният кадър съдържа ивицата светлина.

— Виж — обажда се Мат.

Сингъл кимва и казва:

— Да пукна дано.

Слънцето нахлува през прозореца.

— Снимката и клипът не са правени по едно и също време — казва тя.

— Именно.

— Все още нищо не разбирам.

— Не знам дали аз разбирам, но… дай клипа отново. Бавно.

Сингъл се подчинява.

— Стоп. — Той гледа втренчено. — Увеличи лявата ръка на мъжа.

На екрана се вижда обърнатата с длан към обектива ръка. И пак отначало образът е мътен. Сингъл прибягва до услугите на програмата. Ръката идва на фокус.

— Кожа — констатира Мат.

— И какво от това?

— Няма пръстен, няма следа от пръстен. Върни пак на Чарлс Тали.

Сега е по-лесно. Този образ е по-ясен. Фигурата на Тали е по-голяма. Ръката му се вижда ясно, вдигната сякаш да спре уличното движение.

Много ясно личи венчална халка.

— Господи помилуй — възкликва Сингъл. — Монтаж.

Мат кимва.

— Нямам представа какво точно става в този клип, но са искали да ти внушат, че Чарлс Тали има вземане-даване с жена ти. Имаш ли представа защо?

— Никаква. Изрови ли още нещо за този Тали?

— Да видим в електронната поща. Нещо все трябва да е дошло.

Докато Сингъл се занимава с електронната си поща, Мат измъква мобилния телефон. Отново натиска бутона за бързо набиране на Оливия. Малката топка сгрява гърдите му. Той се усмихва. Да, проблемите си остават — Оливия продължава да се подвизава в някаква хотелска стая с непознат мъж и може би той е все още под влиянието на изпитата водка, но вече проблясва надежда. Завесата на обречеността сякаш се понадига.

Този път записаният глас на жена му звучи по-мелодично за неговия слух. Изчаква сигнала и казва:

— Знам, че не си сторила нищо лошо. Моля те, обади ми се. — Хвърля поглед към Сингъл. Тя се прави, че не слуша. — Обичам те — приключва Мат.

— Боже, каква прелест — изказва се Сингъл.

Мъжки глас реве откъм компютъра:

— Имате поща!

— Нещо ново? — пита Мат.

— Изчакай секунда. — Започва да преглежда съобщенията. — Не е кой знае какво още, но пък и не е съвсем без хич. Тали има три присъди за нападение плюс още две обвинения за същото, които обаче не издържат в съда. Заподозрян е — я виж ти — в пребиване до смърт на собствения си хазаин. Последната присъда излежава в затвор на име — а стига бе! — „Лъвлок“^[1].

— Това име ми говори нещо. Къде се намира?

— Не пише. Изчакай да потърся в Мрежата… Господи!

— Какво?

Тя вдига поглед към Мат.

— „Лъвлок“ се намира в Невада.

Невада. Подът се измъква изпод краката му. Телефонът на Сингъл цвърчи. Тя го поднася към очите си, поглежда изписания там номер.

— Момент само — обръща се към Мат.

Той остава като парализиран.

Невада.

И сега още една ярка като мълния мисъл — още една невероятна, но възможна връзка с Невада — блясва в съзнанието му: не ходи ли той през първата си година в колежа с неколцина приятели именно в Невада?

И по-точно — в Лас Вегас.

Нали именно тогава, при това пътуване, срещна за първи път любовта на своя живот…

Мат клати яростно глава. Няма начин. Невада е голям щат.

Сингъл зарязва телефона и се заема отново с компютъра.

— Какво става? — пита той.

Очите й са приковани върху монитора.

— Чарлс Тали…

— Какво за него?

— Знаем вече къде се намира.

— Къде?

Тя удря клавиш и присвива очи.

— На около шест километра от мястото, където си застанал в момента. — Сваля очилата и го поглежда втренчено. — В хотел „Хауърд Джонсън“ край летище „Нюарк“.