Харлан Коубън
Невинният (24)

Глава 23

Застанал пред прага на своя дом, Мат Хънтър пита:

— Имат ли връзка с онази монахиня от „Света Маргарита“?

Лорън е силно изненадана от думите му, но Хънтър вдига ръка.

— Не се ядосвай. Знам за нея, понеже Ланс вече ме разпитва.

Би следвало сама да се сети.

— Е, ще кажеш ли и на мене?

Мат свива безмълвен рамене. Тя минава край него, влиза във фоайето и се оглежда. Навсякъде са струпани книги. Някои са изпопадали по земята и приличат на останки от древни кули. Върху масата се виждат някакви снимки. Лорън ги разглежда и взема една от тях.

— Жена ти ли е?

— Да.

— Много е хубава.

— Така е.

Тя оставя снимката и го поглежда. Банално ще е да се каже, че миналото е оставило отпечатък върху лицето му, че затворът е променил не само характера, но и самата външност. Тя не вярва в приказката, че очите са прозорци към душата. Случвало й се е да види убийци с красиви, благи очи. Срещала е високоинтелигентни люде с абсолютно празен поглед. Чувала е съдебни заседатели да казват „разбрах, че е невинен в момента, когато влезе в залата — просто се усеща“ и знае, че това са абсолютни, страховити глупости.

Но при все това в осанката на Мат Хънтър има нещо — във вирнатата брадичка, в линията на устните може би. Той излъчва усещане за разруха, за постоянна бойна готовност. Не може да каже с какво именно, обаче усещането е налице. Дали ако не знае, че е изкарал тежки времена след слънчеви детство и юношество, пак би усетила силата на тези вълни?

Май отговорът е да.

Лорън не може да не си спомни Мат като малък. Мило и малко смотано, добронраво дете, и в сърцето й се забива болезнена стрела.

— Какво каза на Ланс? — пита тя.

— Попитах го дали съм заподозрян в нещо.

— В какво?

— В каквото и да било.

— И той?

— Шикалкавеше.

— Не си заподозрян. Поне засега.

— Браво.

— Това сарказъм ли е?

Мат Хънтър свива рамене.

— Можеш ли да побързаш с въпросите. Трябва да вървя на едно място.

— Трябва да вървиш на едно място — повтаря тя, като поглежда превзето часовника си. — По това време?

— Нещо като купон — отвръща той и прави крачка към верандата.

— Не ми се вярва много.

Лорън го следва навън. Оглежда квартала наоколо. Двамина пият от кафяви пликове и пеят фалшиво.

— Темптейшън? — пита Лорън.

— Фоур Тоне — отвръща Мат.

— Никога не мога да ги различа.

Обръща се пак към него. Той разперва ръце.

— Не е съвсем като в Ливингстън, нали? — пита Мат.

— Чух, че се връщаш.

— Там е добро място за семеен живот.

— Мислиш ли?

— А ти не мислиш ли?

Тя клати глава.

— На твое място не бих го направила.

— Това заплаха ли е?

— Не, казвам го в най-прекия смисъл. Аз, Лорън Мюз, никога ни бих живяла отново там.

— Всяка коза за свой крак, както се казва. Приключихме ли с общите приказки?

— Май да.

— Чудесно. Та какво е станало с онази монахиня, Лорън?

— Още не сме наясно.

— Кажи го пак.

— Познаваш ли я?

— Дори не помня името, което ми каза Ланс. Мери Някоя си.

— Сестра Мери Роуз.

— Какво е станало с нея?

— Умря.

— Ясно. И каква е моята роля в това прескръбно събитие?

Лорън се пита какво да каже сега.

— Ти каква мислиш, че е?

Мат въздъхва и тръгва да я заобикаля.

— Лека нощ, Лорън.

— Чакай малко. Добре, тъпо беше от моя страна. Извинявай.

Мат се обръща с лице към нея.

— Разпечатката от телефонните й разговори.

— Какво за нея?

— Сестра Мери Роуз е провела един разговор, за който не можем да намерим каквото и да било обяснение.

Лицето на Мат остава безизразно.

— Познаваш ли я, или не?

Мат поклаща глава.

— Не.

— Защото от разпечатката излиза, че тя се е обаждала в дома на снаха ти в Ливингстън.

Той смръщва вежди.

— Търсила е Марша?

— Снаха ти отрича да е разговаряла с когото и да било от „Света Маргарита“. Питах и онова момиче, Кайли, дето наема стая там.

— Кайра.

— Какво?

— Казва се Кайра, не Кайли.

— Добре де, да се казва както ще. Известно ми е, че прекарваш доста време там. Всъщност знам, че снощи си преспал в къщата.

Мат кимва.

— И ти решаваш — аплодисменти моля, — че онази калугерка е говорила с мене.

Лорън свива рамене.

— Би могло и така да е.

Мат въздъхва дълбоко.

— Какво?

— Не трябва ли именно в този момент аз да се разлютя страшно и се развикам, че ме подозираш само защото съм бивш затворник, макар да съм си отбил наказанието и да съм платил своя дълг към обществото?

Това я кара да се усмихне.

— Значи искаш да прескочиш момента на справедливото възмущение, за да преминеш направо към отрицанието.

— Това би ускорило хода на нещата.

— Тоест не познаваш сестра Мери Роуз?

— Не. За протокола: Не познавам никаква сестра Мери Роуз и мисля, че въобще не познавам нито една монахиня. Не познавам абсолютно никого, свързан със „Света Маргарита“, освен ако не повярвам на Ланс, който твърди, че ти самата си учила там. Нямам ни най-малка представа за това, поради каква причина е дотрябвало на бедната калугерка да звъни в дома на Марша, нито съм убеден, че подобно нещо се е случило.

Лорън решава да обърне друга страница.

— Познаваш ли мъж на име Макс Дароу?

— И той ли се е обаждал на Марша?

— Отговори направо, Мат. Познаваш ли Макс Дароу от Невада или не?

Потръпване. Лорън го забелязва. Мигновено, нищожно, незабележимо движение върху лицето на Мат, но тя го засича — светкавично разширяване на очите. Овладява се за част от секундата.

— Не — заявява Мат.

— И не си чувал това име?

— Никога. Кой е той?

— Утре ще прочетеш във вестника. Ще имаш ли нещо против да ми кажеш къде си бил вчера? Преди да отидеш в дома на Марша?

— Ще имам.

— А би ли ми казал, независимо от това?

Той поглежда встрани, затваря очи и отново ги отваря.

— Това започва да наподобява пълноценен полицейски разпит, полицай Мюз.

— Инспектор Мюз — поправя го тя.

— И в двата случая съм на мнение, че отговорих на достатъчно въпроси за тази вечер.

— Значи отказваш?

— Не, по-скоро тръгвам. — Сега е ред на Мат да си погледне часовника с театрален жест. — Закъснявам.

— И предполагам няма да ми кажеш какво си намислил?

— Предположението ти е правилно.

Лорън свива рамене.

— Нищо не ми пречи да те проследя.

— Мога да ти спестя усилията. Отивам в централата на НЕД в Нюарк. Какво ще правя там си е лично моя работа. Приятна вечер.

Той се спуска по стълбите.

— Мат…

— Какво?

— Може да ти прозвучи идиотски, но ми беше много приятно да те видя след толкова години. Жалко, че не стана при по-други обстоятелства.

Той почти се усмихва.

— И за мене беше приятно.