Харлан Коубън
Невинният (16)

Глава 15

Няма измъкване от дежавю за Лорън Мюз в днешния ден.

Ливингстън, Ню Джърси. Ливингстън е родният град на Лорън. Порастването не е лесна работа — казва си тя. Юношеството е състояние на война, без значение къде живее човек. За уютни градчета като Ливингстън се предполага, че смекчават всички удари. При кореняците може и да е така. За Лорън това е мястото, в което попада по волята на баща си. Той пък решава, че няма за него роден град, никъде не се чувства уютно, нито дори в компанията на собствената си дъщеря.

Ливингстън притежава всякакви атрибути: прочути училища, мащабни спортни програми, могъщ клуб „Киуенис“^[1], действена Асоциация на учители и родители, великолепни годишни продукции на средните училища. Докато Лорън расте в този град, еврейските деца играят водеща роля навсякъде. Сега мястото им е заето от индийци и азиатци — следващата млада генерация имигранти. Гладни. Такова е това място. Пристигаш тук, купуваш си къща, плащаш си данъците, постигаш американската мечта.

Но не бива да забравяш старата поговорка: Внимавай какво ще си пожелаеш.

Чука по вратата на Марша Хънтър. Лорън не може да измисли каквато и да било друга връзка между тази самотна майка — голяма рядкост в условията на Ливингстън — и сестра Мери Роуз, освен оня проклет шестминутен разговор по телефона. Може би трябваше да се подготви малко, да направи някои проучвания, но няма време за това. И ето я сега, изправена върху напечена от слънцето веранда, вторачила взор в отварящата се врата.

— Марша Хънтър?

Жената, привлекателна по неочебиен начин, кимва.

— Да.

Лорън показва служебното си удостоверение.

— Аз съм инспектор Лорън Мюз от прокуратурата на окръг Есекс. Бих ви помолила да ми отделите малко време.

Марша Хънтър примигва объркана.

— За какво става дума?

Лорън се опитва да пусне обезоръжаваща усмивка.

— Мога ли да вляза за момент?

— Разбира се, заповядайте.

Жената прави крачка назад. Лорън влиза вътре и опа — ново дежавю. Какво сходство в интериорите. Това тук би могло да се отнесе в който и да било момент от периода 1964 година до наши дни. Нула промяна. Телевизорът може да е по-модерен и килимът — не толкова плюшен, както и цветовете — по-убити, но усещането за връщане в странния свят на нейното детство присъства с пълна сила.

Оглежда се за разпятие, икона с Богородица или някакъв друг намек за господство на католическия дух, който да обяснява необяснимия телефонен разговор със сестра Мери Роуз. Няма такова нещо. Никаква религия. В края на дивана има сгънати чаршаф и одеяло — някой е нощувал тук.

В стаята вижда млада жена — не повече от двайсетгодишна, — както и две момченца.

— Пол, Етан — обръща се майката към тях, — това е инспектор Мюз.

Възпитаните малчугани се ръкуват прилежно с гостенката, без да си позволяват нещо повече от по един крадлив поглед.

По-малкият — Етан навярно, казва си тя — пита:

— Полицай ли сте?

— Полицайка — отговаря автоматично Лорън. Но точният отговор гласи: нещо като. — Аз съм следователка при окръжната прокуратура. То е същото като да работи човек в полицията.

— Имате ли пистолет?

— Етан — смъмря го Марша.

Лорън би отговорила и даже би показала оръжието си, но мисълта за това, че някои майки се ужасяват от подобни неща, я спира. Лорън ги разбира — желание да предпазят Съкровището от привикване към насилие — но превръщането на оръжието в негов символ като трайна практика й се струва достоен за съжаление подход.

— А това е Кайра Слоун — обажда се Марша. — Помага ми за децата.

Младата жена на име Кайра махва за поздрав откъм противоположния край на помещението и се навежда да вдигне някаква играчка. Лорън маха в отговор.

— Кайра, би ли извела за малко момчетата навън?

— Разбира се. — Кайра се обръща към децата: — Какво ще кажете да си поиграем на обръч?

— Аз съм пръв!

— Не, аз! Ти беше пръв миналия път!

Двамата се отправят навън, за да продължат спора по това, кой ще хвърля пръв към побитото в земята колче. Марша се обръща към Лорън с думите:

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, не, разбира се.

— Тогава защо сте тук?

— Просто рутинен етап от течащо понастоящем разследване. — В това отношение съществува цял набор заблуждаващи реплики, но Мюз намира специално тази за най-ефикасна.

— Какво разследване?

— Госпожо Хънтър…

— Наричайте ме Марша. Моля.

— Добре. Католичка ли сте, Марша?

— Моля?

— Нямам желание да си завирам носа в лични въпроси. Само искам да установя дали по някакъв начин сте обвързана с католическата общност „Света Маргарита“ в Ийст Ориндж.

— „Света Маргарита“ ли?

— Да. Член ли сте на паството?

— Не. Ние сме в „Света Филомена“. Тук, в Ливингстън. Защо питате?

— Свързана ли сте по какъвто и да било начин със „Света Маргарита“?

— Не — отвръща Марша и веднага пита на свой ред: — Какво имате предвид под „свързана“?

Лорън кара нататък — не иска да губи темпо:

— Познавате ли някого от тяхното училище?

— „Света Маргарита“ ли? Не, никого.

— А някоя от преподавателките?

— Не.

— Ами сестра Мери Роуз?

— Коя?

— Познавате ли някоя от сестрите в метоха?

— Не. Познавам две-три от „Света Филомена“, но сред тях няма Мери Роуз.

— Значи това име нищо не ви говори?

— Абсолютно нищо. За какво става дума?

Лорън не отделя поглед от лицето на тази жена в очакване да регистрира „издайническо“ трепване. Такова няма, но това не означава кой знае какво.

— Сама ли живеете с децата?

— Да. Е, Кайра обитава стаята над гаража, но тя е дошла тук от друг щат, за да учи.

— Но живее при вас?

— Наема стаята и помага вкъщи. Ходи на лекции в университета „Уилям Патерсън“.

— Разведена ли сте?

— Вдовица.

Казаното от Марша Хънтър кара едно-две неща да застанат по местата си. Не всички — дума да не става. Дори съвсем недостатъчно. На Лорън й иде да се напсува. Трябваше да се подготви по-сериозно.

Марша скръства ръце пред гърдите си.

— За какво става дума, все пак?

— Една сестра на име Мери Роуз почина съвсем наскоро.

— И е преподавала в това училище?

— Да, тя бе учителка в „Света Маргарита“.

— Все още не мога да разбера какво общо…

— Когато прегледахме разпечатката на телефонните й разговори, попаднахме на един, който не сме в състояние да обясним.

— Обаждала се е тук?

— Да.

Марша Хънтър добива объркан вид.

— Кога?

— Преди три седмици. На 2 юни, ако трябва да бъдем съвсем точни.

Марша поклаща глава.

— Може да е бил погрешно набран номер.

— За цели шест минути?

Тези думи карат Марша да се замисли.

— Кой ден казахте?

— Втори юни. Осем вечерта.

— Мога да проверя в календара си, ако желаете.

— Дори настоявам. Благодаря ви много.

— Горе е. Веднага се връщам. Но съм сигурна, че никой от нас не е разговарял със сестра Мери Роуз.

— Никой от нас?

— Моля?

— Казахте „от нас“. Кого имахте предвид?

— Де да знам. Когото и да било от този дом.

Лорън не задълбава повече.

— Имате ли нещо против да задам няколко въпроса на детегледачката ви?

Марша Хънтър се колебае.

— Мисля, че няма никаква пречка за това. — Усмихва се насила. — Но момчетата ще вдигнат голям скандал, ако ги назовете „деца“ в тяхно присъствие.

— Ясно.

— Ей сега се връщам.

Лорън се отправя през кухнята към задната врата. Наднича през прозорчето. Кайра подава обръч на Етан, който хвърля и пропуска. Следва Пол, чието попадение е точно.

Лорън се извръща. Нещо привлича вниманието й.

Хладилникът.

Лорън не е омъжена, няма деца и не е отраснала в някое от онези щастливи семейства, но ако има нещо по-американско, по-семейно от един домашен хладилник, тя в никакъв случай не знае какво може да е то. Всичките й приятели имат подобни хладилници. Тя самата няма и съзнава колко достойно за съжаление е това обстоятелство. Лорън разполага с две котки и няма истински близък човек, ако не се брои мелодраматичният образ на собствената й, изцяло погълната от себе си майка.

Но в повечето американски домове, ако искаш да надникнеш в техния интимен кръг, трябва да потърсиш с поглед масивното туловище на хладилника. Тук са закачени детски рисунки. Съчинения от училище, целите в забележки за посредственост, които минават за отличия. Виждат се напечатани покани за рождени дни, провеждани на места като „Малкия физкултурен салон“ и „Боулинг зала «Източен Хановер»“. Формуляри за ваксинация, ученически пътувания, членство във футболен клуб.

И, разбира се, семейни снимки.

Лорън е единствено дете и независимо от това, колко често се натъква на подобни — това магнетизирано множество от усмивки — все й се струва, че цялата работа пада малко нереална, също като лошо предаване по телевизията или получена нескопосна поздравителна картичка.

Мюз пристъпя с прикован към една снимка поглед. Още неща заемат местата си в нейното съзнание.

Как не го е забелязала досега?

Трябваше да се сети веднага. Хънтър. Името не е някаква рядкост, но и не се среща под път и над път. Очите й обхождат останалите фотографии, но пак се връщат върху първата — онази, която изглежда е правена по време на бейзболен мач. Лорън продължава да съзерцава снимката, когато Марша се връща.

— Всичко наред ли е, инспектор Мюз?

Гласът й стресва посетителката.

— Намерихте ли календара си?

— Нищо няма записано в него. Наистина не си спомням какво съм правила този ден.

Лорън кимва и пак се обръща към хладилника.

— Този мъж — започва тя, като посочва снимката — е Мат Хънтър, нали?

Лицето на Марша става непристъпно като крепостна стена.

— Госпожо Хънтър…

— Какво искате?

Допреди малко се долавяха някои дружелюбни нотки. Сега от тях няма и помен.

— Познавах го. Преди много години.

Пълна тишина.

— В началното училище. И двамата бяхме в „Бърнет Хил“.

Марша скръства ръце. Не реагира.

— Роднина ли ви е?

— Девер. Много добър човек.

Как иначе, казва си Лорън. Истински принц от приказките. Тя знае за инцидента с неволното убийство. Мат Хънтър е излежал присъда в затвор с усилено строг режим. Не е лесна работа. Спомня си сгънатите завивки върху дивана.

— Често ли идва тук? Искам да кажа, понеже е чичо на момчетата и така нататък.

— Инспектор Мюз…

— Моля?

— Бих желала да напуснете моя дом.

— И защо?

— Мат Хънтър не е престъпник. Случилото се с него е тежко нещастие. Той е платил скъпо и прескъпо за всичко.

Лорън мълчи с надежда Марша да продължи. Тя не го прави. Дава си сметка, че по този начин няма да стигне доникъде. Нека опита другояче:

— Аз го харесвах — заявява съвсем неочаквано тя.

— Не разбрах…

— Когато бяхме деца. Той бе много мил.

Това е точно така. Мат Хънтър бе добро дете. Един от „непременно-искам-да-стана-такъв“ малчугани на Ливингстън, който може би не е трябвало да полага чак такива прекомерни усилия.

— Тръгвам си — съобщава Лорън.

— Благодаря.

— Ако ви хрумне нещо във връзка с този разговор от 2 юни…

— Ще ви уведомя.

— Ще възразите ли, ако поприказвам с помощничката ви отвън?

Марша свива рамене с въздишка.

— Благодаря — казва Лорън и тръгва към изхода.

Марша се обажда зад гърба й:

— Мога ли да попитам нещо?

Лорън се обръща с лице към нея.

— Убита ли е онази монахиня?

— Защо питате?

Марша отново свива рамене.

— Мисля, че въпросът ми изобщо не е неуместен. Иначе защо ще идвате тук?

— Нямам право да обсъждам подробности от разследването. Съжалявам.

Марша нищо не казва. Лорън отваря вратата и излиза на двора. Слънцето в този дълъг юнски ден е все още високо в небосклона. Момчетата играят с толкова прекрасна непринуденост. Възрастните са абсолютно неспособни на подобно нещо. Абсолютно. Лорън си спомня своята мъжкаранска младост. Безкрайните игри, които никога, ама никога не й доскучаваха. Дали Марша Хънтър излиза понякога да играе с децата си? При тази мисъл нещо отново бодва Лорън в сърцето.

Не е време за това точно сега.

Марша сигурно гледа през кухненския прозорец. Трябва да действа експедитивно. Приближава момичето — как й беше името? Кайли, Кайра, Келси? — и махва с ръка.

— Здрасти.

То поставя свити на тръби длани пред очи и примигва. Доста е красива, а косите й имат ония руси отблясъци, които могат да се видят единствено при младежи или в бутилка с определен вид алкохол.

— Здрасти.

Лорън не губи време за празни приказки.

— Често ли идва тук Мат Хънтър?

— Мат ли? Разбира се.

Момичето отговаря без сянка от колебание. Лорън прикрива една усмивка. Ех, младост.

— Колко често?

Кайра — това й е името — се променя леко, проличава й умората, но си остава все така млада. Докато Лорън запазва авторитет в нейни очи, тя ще отговаря с охота на задаваните въпроси.

— Не съм ги броила, но по няколко пъти седмично.

— Добър човек ли е?

— Какво?

— Мат Хънтър викам. Добър човек ли е той?

Кайра разтяга лице в усмивка.

— Страхотен.

— Добър ли е към децата?

— Най-добрият.

Лорън кимва с престорено безразличие.

— Бил ли е тук снощи? — пита инспекторката с възможно най-безизразен тон.

Но Кайра накланя глава встрани.

— Защо не попитахте госпожа Хънтър?

— Просто за проверка и потвърждение. Бил е значи тук, така ли?

— Да.

— Цяла нощ?

— Ходих в града с приятели. Нямам представа.

— Върху дивана имаше сгънати завивки. Някой е преспивал. Кой?

Момичето свива рамене.

— Сигурно е бил Мат.

Лорън си позволява един поглед назад. Марша я няма на прозореца. Изглежда е отишла при задната врата. Момичето нищо не си спомня за 2 юни. На Лорън й стига засега, макар да не разбира накъде води всичко това.

— Знаете ли къде живее Мат?

— В Ървингтън мисля.

Задната врата се отваря. Достатъчно, казва си Лорън. Откриването на Мат Хънтър няма да я затрудни. Оттегля се с усмивка и мисълта, че не бива да подплашва Марша Хънтър, която би могла да предупреди своя девер. Мъчи се да върви колкото е възможно по-безгрижно. Махва на Марша за довиждане. Нейният отговор се позабавя.

Лорън тръгва по алеята към колата си, но в този момент забелязва още един образ от далечното минало — мама му стара, всичко това започва да прилича на автобиографичен филм — да се пръква пред погледа й. Облегнат върху капака на собствената й кола с виснала от устните цигара.

— Здрасти, Лорън.

— А стига бе! — отзовава се тя. — Инспектор Ланс Банър.

— От плът и кръв.

Той запраща цигарата на земята и я стъпква с пета. Тя сочи с пръст угарката.

— Мога да изпратя сигнал срещу тебе заради това.

— Пък аз си мислех, че се занимаваш с убийства.

— Пушенето убива. Не си ли прочел какво пише върху кутията?

Ланс Банър й дарява кисела усмивка. Колата му, явно необозначена полицейска машина, е паркирана край отсрещния бордюр.

— Отдавна не сме се виждали.

— От онази конференция в Трентън — казва Лорън. — Преди шест години? Седем?

— Там някъде. — Той скръства ръце, като продължава да се подпира върху капака на колата. — По работа ли си тук?

— Да.

— Замесен е наш стар съученик, доколкото разбирам.

— Може би.

— Ще ми кажеш ли нещо повече?

— А ти ще ми кажеш ли какво правиш тук?

— Живея наблизо.

— И какво от това?

— Това, че забелязах служебна кола от окръга и си рекох дали не мога да помогна с нещо.

— С какво например?

— Мат Хънтър иска да се върне в квартала. Избрал си е къща недалеч оттук.

Лорън мълчи.

— Това помага ли ти в случая?

— Не виждам с какво би могло.

Ланс отваря врата на колата с усмивка.

— Защо не ми кажеш какво става? Може пък да си помогнем един на друг.