Харлан Коубън
Невинният (14)

Глава 13

Лорън Мюз се е качила в машина на времето.

Завръщането в старото училище, в католическата гимназия „Света Маргарита“, дава живот на един куп клишета: коридорите са по-къси, таваните по-схлупени, шкафчетата — по-малки, а учителите — по-ниски. Но останалите неща, по-важните, не са претърпели кой знае каква промяна. Портите на училището се превръщат във времева дупка: в стомаха й се загнездва познатото неприятно усещане на постоянна несигурност, стремеж към признание и бунт започва да се бори сам със себе си.

Почуква по вратата на майка Катерина.

— Влез.

В кабинета е седнало младо момиче. Носи същата униформа, която е обличала самата тя преди толкова години — бяла блузка и карирана пола от тъмен вълнен плат. Господи, колко я е ненавиждала. Момичето е свело глава, видимо след кастрене от страна на игуменката. Косата й на масури се спуска пред лицето като съдрана завеса.

Чува се гласът на майка Катерина:

— Можеш да си вървиш, Карла.

С приведени рамене и поглед надолу Карла се изнизва от стаята. Лорън й кимва, сякаш иска да каже: „Съчувствам ти, сестро“. Карла не вдига очи. Затваря вратата след себе си.

Майка Катерина наблюдава цялата сцена с израз на удовлетворение и известно съжаление, сякаш чете мислите на Лорън. Върху бюрото й се мъдри цяла колекция от гривни в най-разнообразни разцветки. Когато Лорън ги посочва, благият израз напуска лицето на игуменката.

— Всичките ли са на Карла? — интересува се Лорън.

— Да.

Нарушение на правилата за обличане — казва си посетителката с усилие да не поклати глава. — Господи, това място няма никога да се промени.

— Не си ли чувала за това? — пита майка Катерина.

— За кое да съм чувала?

— Гривните. — Тя си поема дълбоко дъх. — Играта на гривна.

Лорън свива рамене.

Майка Катерина затваря очи.

— Сега сигурно му викат… мода някаква.

— Ъ-хъ.

— Различните гривни… Даже не знам как да го кажа… Всеки цвят има определен сексуален смисъл. Черният цвят означава… едно нещо. А пък червеният…

Лорън вдига ръка.

— Мисля, че картинката ми е ясна. Значи момичетата носят тези неща като материален израз на някакво завоевание.

— По-лошо.

Лорън изчаква.

— Не си дошла тук заради това.

— Кажете ми, все пак.

— Момичета като Карла си слагат подобни гривни в компанията на момчета. Ако някое от тях успее да отмъкне някоя гривна, тогава момичето трябва да… да извърши акта, който съответният цвят символизира.

— Шегувате се, нали?

Майка Катерина я поглежда със смазващата тежест на своята възраст.

— На колко години е Карла? — пита Лорън.

— На шестнайсет. — Майка Катерина посочва друг комплект върху бюрото си с изражение като че ли я е страх да го докосне. — Но тези тук взех от една осмокласничка.

Няма какво да се добави към казаното.

— Ето разпечатките на телефонните разговори, които поиска — казва игуменката, докато посяга зад себе си.

Сградата все още пази оня застоял дъх на тебеширен прах, който Лорън винаги досега е свързвала с представата за наивност на възрастните. Майка Катерина й подава малък свитък листове.

— Ние сме осемнайсет на брой и разполагаме с три телефона — съобщава тя.

— Значи по шест на един апарат — констатира Лорън.

Майка Катерина се усмихва и казва:

— А пък разправят, че вече не сме преподавали математиката както се полага.

Гостенката хвърля поглед към разпнатия Исус над главата на игуменката. Спомня си един стар виц, който научава още при постъпването си на това място: Някакво момче получава само двойки и тройки по математика и родителите му го изпращат в католическо училище. В края на първия срок те остават смаяни от пълната му шестица по същия предмет. Попитали сина защо се е излагал до този момент, получават следния отговор: „Ами щом видях оня пич закован към знака +, начаса разбрах, че тука нема лабаво“.

Майка Катерина се прокашля.

— Мога ли да задам един въпрос?

— Давайте.

— Известни ли са вече всички обстоятелства около смъртта на сестра Мери Роуз?

— Изследванията продължават.

Майка Катерина замълчава.

— Само това мога да ви съобщя в момента — допълва Лорън.

— Ясно.

Сега е ред на Лорън да замълчи. Но когато игуменката се извръща встрани, тя се обажда:

— Известно ви е повече от онова, което споделяте.

— Относно какво?

— Относно сестра Мери Роуз и случилото се с нея.

— Установихте ли действителната й самоличност?

— Не. Но ще го направим. Още преди да се стъмни. Готова съм да се обзаложа.

Майка Катерина изправя гръб.

— Би било добро начало.

— И нямате да ми кажете нищо повече?

— Точно така, Лорън.

Гостенката изчаква за момент. Старата жена… „лъже“ е прекалено силна дума. Но Лорън умее да надушва шикалкавенето.

— Прегледахте ли списъка с обажданията, майко?

— Да. Накарах и другите пет сестри, които използват същия апарат, да го прегледат. Повечето разговори са, разбира се, с роднини. Обаждали са се на сестри, братя, родители, на някои приятели. Има и разговори с местни магазини. Поръчвани са пици, китайска храна.

— Винаги съм мислела, че монахините са длъжни да се хранят в метоха.

— Мислите ти са били неправилни.

— Така си е — съгласява се Лорън. — Някои номера да са направили впечатление?

— Един-единствен.

Очилата за четене на майка Катерина висят на верижка върху гърдите й. Тя ги нахлузва на носа си и шава с пръсти за листчетата. Лорън й ги връща. Тя преглежда първото, плюнчи пръст и отгръща на второто. Взема химикалка и огражда нещо с нея.

— Ето.

Връща листчето на Лорън. Кодът на повикването е 973. Трябва да е в Ню Джърси, на максимум петдесет километра оттук. Обаждането е направено преди три седмици, а разговорът е продължил шест минути.

Нищо особено.

Върху малка масичка край бюрото на игуменката е поставен компютър. Странна е мисълта за майка игуменка, която сърфира из Мрежата, но в днешно време не са останали много бастиони на нейните противници.

— Мога ли да използвам вашия компютър? — пита Лорън.

— Разбира се.

Лорън опитва една проста програма за издирване на телефонния номер. Нищо.

— Номерът ли проверяваш? — пита сестра Катерина.

— Да.

— Според уебстраницата на Verizon този номер не е регистриран никъде.

Лорън вдига смаян поглед.

— Вече сте проверила?

— Всичките ги проверих.

— Ясно.

— За да съм сигурна, че нищо не е пропуснато.

— Много предвидливо от ваша страна.

Майка Катерина кимва.

— Допускам, че вие имате начини да проследявате подобни нерегистрирани номера.

— Имаме.

— Искаш ли да видиш жилището на сестра Мери Роуз?

— Да.

Стаята е такава, каквато би могло да се очаква — малка, чиста, с боядисани в бяло стени от шпаклован бетон, с един прозорец и огромно разпятие над леглото. Почти нищо лично, нищо, което да издаде каквото и да било относно характера на обитателката. Все едно, че умишлено се е стремяла към това.

— Съдебните експерти пристигат до час — съобщава Лорън. — Те ще потърсят отпечатъци, косми… такива неща.

Ръката на майка Катерина бавно намира устата й.

— Значи мислиш, че сестра Мери Роуз е била…

— Не си правете прибързани заключения.

Телефонът звъни и Лорън отговаря. Елдън Тек.

— Здрасти, сладурано, ще наминеш ли днес? — пита той.

— До час. Защо, да няма нещо ново?

— Издирих сегашния собственик на нашия цицопроизводител. „Сърджи Ко“ е днес част от „Локуд Ко“.

— Ония, големите от Уилмингтън ли?

— Да, някъде из Делауеър.

— Звъня ли им?

— Да.

— И?

— И не мина добре.

— Защо?

— Аз им казвам, че имаме тук труп, сериен номер на гръден имплант и се нуждаем от идентифициране.

— А те?

— А те не щат да съобщят нищо.

— И защо?

— Де да ги знам. Шикалкавят през цялото време и все ми повтарят за „медицинската тайна“.

— На баба им хвърчилката — отзовава се Лорън, но, забелязала гримаса върху лицето на игуменката, преминава в делови порядък: — Ще взема съдебна заповед.

— Те са голяма компания.

— Искат да си вържат гащите. Всичко да е по правилата.

— Ще отнеме време.

Тя мисли по въпроса. Елдън има право. Локуд са от друг щат. Ще й трябва заповед от федерален съдия.

— И друго — обажда се Елдън.

— Какво?

— Отначало сякаш нямаха никакви възражения. Звъня аз, обажда ми се някаква и вече е готова да провери серийния номер. Не казвам, че при тях това е рутинна процедура, но с такова впечатление останах.

— И какво?

— След това някакъв адвокат с такова едно напомпано име се обажда и ме отрязва като кисела краставица.

Лорън се замисля отново.

— Уилмингтън е на два часа път оттук, нали?

— При твоето каране — на четвърт.

— Възнамерявам да проверя на практика. Имаш ли името на надутия юридически пуяк?

— Тук някъде е. На фирмата. А, ето: „Рандал Хорн, Букман и Пиърс“.

— Обади се на господин Хорн. Кажи му, че съм на път да го сюрпризирам със съдебна заповед.

— Но ти нямаш такава.

— Откъде знаеш?

— Да бе.

Тя затваря и на свой ред звъни. Отговаря някаква жена. Лорън казва:

— Искам проследяване на нерегистриран телефонен пост.

— Име и идентификационен номер, моля.

Лорън съобщава личните си данни. След това диктува номера, получен от майка игуменка.

— Моля, изчакайте — казва жената.

Майка Катерина се прави на заета. Оглежда стаята, после прелиства книжата върху бюрото си. Лорън дочува по телефона почукване на клавиатура. После:

— Записвате ли?

Лорън измъква огризка от молив и касов бон от бензиностанция.

— Казвайте.

— Интересуващият ви номер е на Марша Хънтър с адрес 38 „Дарби Терас“, Ливингстън, Ню Джърси.