Харлан Коубън
Невинният (12)

Глава 11

Изглежда всекиму е съдено да сънува онзи ужасяващ сън за това, как му предстои изпит върху предмет, чиито часове не е посещавал в течение на цялата година. Мат не го сънува. За сметка на това, по силата на някакъв сходен механизъм, често го спохожда сън, в който отново е в затвора. Няма представа какво е сторил, за да попадне отново зад неговите стени. Няма спомен за някакво престъпление, нито за съдебен процес. Просто е пак в затвора и този път излизане няма.

Събужда се цял в студена пот. Очите му са насълзени. Цялото тяло трепери.

Оливия е свикнала с това. Тя го прегръща и шепне в ухото му, че нищо не се е случило и нищо не може да го нарани занапред. Тя сънува собствени кошмари, тази негова прекрасна жена, само че, изглежда, никога не изпитва необходимост да бъде утешавана.

Той спи на дивана в кабинета. В стаята за гости на втория етаж има разтегателно двойно легло, което му е прекалено голямо, за да спи в него самичък. Сега, вперил взор в мрака, по-самотен, отколкото в който и да било миг след първото появяване на Оливия в кабинета му, Мат фактически се страхува да заспи. Той държи очите си отворени. В четири призори колата на Марша тихо влиза в алеята.

Когато чува шума от ключалката, Мат отпуска клепачи и се преструва на дълбоко заспал. Марша пристъпя на пръсти и го целува по челото. От нея се разнася аромат на сапун и шампоани. Къпала се е, където и да е ходила. Дали сама? А него какво го интересува?

Тя влиза в кухнята. Все още „заспал“, Мат отваря едно око. Снаха му приготвя обеди за момчетата. Твърде опитната й ръка тъкмо маже филия със сладко. По бузите й се стичат сълзи. Мат мълчи. Изчаква я да свърши, слуша леките стъпки нагоре по стълбата.

В седем му се обажда Сингъл.

— Пробвах у вас — казва тя. — Няма никого.

— У снаха си съм.

— Ясно.

— Пазя племенниците.

— Да съм те питала?

Той разтрива лице.

— Какво има?

— Ще ходиш ли на работа?

— Да, но малко по-късно. Защо?

— Открих преследвача ти. Казва се Чарлс Тали.

Мат се привдига върху дивана.

— Къде?

— Да го обсъдим на четири очи. Става ли?

— Защо?

— Трябва ми още малко време за една работа.

— Каква по-точно?

— Във връзка с него. Ще дойда в кабинета ти в четири.

Така или иначе му предстои среща в музея.

— Добре.

— И още нещо.

— Какво?

— Каза, че е лично. Нещо свързано с Тали?

— Да.

— Значи си го закършил здравата.

* * *

Мат е член на управата на Нюаркския музей. Показва удостоверението си, но това не е необходимо. Пазачите при входа го познават отлично. Той им кимва и влиза. Малцина посетители се виждат във фоайето по това никое време. Мат се насочва към художествената експозиция, разположена в западното крило. Отминава най-новата придобивка — платно от Вазене Ворке Косроф^[1] — и поема към втория етаж.

Тя е там сама.

Вижда я застанала чак в противоположния край на коридора. На постоянното си място — пред картината от Едуард Хопър. Лекичко е наклонила глава наляво. Тя е необикновено привлекателна жена. Наближава шейсетте, почти метър и осемдесет, с високи скули и оня рус тон на косите, който изглежда е достъпен само за богатите. Както обикновено, излъчва интелект, стил и вкус.

Казва се Соня Макграт. Майка на Стивън Макграт, момчето, което Мат уби.

Тя винаги чака при Хопър. Творбата се нарича „Кино «Шеридан»“ и внушава чувство на пълно отчаяние и самота посредством изображението на един киносалон. Смайваща картина. В музея има десетки прочути работи, които пресъздават опустошения от войни, смърт и разруха, но нещо в този простичък наглед Хопър, нещо в този почти празен балкон говори на двама им на недостъпен за останалите език.

Соня Макграт чува стъпките му, но не се обръща. Мат отминава Стан, пазача, който винаги охранява този етаж в четвъртък сутрин. Разменят си мимолетни усмивки и кимвания. Мат се пита какво ли мисли този мъж за неговите редовни срещи с възрастната жена.

Застава редом с нея и устремява поглед към творбата на Хопър. Тя му прилича на необикновено огледало. Съзира върху платното тях двамата: той — разпоредителят на Хопър, и тя — самотният собственик на салона. Дълго време и двамата мълчат. Мат поглежда профила на Соня Макграт. Един път видя снимката й в неделна притурка на „Ню Йорк Таймс“. Тя е нещо като лидер на хайлайфа. Усмивката й от онази снимка е заслепяваща. Никога не я е виждал на живо. Пита се дали изобщо я има другаде, освен върху фотографска лента.

— Не изглеждаш особено добре — отбелязва Соня.

Тя не го гледа. Поне той не забелязва да го е сторила. Мат кимва утвърдително. Соня обръща поглед към лицето му.

Тяхната връзка — макар думата „връзка“ да е крайно неподходяща за определяне на отношенията им — започва няколко години след излизането на Мат от затвора. Телефонът му звънва, той вдига слушалката, а тя остава безмълвна. Не затварят. Дума не обелват. Понякога му се струва, че долавя нечие дихание, но най-често цари пълна тишина.

Нещо дава на Мат да разбере кой е отсреща.

На петия път Мат вдишва и издишва мъчително няколко пъти, преди да събере сили за думата:

— Съжалявам.

Следва продължително мълчание. После Соня казва:

— Кажи ми какво стана в действителност.

— Казах го. В съдебната зала.

— Кажи го пак. Всичко.

Той опитва. Отнема доста време. Тя мълчи. Когато приключва, Соня затваря.

На следващия ден звъни отново.

— Искам да ти разкажа за моя син — започва тя без предисловие.

И го прави.

Сега Мат знае за Стивън Макграт повече, отколкото би желал. Той вече не е просто едно непознато момче, с което се е сбил. Не е гредата върху релсите, запратила локомотива на Мат Хънтър извън коловоза. Макграт има две по-малки сестри, които го боготворят. Той обича да свири на китара. Пада малко хипи. Както признава самата Соня с лек смях, наследил го е от собствената си майка. Имал дарбата да изслушва всекиго. Всичките му приятели отиват с проблемите си при Стивън. Никога не изпитва необходимост да се превръща в център на внимание. Задоволява го втората линия. Винаги се смее на вицовете ти. Има един само провал — полицията го залавя с неколцина други хлапаци да пият преди навършване на осемнайсет — но никога не се е забърквал в сбиване, дори като малък, изпитва смъртен ужас от физическото насилие.

В рамките на този телефонен разговор Соня го пита:

— Знаеше ли, че Стивън не е познавал нито един от участниците в онова сбиване?

— Да.

Тогава тя заплаква.

— Защо тогава се е намесил?

— Нямам представа.

Запознават се лично преди три години именно тук, в Музея на Нюарк. Пият кафе и почти не разменят дума. След няколко месеца обядват заедно. Постепенно срещите им се превръщат в неотклонно следвана традиция — всеки втори четвъртък сутрин пред платното на Хопър. Никой от двамата не пропуска нито веднъж.

Първоначално не казват за това никому. Съпругът и дъщерите на Соня не биха разбрали в никакъв случай. Те двамата също не са в състояние да разберат. Мат не може да обясни причините, поради които тези срещи са от толкова огромно значение за него. Повечето хора биха приели, че го прави заради чувството за вина, че се опитва да възмезди в някаква степен мъката й. Но не за това става дума въобще.

В течение на два часа — толкова траят техните рандевута — Мат се чувства свободен, тъй като изпитва чиста болка и мъка — усеща. Не знае какво получава тя от цялата работа, но допуска да е нещо подобно. Говорят си за онази нощ. За живота на тях двамата. Обсъждат предпазливите стъпки, усещането, че почвата може всеки миг да поддаде под краката. Соня нито един път не казва: „Прощавам ти“. Никога не споменава, че той не е виновен, че е нещастен случай, че е излежал своето наказание.

Соня тръгва по коридора. Мат задържа още малко поглед върху картината и я следва. Спускат се по стълбите към преддверието на музея. Вземат си по чаша кафе и сядат край обичайната маса.

— Е — започва тя, — кажи ми какво става.

Не го прави от любезност или за да разчупи някакъв лед помежду им. Това не е елемент от схемата „здрасти-как-си-добре-съм-ами-ти?“. Мат й разказва всичко. Той споделя с тази жена, Соня Макграт, неща, за които не смее зъб да обели пред другиго. Никога не я лъже, не украсява и не редактира събитията.

Когато приключва, Соня го пита:

— Смяташ ли, че Оливия се е забъркала в някаква връзка?

— Уликите ми изглеждат доста красноречиви.

— Обаче?

— Обаче съм научен, че уликите рядко дават вярна представа за действителното състояние на нещата.

Соня кимва.

— Трябвало е да й се обадиш пак — казва тя.

— Направих го.

— Опитай в хотела.

— Опитах.

— И я няма?

— Изобщо не е записана там.

— В Бостън има два хотела на „Риц“.

— Пробвах и в двата.

— Ясно. — Тя се обляга назад и подпира с длан брадичка. — Значи научаваш, че по един или друг начин Оливия не ти е вярна.

— Така излиза.

Соня обмисля казаното. Никога не е виждала Оливия, но знае за връзката му с нея повече от всеки друг. Отклонява поглед.

— Какво? — пита Мат.

— Мъча се да открия приемливо обяснение за такова поведение от нейна страна.

— И?

— И засега не намирам. — Тя свива рамене и отпива от кафето си. — Винаги ми е изглеждала странна връзката ви с Оливия.

— Защо?

— Начинът, по който налапваш въдицата след една-единствена нощ преди десет години.

— Не стана така. Тогава не сме преспивали.

— В което може би се крие и причината.

— Не те разбирам.

— Ако бяхте преспали, може би магията щеше да се разчупи. Всички разправят, че любовният акт бил най-интимното преживяване под това небе. Всъщност е по-скоро обратното.

Той изчаква.

— Много странно съвпадение — обажда се Соня.

— Какво съвпадение?

— Кларк също е хлътнал до уши.

Мат не пита дали е сигурно или как е научила. Казва само:

— Много съжалявам.

— Не е каквото си мислиш.

Той замълчава.

— Няма никаква връзка с онова, което се случи с нашия син.

Мат прави опит да кимне.

— Ние имаме навика да обясняваме всичките си несгоди със смъртта на Стивън. Превърнахме го в най-силния си „животът е несправедлив“ коз. Но зад увлечението на Кларк се крие нещо много по-банално.

— И то е?

— Кларк е похотлив.

Тя се усмихва. Мат прави опит да й отвърне.

— Казах ли, че тя е много млада? Момичето, с което спи Кларк.

— Не си.

— На трийсет и две. Имаме дъщеря на същите години.

— Много съжалявам — повтаря Мат.

— Недей. Това е обратната страна на медала, който споменахме преди малко — интимност и секс.

— Какво искаш да кажеш?

— Както повечето жени на моята възраст, аз не се интересувам особено от секс. Знам какво пишат специализираните списания. Известни са ми всички глупости за мъжете, които били най-активни на деветнайсет, а жените — в трийсетте си години. Но истината е, че мъжете са просто в много по-висока степен похотливи. Точка. За мене днес сексът няма нищо общо с интимното. От друга страна, Кларк изпитва нужда от него. Ето това е тя, това момиче, за него — секс. Освобождаване от напрежението. Физиологическа нужда.

— И това не те наранява въобще?

— Не става изобщо въпрос за мене.

Мат нищо не казва.

— Като си помисли човек, нещата са съвършено прости: Кларк има нужда от нещо, което изобщо не ме интересува. И той го намира другаде. — Соня забелязва особения израз на лицето му. Тя въздъхва и отпуска ръце в скута си. — Нека ти дам един пример: Ако Кларк обича например да играе покер, а аз не обичам…

— Стига, Соня. Това са различни неща.

— Така ли мислиш?

— За секса и покера?

— Добре, нека разгледаме нещата на равнище физическо удоволствие. Нещо като професионален масаж. Кларк го мачка професионално всяка седмица някакъв си Гари. В клуба…

— И това е друго.

— Но не виждаш ли връзката? То е едно и също. Сексът с това момиче няма нищо общо с интимността. Това е чисто физическо изживяване. Нещо като почесване по гърба или ръкостискане с приятел. Защо да имам каквото и да било против?

Соня вдига поглед в очакване.

— За мен не би било приемливо — заявява Мат.

Тя се усмихва под мустак. Соня си пада по умствените построения. Обича интелектуалните предизвикателства. Пита се дали наистина мисли онова, в което го убеждава, или просто го закача.

— И какво ще направиш сега? — пита тя.

— Оливия се прибира утре.

— И смяташ, че можеш да изтърпиш дотогава?

— Ще се опитам.

Тя го гледа втренчено.

— Какво има? — пита Мат.

— Не можем го избегна, нали. Мислех си… — Тя млъква.

— Какво си мислеше?

Погледите им се срещат.

— Знам, че това е до немай-къде изтъркано клише, но всичко тогава бе като в кошмар. Случилото се със Стивън. Процесът. Все очаквах да се събудя и разбера, че е някаква жестока шега, че всичко е наред.

Същото бе и с него самия. Попаднал е в лош сън, но всеки момент ще се появи усмихнат Стивън, за да му посочи скритата камера и да го освободи от непоносимото бреме.

— Но днес светът прилича на тъкмо обратното, нали, Мат?

Той кимва.

— Вместо да си мислим, че злото е кошмар, от който ще се пробудим — продължава тя, — днес доброто е илюзия. И точно това е сторил оня изпратен по телефона видеоклип — прекъснал е хубавия сън и те е върнал в суровата действителност.

Мат няма думи.

— Знам, че никога няма да се оправя от преживяното — продължава Соня Макграт. — Просто не е възможно. Но си мислех… Надявах се ти да можеш.

Мат очаква още нещо. Но тя мълчи. Изправя се рязко, сякаш е казала прекалено много. Двамата се насочват към изхода. Соня го целува по бузата, а когато се прегръщат, го задържа миг по-дълго от обичайното. Но както всеки път, той усеща вътрешната й разруха. Смъртта на Стивън неизменно присъства навсякъде — в жестовете, в думите й. Той постоянно стои край тях — техен вечен спътник в живота.

— Ако мога да ти помогна с нещо — шепне тя, — обаждай се по всяко време.

— Добре.

Гледа я как си отива. Мисли върху чутото от нея относно неуловимата черта между лошия и хубавия сън, а след това, когато най-после гърбът й изчезва зад ъгъла в края на коридора, той поема в обратна посока.