Харлан Коубън
Невинният (10)

Глава 9

Оливия казва:

— Здрасти, скъпи, как мина денят?

Мат само държи телефона.

— Мат?

Полицейската кола е изчезнала. Мат поглежда назад. Марша стои на верандата с ръце на кръста. Пол гони Етан. Двамата се заливат от смях.

— Е — продължава Оливия, сякаш абсолютно нищо не е било, — къде си сега?

— При Марша.

— Всичко наред ли е?

— Ще водя децата на вечеря.

— Да не ги набуташ отново в Макдоналдс. Стига с тия боклуци.

— Няма.

Трябва да действа предпазливо. Да не стъпи накриво. Мат държи телефона и си мисли: Не мога сега да й кресна: „О-хо, пипнах ли те!“.

— Има ли нещо ново? — пита Оливия.

— Не, няма — отвръща той. Кайра се качва в колата си. Тя му праща широка усмивка и махва с ръка за довиждане. Той кимва. — Търсих те — съобщава Мат с възможно най-безучастната интонация.

— Така ли?

— Да.

— Кога?

— По обед.

— Вярно?

— Не, измислям си. Вярно, разбира се.

— Странна работа.

— Кое му е странното?

— Не съм чувала телефона да звъни.

— Може да не си била в обхват — опитва се да й даде възможност за измъкване.

— Може би — повтаря бавно тя.

— Оставих съобщение.

— Чакай малко. — Следва пауза. — Да, тук пише „три пропуснати обаждания“.

— Моите ще са.

— Съжалявам, скъпи. Все още не мога да свикна с този апарат. При стария изваждах съобщенията с 676 и после звездичка. Ту не знам дали е пак така.

— Не е. Сега трябва да въведеш последните четири цифри от собствения си номер и после — „ок“.

— Така ли? Добре.

Мат затваря очи. Не може да повярва на ушите си — толкова обичайно и дори банално е всичко това.

— Къде беше? — пита я той.

— Кое?

— Когато се обаждах. Къде беше?

— А, на семинар.

— Къде?

— Какво къде? В Бостън.

— На каква тема?

— Някои нови програми, които пречат на служителите да си бродят из мрежата в услуга на собствени интереси през работно време и за сметка на фирмата. Нямаш представа какво огромно количество работни часове отиват за оня, дето клати гората.

— Ъ-хъ.

— Слушай, трябва да бягам. Имам делова вечеря.

— Познавам ли някого?

— Не, нито един. — Оливия въздъхва, сякаш малко пресилено. — И забележи: няма такива, с които би желал да се запознаеш.

— Досадници?

— Страшни.

— В кой хотел си?

— Не ти ли казах?

— Не.

— „Риц“. Но съм в постоянно движение. Най-добре е да ме търсиш на мобилния.

— Оливия…

— Чакай малко…

Следва продължителна пауза. Марша прекосява поляната в негова посока. Показва мълчаливо колата си, за да разбере дали може вече да тръгва. Той кимва утвърдително. Уморени от търчане в кръг, Пол и Етан също го приближават. Всеки го хваща по за един крак. Мат им прави гримаса и сочи телефона, за да разберат, че в момента е зает с друго. Не разбират.

Обажда се Оливия:

— Пристигнала ми е някаква снимка. Кой бутон да натисна?

— Дясно горе.

— Чакай малко… Я, та това си ти! Виж за какъв хубавец съм се омъжила.

Мат не може да сдържи усмивката си. И от нея го заболява още повече. Обича я. Този удар може да бъде смекчен, но няма начин да го избегне.

— Не е в мой интерес да споря по въпроса — казва той.

— Но това не е най-красивата ти усмивка.

— Даже няма такава. Ни помен.

— И си свали ризата другия път.

— Ти също.

Оливия се засмива, но не с обичайната лекота.

— Най-добре още сега — добавя Мат, а следващите думи излитат като от само себе си: — А може и платинена перука да си сложиш.

Мълчание.

Този път го нарушава той:

— Оливия…

— Тук съм.

— Тогава… когато те потърсих…

— Какво?

— Всъщност отговарях на твое обаждане.

Усетили сякаш напрежението, момчетата освобождават краката му. Пол обръща глава към Етан.

— Но аз не съм те търсила — възразява Оливия.

— Напротив. Искам да кажа, че ми се обадиха от твоя телефон.

— Кога?

— Малко преди да те потърся аз.

— Нищо не разбирам.

— По линията получих изображение. На мъж с черна коса. А после пристигна видеоклип.

— Видеоклип ли?

— Ти бе в някаква стая. Поне жената много прилича на тебе. Само че беше с платинена перука.

Ново мълчание, а след това:

— Нямам никаква представа за какво говориш.

Дали й вярва? Толкова му се иска, така много жадува просто да зареже цялата работа…

— Днес преди обед, точно преди да ти оставя съобщението, получих образ след твое обаждане…

— Не-не, това ми е ясно, обаче…

— Обаче какво?

— Я чакай — казва Оливия, — това може би обяснява някои неща.

Пол и Етан отново започват да кръжат в главозамайваща спирала. Прекалено близо са до уличното платно. Мат закрива микрофона с длан и виква към тях да се върнат по-навътре в двора.

— Какво обяснява? — пита той.

— Ами мисля… не мога да разбера защо не съм чула първото ти обаждане. В обхват съм. Сега проверявам пропуснатите разговори и знаеш ли какво? Джейми също е звъняла. И нея не съм чула.

— Е?

— Е, работата е там, че участниците в тия семинари до един се мислят за големи майтапчии. Може някой да си е направил някоя дебелашка шега.

— Шега.

— Ами по време на днешния семинар направо задрямах — до такава степен бе скучно. Когато се окопитвам, виждам чантата си леко отместена. Не много. Но като се сещам сега: категорично мога да кажа, че е местена. В оня момент не му мислих много-много.

— И сега смяташ, че…

— Да, че са я взели, правили, каквото правили и сетне оставили на мястото й. Де да знам и аз — шантава работа.

Мат не знае какво да мисли, но нещо в тона на Оливия не звучи убедително.

— Кога се прибираш?

— В петък.

Той премества апарата в другата ръка.

— Ще прескоча до теб.

— Нямаш ли работа?

— Нищо съществено.

— Но — казва тя с малко унил глас — утре е твоят четвъртък… в музея.

Почти е забравил за това.

— Не можеш да го пропуснеш.

Три години не го е пропускал. От доста време насам Мат с никого не споделя за тези свои срещи, които се провеждат през четвъртък в музея. Никой не би разбрал. Там съществува връзка от особен характер, обвързаност, обоснована от необходимост и тайна. Трудно е да се каже повече. Просто тези срещи са прекалено важни. Но той въпреки това казва:

— Мога да го отложа.

— Не би трябвало, Мат. Отлично знаеш.

— Мога да взема полет още сега…

— Няма защо. Аз съм си у дома другиден.

— Не ми се чака.

— Бездруго съм затънала в работа до шия. Трябва да вървя. Ще се чуем по-късно, става ли?

— Оливия…

— До петък — казва тя. — Обичам те.

И затваря.