Харлан Коубън
Невинният (60)

Глава 59

Колкото и да се опитва, Мат не може да се измъкне от леглото.

— Върви — казва той на Лорън.

Тя се обажда в полицията на Рино и тича към колата. Още е на три километра от „Надървеният бобър“, когато телефонът звънва.

Тя го включва и казва мрачно:

— Мюз.

— Значи си още в Рино.

Адам Йейтс. Гласът е неясен.

— Да.

— Аплодират ли всички твоя гений?

— По-скоро обратното.

Йейтс хихика.

— Обичат ме хората, а?

Явно е пиян.

— Кажи ми къде се намираш, Адам.

— Истина ти казвам.

— Знам, Адам, знам.

— Имам предвид заплахата срещу моето семейство. Не казвам, че е била в някой момент физическа. Но жена ми, децата. Работата ми. Този запис беше по-страшен от пистолет. Насочен срещу всички нас. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е.

— Работех под прикритие. Представях се за богат търговец с недвижимости. И оня изрод, Клайд Рангор, ме взе за подходяща мишена. Де да го знам онова момиче на колко е години? Трябва да ми повярваш.

— Къде си, Адам?

Той не обръща внимание на въпроса.

— И ето че някакъв звъни. Иска откуп за лентата. Отиваме двамата с Кал при Рангор. Притискаме го както трябва. Има си хас! Да не сме деца. Кал се заема със случая. Той е добряк по душа, но има склонност към садизъм. Един път усмърти един по време на разпит. Тогава аз му отървах кожата. Аз неговата — той моята. Това са приятелите. Сега е мъртъв, нали?

— Да.

— По дяволите! — Той заплаква. — Кал удари Ема Лемей здраво в бъбрека. Предупреждение. Влизаме вътре и си викам: ей сега ще си поговорим, както подобава, а той я грабва и почва да я изтупва като брашнен чувал. Рангор пет пари не дава — нали и той си я блъска редовно. По-добре нея, отколкото него.

Лорън е вече почти на паркинга.

— Тоя Рангор да вземе да се напикае. В буквалния смисъл. Уплашен е като не знам какво и търтва да донесе записа. Обаче го няма. Момичето, казва той, оная Касандра от записа — тя го е свила. Обещава да го върне. Двамата с Кал си викаме: страх божи му вселихме на тоя дръвник. Ще прави каквото му кажем. И изведнъж хоп — и Лемей, и Рангор, и пустата му Касандра потъват вдън земи. Минават години. Аз не преставам да си мисля за това. Всеки ден. И ето, пристига съобщение от Националния институт по криминология и криминалистика. Открито е тялото на Лемей. И всичко започва да се завръща. Както винаги съм знаел, че ще стане.

— Адам, много е късно за това.

— Да, така е.

Тя паркира колата.

— Все още имаш приятели.

— Знам. Свързах се с тях. Затова ти се обаждам.

— Какво общо…

— Граймс ще потули случая със записа.

— Какви ги дрънкаш?

— Ако се разчуе, съсипва ми семейството.

— Не може просто да се унищожи тази касета.

— Никому не е нужна повече. Граймс и хората му ще го уредят заради мене. Имат нужда само от твоето сътрудничество.

И в този момент тя разбира какво се готви да направи Адам. Обзема я паника.

— Почакай, Адам, изслушай ме.

— Двамата с Кал ще паднем на огневата линия.

— Адам, недей! Чуй ме!

— Граймс трябва да получи шанс да уреди нещата.

— Помисли за децата си…

— Вече го сторих. Семействата ни ще получат всички обезщетения и компенсации.

— Баща ми, Адам — промълвя Лорън с насълзени очи, — сложи край на живота си. — Нямаш представа какво ще причиниш на…

Но той не слуша.

— От тебе се иска само да си затвориш устата. Ти си добър следовател. От най-добрите. Моля те в името на моите деца.

— Дяволите да те вземат, Адам, чуй ме!

— Сбогом, Лорън.

И затваря.

Лорън оставя колата на паркинга. Излиза разплакана, вдига яден поглед към небесата, а в далечината — готова е да се закълне — се разнася мощен изстрел.