Харлан Коубън
Невинният (6)

Глава 5

Минават два часа. Оливия не се обажда.

Мат прекарва това време в компанията на Айк Кайър, богопомазан старши съдружник с дълга прошарена коса, която носи пригладена назад. Той произхожда от заможно семейство. Умее да използва връзки и кажи-речи нищо повече, но понякога и това стига. Притежава вайпър^[1] и два харлея. Прякорът му в кантората е Средкриз — съкратено от „криза на средната възраст“.

На Средкриз му стига умът да разбере, че не е надарен с голямо количество от него. Поради тази причина често прибягва до услугите на Мат. Известно му е, че той е съгласен да върши черната работа, като през цялото време остава на заден план. Това дава възможност на Средкриз да ръководи делата с големите корпоративни клиенти и да поддържа реноме. Допуска това да уязвява в някаква степен Мат, но не дотолкова, че да направи нещо по въпроса.

Корпоративните измами може да не носят добро на Америка, но това не важи за лъскавите и богати адвокатски къщи, като тази на Картър Стърджис. Сега обсъждат делото Майк Стърман, главен изпълнителен директор на огромната фармацевтична компания „Пентакол“, който е обвинен — между другото — в манипулиране на счетоводната документация, с цел да влияе върху цените на акциите в стоковата борса.

— В общи линии — казва Средкриз с най-приятния си за ушите на съдебните заседатели тон — защитната ни линия ще бъде…? — Той поглежда Мат очаквателно.

— Прехвърли вината върху другия — казва той.

— Другия?

— Да.

— Кой друг?

— Обвиняваме когото ни падне — пояснява Мат. — Финансовият директор — зет на Стърман и някогашен най-добър приятел, деловодството, одиторската фирма, банките, борда на директорите, по-ниско поставени в йерархията началници. Твърдим, че някои от тях са мошеници. Заявяваме, че други са допуснали неволни грешки, чийто ефект е излязъл от контрол.

— Това не оставя ли впечатление за известно противоречие? — пита Средкриз, като скръства ръце и бърчи вежди. — Да твърдим, че има едновременно зла умисъл и небрежност?

Млъква, вдига поглед към тавана, усмихва се и кимва. Злонамереност и небрежност. Харесва му.

— Целта ни е да внесем объркване — посочва Мат. — Обвиняваме цял куп хора, но нищо конкретно. В края на краищата съдебните заседатели ще останат с впечатлението, че нещо не е наред, но няма да знаят с кого да свържат вината за това. Засипваме ги с факти и цифри. Навираме им в очите всяка нищожна грешка, всяка пропусната запетайка. Представяме нещата така, сякаш и най-незначителният пропуск е фатален, макар да знаем, че не е така. Поставяме под въпрос всяко нещо. Подозрителни сме към всекиго.

— Ами с Бар Мицва^[2] какво ще правим?

Стърман прахосва два милиона долара за Бар Мицва на своя син. Програмата включва чартърен полет до Бермудските острови и специален концерт на Бионсе и Я Рул^[3]. Видеозаписът — всъщност професионално DVD — ще бъде показан в съдебна зала.

— Най-обикновени делови разноски на фирмата.

— Я пак?

— Погледни кои са присъствали. Ръководители на огромни фармацевтични вериги. Топбизнесмени. Високопоставени държавни служители от Агенцията за контрол над лекарствените средства, които дават разрешителни за производство и разпространение. Лекари, изследователи, кой ли не. Нашият клиент печели клиенти, а също така лобира за развитие на бизнеса си посредством това тържество. Напълно законна практика още отпреди Бостънския чай^[4]. Стореното от него е за доброто на компанията.

— А това, че повод за тържеството е празникът на неговия син?

Мат свива рамене.

— Това е дори много добре. Тоя Стърман е умна глава. — Средкриз прави гримаса. — Помисли само. Ако той бе казал така: „Вижте сега, организирам колосален купон за нашите клиенти“, това не би му помогнало да установи отношенията, към които се стреми. Затова Стърман, този скромен гений, прибягва към много по-изтънчен ход. Кани своите бизнес партньори на тържество по случай Бар Мицва на сина. Хваща ги по бели гащи. Те намират за крайно мила тази покана за участие в едно толкова лично, чисто семейно тържество, вместо да ги набута в до болка познато делово мероприятие. Стърман, като всеки интелигентен изпълнителен директор, проявява вкус към нетрадиционни подходи.

Средкриз бърчи вежди и кима мъдро.

— Е, това ми харесва.

Мат е очаквал подобна реакция. Поглежда мобилния телефон, за да се убеди, че батерията му е заредена. Заредена е. Проверява за пропуснати обаждания или съобщения. Няма такива.

Средкриз се надига.

— Утре ще продължим ли?

— Разбира се — успокоява го Мат.

Онзи излиза. Роланда провира глава през открехнатата врата. Сетне я обръща подир излезлия и като бърка с пръст в уста, симулира повръщане. Издава къркорещ звук. Мат поглежда часовника. Време е да тръгва.

Устремява се към фирмения паркинг. Погледът му се рее из пространството — забелязва всичко и нищо. Томи, момчето от паркинга, маха за поздрав. Все още замаян, Мат може би махва в отговор. Неговото място е най-отзад, под пробитите улуци на съседната сграда. Светът е организиран съобразно сложна йерархия — това му е известно — дори спрямо местата за паркиране.

Някакъв мъж почиства зелен ягуар — собственост на някой от старшите съдружници. Мат се обръща. Един от харлеите на Средкриз е тук, покрит с непромокаемо чергило. Вижда се изоставена пазарска количка. Преобърната. Три от четирите й колелца липсват. За какво са притрябвали някому колелца от пазарска количка?

Погледът на Мат се плъзва над автомобилните покриви към колите по улицата, главно таксита, и забелязва един сив форд таурус, който привлича вниманието му със своя номер: MLH-472, докато неговият собствен е МКН — доста близо, а подобни съвпадения правят впечатление.

Влязъл един път в колата и останал напълно сам, той започва да се измъчва от нова мисъл.

Е, добре, казва си Мат, положил невероятни усилия да се придържа към здравия разум. Да допуснем най-лошото: видяното по телефона е увертюра към някакъв род връзка.

За какъв бяс й е на Оливия да му изпраща клипа?

Какъв е смисълът? Иска да я хванат? Или това е зов за помощ?

Нещо не се връзва.

Но сега съобразява друго: не го е пратила Оливия.

Пристигна от нейния телефон, това — да, но тя — ако се приеме, че платинената блондинка е Оливия — май няма представа, че я снимат. Тя е обект на този клип — снимана, а не снимаща.

Кой тогава е изпращачът? Дали господин Синьо-черна коса? Ако е той, кой тогава прави първата снимка — неговата? Той самият?

Отговор: не.

Синьо-черният бе вдигнал ръка като за поздрав. Мат си спомня пръстена на ръката му. Или онова, което взема за пръстен. Няма сили в момента да погледне отново снимката. Но мисли за нея. Възможно ли е да е венчална халка? Не, беше на другата ръка.

Но така или иначе, кой го е снимал?

Оливия?

Защо ще му я праща? Или е станало неволно? Някой е натиснал неволно бутона за бързо избиране. Малко вероятно. Дали в стаята няма и трети?

Мат нищо не разбира. Блъска си главата още известно време, но тя нищо не ражда. И двете послания са от телефона на жена му. Това е ясно. Но ако тя е кръшнала от пътя, защо й е да го осведомява за това?

Отговор — явно мисълта му се върти в кръг: — няма защо.

Кой тогава?

Мат си спомня отново пакостливата усмивка върху лицето на Синьо-черния. Стомахът му се свива. Като по-млад бе много чувствителен. Колкото и странно да изглежда това днес. Той всеки път плачеше след загуба на баскетболен мач. Макар и махленски. Всяка неприятна дреболия оставаше в съзнанието му седмици наред. Всичко това се промени вечерта, когато загина Стивън Макграт. Ако затворът е в състояние да те научи на нещо, то е как да умъртвиш чувствата си. Да не показваш нищо. При никакви обстоятелства. Никога не си позволяваш нищо, дори чувство, защото от него или ще се възползва някой, или ще ти го отнемат. Сега Мат прави опит. Опитва се да умъртви усещането за пропадане, стаено в дъното на стомаха. Не успява.

Нападат го образи, ужасни образи, подсладени от болезнено щастливи спомени, а те нараняват най-дълбоко. Спомня си един уикенд, прекаран с Оливия във викториански хотел на В&В^[5] край Ленокс, щата Масачузетс. Вижда се да постила одеяла и разпръсва възглавници пред камината, а сетне да отваря бутилка вино. Помни начина, по който Оливия е хванала столчето на чашата, по който го гледа, по който светът, миналото, изпълнените с уплаха първи негови стъпки след затвора, всичко това избледнява, начина, по който зелените очи отразяват пламъците на огъня в камината — и как след всичко това да си я представи с друг мъж?

Нова мисъл превзема съзнанието му и тя е толкова ужасна, че за миг губи контрол над колата: Оливия е бременна.

Пред него светва червено и Мат за малко не минава през кръстовището. Скача върху спирачката в последния момент. Някакъв пешеходец, вече стъпил върху пътеката, се дръпва рязко назад и му показва юмрук. Мат държи волана с две ръце.

И двамата са преполовили четвъртото си десетилетие и часовникът безмилостно тиктака в главата на Оливия. Толкова й се иска да си има пълноценно семейство. Доста дълго време опитите им в това направление не водят доникъде. Мат започва да се безпокои — и то не на шега — дали причината не е у него. В затвора е изял доста бой. През третата седмица неколцина мъжаги го просват по лице на земята, разчекват краката му настрани, докато един от тях безмилостно го рита в слабините. За малко да изгуби съзнание от болка.

А сега из един път Оливия е бременна.

Иска му се да изключи съзнанието си, но не става. Овладян е от гняв. Така е по-добре, казва си той, отколкото да го изпива мъчителна болка от загубата на единственото нещо в този свят, на което държи.

Трябва да я намери. Веднага.

Оливия е в Бостън, на пет часа път оттук. Майната й на новата къща. Тръгвай веднага. Изясни нещата.

Къде е отседнала?

Обмисля въпроса. Казала ли му е? Не помни. Още един недостатък на мобилния телефон — човек престава да се безпокои за подробности от подобен характер. Какво значение има дали е настанена в „Мариот“, или в „Хилтън“? Тя е в командировка. Постоянно ще е в движение, по делови срещи и обеди — почти няма да се спира в стаята на хотела.

Най-лесно е, разбира се, да я открие на мобилния.

Сега какво?

Не знае къде се е настанила. А дори да я открие, не е ли по-разумно първо да я предупреди? От онова, което е видял, дори не може да е сигурен, че става дума за хотелска стая. Може да е в дома на самия Синьо-черен? Да речем, че знае кой е хотелът. Изтърсва се там без предупреждение и удря с юмрук по вратата. Оливия отваря полуоблечена, а отзад наднича онзи с увит около слабините пешкир. И какво прави Мат тогава? Спуква му главата? Или го посочва с пръст и виква ехидно: „Аха!“.

Опитва се отново да я набере. Пак няма отговор. Не оставя второ съобщение.

Защо не му е казала къде ще отседне?

Много ясно защо, нали, Мат, тъпо копеле?

Червена пелена засланя погледа му.

Достатъчно.

Опитва да се свърже със службата й, но отново попада на телефонния секретар: „Здравейте, аз съм Оливия Хънтър. Ще отсъствам от бюрото до петък. Ако е нещо неотложно, свържете се с помощничката ми, Джейми Су, като наберете шест-четири-четири“.

Това и прави Мат. Джейми отговаря веднага.

— Офисът на Оливия Хънтър.

— Здрасти, Джейми, Мат се обажда.

— Здрасти, Мат.

Държи с две ръце волана и говори през закрепен над главата му микрофон, което всеки път му се струва идиотско — чувства се като луд, който беседва с въображаем приятел. Когато човек говори по телефон, трябва да го държи в ръка.

— Искам да те питам нещо набързо.

— Давай.

— Знаеш ли в кой хотел е отседнала Оливия?

Мълчание.

— Джейми.

— Тук съм — отвръща тя. — Мога да проверя, ако изчакаш така. Но защо не я потърсиш на мобилния? Тя остави номера в случай, че я търсят спешно.

Не знае как да отговори, без да издаде отчаянието си. Ако й каже, че го е сторил и е оставил съобщение, Джейми ще попита защо просто не изчака обаждането й. Блъска си главата да измисли нещо правдоподобно.

— Искам да й пратя цветя. Изненада, нали разбираш.

— А, ясно. — В гласа й няма ентусиазъм. — Някакъв специален случай?

— Не. — И добавя крайно неубедително: — Още караме медения месец.

Смее се над собствената си жалка реплика. Нищо чудно, че Джейми не следва примера му. Продължително мълчание.

— Още ли си на линия? — пита Мат.

— Да.

— Ще ми кажеш ли къде е отседнала?

— Точно това гледам. — До слуха му стигат звуци от почукване по клавиатура. После: — Мат?

— Какво?

— Търсят ме по друга линия. Да ти звънна, когато го намеря?

— Разбира се — отвръща той, но работата никак не му харесва. Дава й номера си и затваря.

Какво става, по дяволите?

Апаратът отново вибрира. Поглежда номера. От службата. Роланда не се лигави с поздрави.

— Имаме проблем — съобщава без увертюри тя. — Къде си?

— Тъкмо излизам на Седемдесет и осма.

— Обърни. Улица „Уошингтън“. Изхвърлят Ева.

Той псува полугласно.

— Кой?

— Пастор Джил и ония два вола, синовете й. Отишли са там и я плашат.

Пастор Джил. Същата, която получава духовен сан по пощата и организира „благотворителни“ пансиони, в които млади хора могат да остават неограничено време, стига да й кихат социалните си помощи. Шарлатанските й схеми са достойни за нещо повече от обществено порицание. Мат обръща колата.

— На път съм — съобщава той.

Десет минути след това паркира на улица „Уошингтън“. Мястото се намира недалеч от парка, в който Мат играе тенис като малък. Отначало състезателно — всеки втори уикенд родителите му го мъкнат по турнири. Дори е включен в ранглистата за юноши младша възраст. После всичко приключва. Мат така и не проумява какво се случва с Нюарк. Той бе толкова преуспяващ град. По-богатите напускат района по време на миграционната вълна към предградията през петдесетте и шейсетте години. В това няма нищо странно — случва се повсеместно. Но Нюарк е изоставен. Тези, които го напускат — дори преселилите се едва на десетина километра оттук — никога повече не се вясват наоколо. Отчасти за това са виновни размириците в края на шейсетте. Отчасти става дума за проява на най-рафиниран расизъм. Но има и нещо друго, нещо по-лошо, а Мат не знае как точно да го характеризира.

Излиза от колата. Наоколо живеят предимно чернокожи. Такива са и повечето негови клиенти. Мат често се замисля по този въпрос. Като затворник той чува „Н-думата“^[6] по-често откъдето и да било. Използва я и той, отначало, за да се впише в затворническото общество, но с течение на времето тя започва да звучи все по-малко отблъскващо в неговите уши, което само по себе си е повече от отблъскващо.

Най-накрая се вижда принуден да изостави убеждението, с което е живял винаги: либералната богатска лъжа, че кожната пигментация е без значение. В условията на затвора цветът на кожата е най-главният фактор. Навън той е също толкова важен, макар по коренно различен начин.

Погледът му обхожда обстановката. Привлича го интересен надпис върху една стена от очукани тухли. Напръсканите със спрей букви са високи над метър: „Кучките лъжат!“.

В нормални условия Мат не би се занимавал с подобно нещо. Но днес го прави. Буквите са червени и наклонени. Дори неграмотен ще усети заредената в тях омраза. Мат се пита какво ли е накарало автора да сътвори подобно чудо. И дали реализацията му е утолила в някаква степен неговия гняв, или напротив — превърнала се е в първа стъпка към още по-голяма вандалщина.

Приближава къщата на Ева. Колата на пастор Джил е отпред — лъскав мерцедес 560. Един от синовете й я пази със скръстени на гърдите ръце и озъбена мутра. Очите на Мат продължават да шарят. Съседи се навъртат наоколо. Някакъв дребосък на около две години се е възкачил върху седалката на старинна косачка. Майка му я използва вместо количка. Тя изглежда притеснена и си мърмори нещо под носа. Хората зяпат Мат. Бял в района не е чудо невиждано, ама все пак си е гледка.

Синовете на пастор Джил блещят очи към него, докато той се приближава. Улицата притихва като в уестърн. Зрителите тръпнат в очакване на спектакъла.

Мат проговаря:

— Как върви?

Братята си приличат като близнаци. Единият го наблюдава. Вторият започва да товари вещите на Ева в багажника. Мат с око не мигва. Усмихва се и приближава.

— Ще се радвам, ако прекратите веднага всичко това.

Единият вол пита със скръстени на гърдите дънероподобни ръчища.

— Ти пък кой си?

Показва се и пастор Джил. Тя съзира Мат и също се озъбва.

— Не можете да я изхвърлите — заявява Мат.

Пастор Джил го дарява с царствен поглед.

— Тази сграда е моя.

— Не е. Тя принадлежи на щата — отвръща Мат. — Вие твърдите, че е благотворителен пансион за бездомни младежи от града.

— Ева не спазва правилата.

— Кои по-точно?

— Ние сме религиозна институция. Имаме си строг морален кодекс. Ева го престъпи.

— Как?

Пастор Джил се усмихва.

— Не мисля, че е ваша работа. Кой сте вие впрочем?

Синовете й се споглеждат. Единият пуска на земята нещата на Ева. Обръщат лица към него.

Мат сочи с ръка мерцедеса.

— Хубава каручка.

Братята смръщват вежди и се отправят към Мат. Единият изпуква с вратните прешлени, докато напредва с походка на пуяк. Другият свива и отпуска юмруци. Кръвта на Мат кипва. Макар да е странно, смъртта на Стивън Макграт — „случката“ — не го е накарала да се плаши от проявите на насилие. Ако през оная нощ бе проявил повече агресивност… а не по-малко… Само че това няма никакво значение в дадения момент. Научил е ценен урок, що се отнася до физическата разправа: нищо не може да се предскаже, но обикновено който нанесе първия удар, печели. Също така в повечето случаи побеждава по-едрият. Но започне ли забавата, падне ли червената пелена пред погледа на участниците в битката, всичко може да се очаква.

Пукащият врат отново пита:

— Кой си ти?

Мат не иска да рискува. Въздъхва и вади видеотелефона.

— Боб Смайли от новините на Канал девет.

Това ги кара да спрат.

Мат насочва обектива към двамата и се прави, че включва камерата.

— Ако не възразявате, смятам да заснема онова, с което се занимавате тук. До три минути пристига екипът, за да направи по-качествен материал.

Братята обръщат взор към майката. Лицето на пастор Джил е огряно от блажена, но уви, престорена усмивка.

— Помагаме на Ева да се пренесе — съобщава тя. — В по-хубава квартира.

— Ясно.

— Но ако тя предпочита да остане…

— Тя явно предпочита да остане — уверява я Мат.

— Майло, върни й нещата обратно.

Майло, Пукащия врат, хвърля към Мат рибешки поглед. Той продължава да държи високо видеотелефона.

— Задръж малко така, Майло.

Двата вола започват да разтоварват вещите на Ева. Пастор Джил се устремява към своя мерцедес и чака там. Ева поглежда от прозореца на първия етаж и мълви беззвучно: „Благодаря“. Мат кимва и се извръща.

И точно в този миг, без да е търсил с поглед нещо специално, той съзира сивия форд таурус.

Колата стои с работещ двигател на трийсетина метра от него. Мат застива. Сиви фордове таурус се срещат под път и над път. Няма съмнение. Те са може би най-често срещаните леки автомобили в страната. Да види два за един ден не е кой знае какво. Мат не се съмнява, че в радиус от сто метра има поне още един. Дори повече от същия вид. И никак не би останал изненадан, ако някой от тях се окаже също така сив на цвят.

Но дали номерът му ще започва с MLH, толкова близо до неговия МКН?

Погледът му остава прикован в табелата.

MLH-472.

Същата кола, която видя пред службата. Мат се опитва да овладее дишането си. Може да е съвпадение. Не е изключено. Като си помисли човек, дори е напълно възможно. Човек може да попадне два пъти в един и същи ден на една и съща кола. Та той се намира… на колко… няма и километър от офиса. Не е кой знае какво. Чудо голямо.

В един нормален ден — да се отбележи: в който и да било друг ден — Мат би отминал това съвпадение без дори да се замисли.

Но не и днес. Колебае се, но не дълго. После тръгва към колата.

— Ей — провиква се Майло, — къде отиваш?

— Карай нататък, мъжки.

Мат не е направил и пет крачки, когато предните гуми на форда започват да се завъртат, преди да потегли. Мат ускорява крачка.

Без да дава мигач, колата рязко пресича улицата. Блясва бялата светлина за заден и Мат разбира, че водачът иска да обърне посоката. Натиска спирачката и завърта волана като бесен. Мат е само на броени крачки от задното стъкло.

Крясва високо:

— Ей, почакай!

Сякаш може с думи да спре тежката машина. Спринтира и се хвърля пред нея. Неправилно решение.

Гумите на тауруса загребват чакъл от банкета, изсвирват върху асфалта и колата се устремява към него.

Няма бавене, няма колебание. Мат отскача встрани. Таурусът дава газ. Мат е сега в хоризонтално положение. Калникът на колата закача глезена му. Ослепяваща болка поразява съзнанието. Ударът завърта тялото му във въздуха и го запокитва ничком върху земята. Претъркулва се. Остава възнак.

Известно време лежи така и примигва срещу слънцето. Наоколо се събират хора.

— Как сте? — обажда се някой.

Той поклаща глава и сяда. Проверява глезена. Здравата охлузен, но без счупване. Някой му помага да се изправи.

Целият екшън — от мига, в който съзира колата, до онзи, в който тя прави опит да го прегази — е продължил пет, максимум десет секунди. Не повече. Мат гледа втренчено.

Някой — най-меко казано — го следи.

Бърка в джоба. Телефонът си е там. Тръгва обратно към апартамента на Ева. Пастор Джил и воловете й са се измели. Проверява дали всичко при Ева е наред. Сетне влиза в собствената си кола и дълбоко въздъхва. Обмисля какво ще прави сега и решава, че първата стъпка е повече от очевидна.

Обажда се на личния й телефон. Когато Сингъл отговаря, той пита:

— В кантората ли си?

— Аха — отзовава се Сингъл.

— До пет минути съм при теб.