Харлан Коубън
Невинният (50)

Глава 49

Докато навлиза в Пенсилвания с крадената бяла кола, Мат установява с изненада колко много от придобитата в затвора и смятана от него за безполезна информация се е запазила в паметта му. Разбира се, затворът не е универсално училище по престъпност, както са свикнали да мислят мнозина. Не бива да се забравя, че „преподавателите“ са били заловени до един и това обстоятелство хвърля известна сянка върху експертния им имидж.

Той никога не се е заслушвал особено внимателно. Престъпната дейност не влиза в кръга на неговите интереси. Проектите му, които следва неотклонно в течение на девет години, предвиждат поддържане на максимална дистанция спрямо всичко, което макар и малко намирисва на затвор.

Всичко това се промени.

Усвоения от Сол метод за крадене на леки коли дава резултат. И ето че сега Мат си припомня други уроци по закононарушаване, които е научил там. Спира на голям паркинг. Няма охрана, няма дявол. Сега не иска да краде кола — само номера. Трябва му комплект номера с буквата „Р“. Вади късмет. В участъка за служебни коли съзира номер, който започва с интересуващата го буква. Това, че колата се намира в тази част на паркинга, е добре. Работното време изтича не по-рано от 17:00, а сега е 11 часа. Собственикът ще остане вътре минимум още няколко часа.

Отбива се в „Направи си сам“, за да купи тънка изолационна лента. С нейна помощ оформя буквата „Р“ във „В“. Разбира се, тази фалшификация не може да издържи една по-сериозна проверка, но е достатъчно добра да му помогне да стигне желаната цел.

Харисбърг, щат Пенсилвания.

Няма друг избор. Трябва да отиде в Рино. Това предполага полет със самолет. Знае, че е рисковано. Затворническите инструкции за запазване на конспирацията са все отпреди 11 септември. Мерките за сигурност са се променили много след тази дата, но все още си има вратички. Трябва само добре да помисли, да действа светкавично и да извади малко повече от обикновен късмет.

Започва с елементарна хитрост и дребно хулиганство. От телефонен автомат на щатската граница резервира полет Нюарк — Торонто. Може би ще го засекат и си кажат, че си имат работа с аматьор. Може би не. Окачва слушалката, мести се на втори автомат и прави истинската резервация. Записва нейния номер, връща слушалката на място и поклаща глава.

Няма да е лесно.

Спира на паркинга пред летище „Харисбърг“. Маузерът е все така в джоба му. Няма как да го вземе със себе си. Скрива го под седалката на шофьора с мисълта, че ако нещата не протекат, както са планирани, може да се върне тук. Колата му е свършила добра работа. Ще му се да остави бележка за собственика, в която да обясни какво е сторил и защо. Но за това ще има време по-нататък. Стига да извади късмет.

Сега да видим дали планът му струва нещо…

Но най-напред — малко сън. Настанява се в чакалнята за пристигащи, нахлупва ниско бейзболната шапка, кръстосва ръце пред гърдите си и затваря очи. Чакалните са непрекъснато пълни със спящи хора. Защо именно той да привлече нечие нежелано внимание?

Събужда се точно след един час в абсолютно отвратително състояние. Качва се горе в сектора на заминаващите. Купува силни успокоителни, производство на две различни фирми, и гълта по три от всеки вид. Привежда се в що-годе прилично състояние, като използва за целта тоалетната.

Пред гишето за билети има дълга опашка. Това е добре — служителите са прекомерно заети. Идва неговият ред и жената отвъд се обръща с обичайната служебна усмивка.

— Чикаго, полет 188 — казва Мат.

— Самолетът излита след 20 минути — уведомява го тя.

— Знам, но имаше задръстване и…

— Може ли документи за самоличност, ако обичате…

Подава й шофьорска книжка. Тя въвежда в компютъра „Хънтър М.“ Ето го мигът на истината. Той застива. Нищо. Жената мръщи вежди и въвежда още нещо.

— Не ви виждам тук, господин Хънтър.

— Това е странно.

— Имате ли номер на резервация?

— Разбира се.

Съобщава й получения по телефона номер. Тя въвежда YTIQZ2. Мат задържа дихание.

Жената въздъхва.

— Ясно…

— Какъв е проблемът?

Тя поклаща глава.

— Името ви е сбъркано в резервацията. Записан сте като Хинтер, а не Хънтър.

— Стават грешки — смилява се Мат.

— Ще се изненадате, ако разберете колко често.

— Нищо не е в състояние да ме изненада.

Двамата се засмиват. Жената принтира билета и прибира парите. Мат й дарява усмивка и се отправя към самолета.

Няма директен полет до Рино, обаче това обстоятелство може да се окаже в негова полза. Той няма представа по какъв начин федералните следят компютърната система на авиокомпаниите, но два къси полета са при всички случаи за предпочитане пред един дълъг. Дали системата ще извади името му начаса? Мат храни известно съмнение по въпроса — или по-скоро ще му се да се надява да не е така. Ако се разсъждава логично, цялата процедура трябва да отнеме известно време — събиране на информацията, пресяване, сортиране, изпращане до нужната персона — поне няколко часа.

А той ще пристигне в Чикаго след един.

Звучи добре теоретически.

Когато се приземява на „О’Хара“ в Чикаго, сърцето му отново се разтуптява. Слиза от самолета, като се старае да остава незабележим, и обмисля начин за бягство, ако види полицаи при изхода. Но никой не сграбчва лакътя му по целия път и той най-накрая въздъхва с облекчение. Значи не са го засекли — все още. Сега обаче настъпва сложната част. Полетът до Рино е по-дълъг. Ако успеят да разгадаят първия му номер, ще имат достатъчно време да го закопчаят.

Затова опитва нещо малко по-различно.

Нова дълга опашка пред билетното гише. Може да има нужда от нея. Мат изчаква и бавно напредва между очертаната с плюшени въжета змия на опашката. Наблюдава служителите и се мъчи да прецени кой от тях изглежда най-уморен и благодушен. Открива я в края откъм дясната страна. Изглежда отегчена до плач. Преглежда личните документи, но в погледа й липсва енергия. Непрекъснато въздиша. Работи и все се оглежда разсеяно. Сигурно я притеснява нещо лично, казва си Мат. Може би пореден скандал със съпруга или дъщерята тийнейджърка, или пък бог знае какво друго.

А може би, Мат, просто е изпълнена с лукавство, а лицето й си е уморено по принцип.

Но нима има друга алтернатива? Когато застава най-отпред, а избраницата му е все още заета, той започва да се суети и пропуска семейството зад себе си. Прави това още един път и ето че неговият човек се обажда: „Следващият“.

Той приближава с независим вид.

— Казвам се Матю Хънтлър. — Подава листче с номер на резервация.

Тя го взема и започва да го въвежда в системата.

— Чикаго-Рино, господин Хънтлър.

— Да.

— Документи, моля.

Това е най-опасният момент. М. Хънтлър е записан като възнамеряващ да ползва редовно и често услугите на тази авиокомпания. Лично Мат го е сторил преди няколко часа. Компютрите не пропускат разлика от една буква. Хората понякога го правят.

Подава й портфейла си. Отначало тя не го поглежда. Все още пише в компютъра. Може пък да извади късмет. Може тя дори да не провери шофьорската книжка.

— Багаж?

— Не, днес нямам.

Тя кимва, все така забила нос в клавиатурата. След това обръща поглед към портфейла. Стомахът му се свива. Спомня си как преди години Бърни му изпрати по имейл късичък текст, написан с главни и малки букви. Кара го да преброи колко от тях са „Н“. Мат брои няколко пъти и все ги изкарва четири, а те са шест. Ние не виждаме всички букви при четене. Така сме устроени. На нещо подобно разчита той сега. Хънтър, Хънтлър. Кой би забелязал разликата?

Жената го пита:

— До прозорец или пътека?

— Пътека.

Успява. Изпитанието при портала минава още по-лесно. Вече са проверили самоличността му на билетното гише, нали така? Служителят поглежда шофьорската книжка, после лицето му, но не успява да забележи, че върху нея пише Хънтър, а върху бордовата карта — Хънтлър. Човекът гледа хиляди документи на ден. Не е лесно да се открие толкова незабележима разлика.

За пореден път Мат се качва в самолета, миг преди да затворят портала. Настанява се в креслото до пътеката, затваря очи и не се буди, докато пилотът предупреждава за предстоящо приземяване в Рино.

* * *

Вратата към кабинета на майка Катерина е затворена.

Този път никакви реминисценции не спохождат Лорън. Чука силно и хваща дръжката. Когато чува гласа на майка Катерина „Влез“, тя е готова.

Игуменката е с гръб към вратата. Не се обръща, когато Лорън влиза. Само пита:

— Сигурна ли си, че сестра Мери Роуз е убита?

— Да.

— Знаеш ли кой го е извършил?

— Още не.

Майка Катерина кимва бавно.

— Установи ли истинската й самоличност?

— Да — отвръща Лорън. — Но щеше да е много по-лесно, ако ми бяхте казали направо.

Очаква игуменката да започне да възразява, но това не се случва.

— Не можех.

— Защо?

— За жалост тази тайна не бе моя.

— Казала ви е?

— Не точно. Но знаех достатъчно.

— Как разбрахте?

Старата монахиня свива рамене.

— Някои от нещата, които разказа относно миналото си. Не се връзваха.

— Питахте ли я за това?

— Не, нито един път. А и тя не ми каза истината. Заяви, че това би поставило в опасност други хора. Знаех, че е нещо нечисто. Сестра Мери Роуз искаше да се освободи от него. Да се пречисти. И го направи. Тя даде твърде много на това училище, на тези деца.

— С труд или с пари?

— И с двете.

— Дала ви е парите си?

— На енорията — поправя я калугерката. — Да, даде доста.

— Мирише ми на гузна съвест.

Майка Катерина се усмихва.

— Съществува ли друга?

— Значи всички тия приказки за сърдечни масажи…

— За имплантите знаех. Тя самата ми каза. Каза още, че ако се разбере коя е в действителност, ще я убият.

— Но не смятахте, че се е случило именно това?

— Изглеждаше като естествена смърт. Мислех, че ще е най-добре да оставя нещата такива, каквито са.

— Какво ви накара да промените становището си?

— Слуховете.

— Какво имате предвид?

— Една от сестрите сподели с мене, че забелязала някакъв мъж в килията на сестра Мери Роуз. Усъмних се, разбира се, но нищо не успях да открия. Освен това трябваше да се грижа за репутацията на училището. Точно поради тези причини исках разследването да се проведе дискретно и без да се изважда на показ проблемът на сестра Мери Роуз.

— А сега, когато сте вече сигурна, че е била убита?

— Тя остави писмо.

— За кого?

Майка Катерина показва плика.

— За жена на име Оливия Хънтър.

* * *

Адам Йейтс е на път да изпадне в паника.

Паркира достатъчно далеч от старата пивоварна и чака Кал да замаже следите. Те трябва да изчезнат. Оръжието на Кал не може да се проследи. Използваните от двамата автомобилни номера няма да доведат доникъде. Някоя откачалка може и да съобщи за огромен мъж, който преследва жена, но няма начин да ги свържат с убийството на бармана.

Най-вероятно.

Не, тук няма място за разни вероятности. Той е попадал и в по-големи каши. Барманът вади оръжие срещу Кал. Върху него ще открият отпечатъци от пръстите му. Неподлежащото на проследяване оръжие ще изчезне. За броени часове и двамата ще са далеч от този щат.

Ще се отърват.

Когато Кал сяда до него в колата, Адам проговаря:

— Оплеска работата.

Кал кимва.

— Така си е.

— Не трябваше да стреляш по нея.

Другият кимва отново.

— Грешка — признава той. — Но не можехме да я оставим просто така. Ако миналото й излезе наяве…

— То ще излезе, така или иначе. Лорън Мюз знае за него.

— Така е, но в отсъствие на самата Оливия това не значи много. Ако я пипнат, ще опита да се отърве. Което може да събуди нечий интерес относно случилото се тогава.

Нещо вътре у Йейтс започва да се разкъсва.

— Не искам да причинявам зло никому.

— Адам…

Той го поглежда.

— Много е късно за това. Ние или те, няма как иначе.

Той кимва замислено.

— Трябва да намерим Оливия — казва Долинджър. — Ние трябва да я намерим. Защото ако го сторят други…

Йейтс довършва фразата:

— Може да проговори.

— Именно.

— Обявяваме издирване на ключов свидетел — започва Йейтс. — Поставяме под наблюдение всички летища и автогари в околността, но предупреждаваме да не се предприемат никакви действия при засичане, преди да бъдем уведомени.

Кал кимва.

— Пиши го направено.

Адам Йейтс обмисля алтернативите.

— Дай да се върнем в окръжната. Може Лорън да е изровила нещо полезно около Кими Дейл.

Карат вече от доста време, когато телефонът звъни. Кал го включва и лае в слушалката:

— Агент Долинджър.

След това слуша напрегнато.

— Нека се приземи. Тед да я проследи. В никакъв случай, повтарям, в никакъв случай да не я предизвиква. Идвам със следващия полет.

Затваря.

— Какво става?

— Оливия Хънтър вече лети за Рино.

— Пак това Рино.

— Градът на Чарлс Тали и Макс Дароу.

— И може би местонахождение на лентата. — Йейтс прави десен завой. — Всичко сочи Запада, Кал. Май ще е най-добре и ние да се пренесем в Рино.