Харлан Коубън
Невинният (49)

Глава 48

Лорън Мюз е готова да се пръсне всеки миг. Главата й пуши.

Понечва да се оплаче на Ед Стейнбърг, но се отказва. Малката госпожица не може да се грижи сама за себе си. Вика на помощ големия шеф. Не, няма да се даде толкова лесно.

Все още участва в разследването. Е, тя друго и не иска. Пъхнала е крак в отвора на вратата. Започва да рови около съквартирантката Кими Дейл. Не е особено трудно. Кими има досие като проститутка. Независимо от всеобщо приетото погрешно мнение, това занимание не е узаконено в окръг Кларк, където попада Лас Вегас.

Един от апробационните надзорници на Дейл, стара служба на име Тейлър, се оказва ранобуден. Спомня си я без затруднение.

— Какво да ви кажа за нея? — започва той. — Кими Дейл израства в лоша семейна среда, но такива са всичките момичета в тоя занаят. Слушате ли понякога Хауард Стърн?

— Разбира се.

— Ами да сте попадали на шоу със стриптийзьорки? Всеки път пита уж на шега: „Та на каква възраст ви изнасилиха за първи път?“. И те всеки път отговарят. Уж разправят колко е гот да се шматкаш гола по подиума, да имаш право на избор и дрън-дрън-та-пляс, но всеки път в основата се крие нещо. Разбирате какво имам предвид, нали?

— Разбирам.

— Та Кими Дейл е пореден класически пример. Избягва от къщи и започва да се съблича още на четиринайсет години. Максимум петнайсет.

— Знаете ли къде е понастоящем?

— Пресели се в Рино. Имам и адрес, ако го искате.

— Искам го.

Той съобщава адреса на Кими Дейл.

— За последно чух, че работи в някакво долнопробно заведение наречено „Надървеният бобър“, което, ако щете вярвайте, изобщо не е от такава висока класа, каквато предполага названието.

„Надървеният бобър“, казва си тя. Не е ли същото, в което работи, според Йейтс, Чарлс Тали?

Тейлър добавя:

— Рино е приятен град. Не е като Вегас. Не ме разбирайте погрешно — аз обичам Вегас. Всички ние го обичаме. Той е ужасен, страховит и фрашкан с гангстери, но никой не го напуска. Не знам дали ме разбирате.

— Обаждам ви се от Нюарк в Ню Джърси, така че ви разбирам отлично.

Тейлър се смее.

— Както и да е, Рино е доста добро място за семеен живот в наши дни. Климатът е прекрасен, понеже градът е разположен в подножието на Сиера Невада. Едно време бе рай на разводите за целите Съединени щати, а и никъде другаде няма толкова милионери на глава от населението. Била ли сте там?

— Не.

— Хубава ли сте?

— Божествена съм.

— Тогава заповядайте във Вегас. Ще ви разведа навсякъде.

— Още с първия полет.

— Ей, да не сте някоя от ония феминистки-мъжемразки?

— Само когато не съм си доспала.

— Та за какво става дума?

Мобилният звъни.

— Ще ви обясня по-късно. Става ли, Тейлър? Благодаря.

— Ще се настаним в готин хотел. Имам предвид едно местенце. Няма да съжалявате.

— Добре, до скоро.

Тя затваря и включва мобилния.

— Ало…

Без опит за въведение, майка Катерина казва:

— Убили са я, нали?

Лорън е на път да захъмка и замънка, но нещо в гласа на игуменката й подсказва, че би било глупаво.

— Да.

— Тогава искам да те видя.

— Защо?

— Нямах право да говоря досега. Случаят със сестра Мери Роуз е твърде особен.

— Какво му е особеното?

— Моля те, намини в кабинета ми колкото се може по-скоро, Лорън. Искам да ти покажа нещо.

* * *

— С какво мога да ви бъда от полза, агент Йейтс — пита Оливия.

Застанал до вратата, агент Долинджър оглежда обстановката. Адам Йейтс сяда и обляга лакти върху коленете си.

— Доста книги имате — отбелязва той.

— Много сте наблюдателен.

— Ваши ли са, или на съпруга?

Оливия слага ръце на кръста.

— Да, ясно виждам смисъла на този въпрос и затова нека внеса пълна яснота по него: по-голямата част са мои. Достатъчно ли е това?

Йейтс се усмихва.

— Много сте забавна — казва той. — Не е ли забавна, Кал?

Кал кимва.

— Повечето стриптийзьорки са по съвместителство и курви. Те са озлобени. Но не и тази. Тя е направо слънчева.

— Точно така — слънчева — съгласен е Йейтс.

На Оливия това не се харесва.

— Какво искате? — пита остро тя.

— Инсценирала сте собствената си смърт — пояснява Йейтс. — Това е престъпление.

Тя мълчи.

— Момичето, което умира наистина, как се казва?

— Не знам за какво говорите.

— Името е Касандра, нали? — Йейтс се навежда леко напред. — Вие ли я убихте?

Оливия не се дава.

— За какво сте дошли?

— Знаете много добре.

Ръцете на Йейтс се свиват в юмруци, а сетне се отпускат. Тя поглежда към вратата. Кал стои изправен и неподвижен като статуя.

— Съжалявам, но не знам.

Йейтс пуска крива усмивка.

— Къде е лентата?

Оливия замръзва. Мисълта й се мята светкавично назад през годините. Към караваната. Когато двете с Кими се нанасят в нея, там вони ужасяващо. Сякаш дребни животинки са умрели в кухините на стените. Кими купува някакви благовония — невероятно миризливи. Опитва се да неутрализира смрадта, която не подлежи на прикриване. И сега дори споменът за онова зловоние я удря в носа. Вижда сгърченото тяло на Касандра. Спомня си изписания върху лицето на Клайд Рангор страх, когато пита: „Къде е лентата?“.

Мъчи се да овладее гласа си.

— Нямам представа за какво говорите.

— Защо избягахте и променихте името си?

— Исках да започна отначало.

— Просто така?

— Не — отвръща Оливия. — Нищо на този свят не става „просто така“. — Тя се изправя. — И не искам да отговарям на никакви въпроси повече, преди да е дошъл адвокатът ми.

Йейтс я поглежда.

— Седнете.

— Искам и двамата да напуснете тази къща.

— Казах да седнете.

Тя поглежда отново Кал, който продължава да изпълнява ролята на статуя. Погледът му е абсолютно празен. Оливия се подчинява. Сяда.

— Имах намерение да кажа нещо от рода на: „Хубавичко си живеете тук. Не вярвам да искате да загубите всичко“. Обаче не съм сигурен, че ще свърши работа. Кварталчето ви прилича на градско бунище. Тази къща е истинска дупка. Съпругът ви, бивш затворник, се издирва по обвинение в тройно убийство. — Той се усмихва. — Човек би очаквал да сте извлякла максимума от това ново начало, Канди, но случаят е тъкмо противоположен. Да се чуди човек.

Той умишлено се старае да я предизвика. Тя не ще допусне това.

— Искам да си тръгнете веднага.

— Не ви пука, че тайната ще престане да бъде такава?

— Вървете си, моля.

— Бих могъл да ви арестувам.

Тук Оливия решава да рискува. Протяга ръце напред, сякаш предлага да я закопчаят в белезници. Йейтс не помръдва. Може да я арестува, разбира се. Тя не познава нито закона, нито с тегнещите над него самия ограничения, но едно е ясно: без съмнение се е набъркала в разследване на убийство и нещо повече — представила се е сама като жертва на убийство. Това е повече от достатъчно, за да я задържат.

Но не това иска Йейтс.

Умоляващият глас на Клайд: „Къде е лентата?“.

Йейтс иска нещо друго. Нещо, заради което умря Касандра. Нещо, заради което Клайд Рангор бе извършил убийство. Тя го поглежда в очите. Те са неподвижни и безизразни. Юмруците му се свиват и отпускат.

Нейните ръце са сега отпуснати отпред. Тя изчаква още секунда и отново ги връща на хълбоците.

— Нищо не знам за никаква лента — заявява Оливия.

Сега е ред на Йейтс да я изучава с поглед. Не бърза.

— Вярвам ви — казва той накрая.

Неизвестно защо начинът, по който го казва, я плаши повече от всичко досега.

— Елате с нас, моля.

— Къде?

— Арестувам ви.

— По какво обвинение?

— По азбучен ред ли да ги изредя?

— Трябва да се обадя на адвоката си.

— Можете да го направите от участъка.

Тя не знае какво да отговори. Кал Долинджър прави крачка към нея. Когато отстъпва също крачка, големият мъж проговаря:

— Да не искате да ви извлека оттук в белезници?

Оливия застива.

— Няма да е необходимо.

Излизат навън. Най-отпред върви Йейтс. Долинджър е редом с нея. Оливия оглежда улицата. Гигантската кафява бирена бутилка се е забила в небосклона. Поради неизвестна причина видът й я успокоява. Йейтс продължава да върви отпред. Отключва шофьорската врата, сяда вътре, пали двигателя. Обръща глава към нея и нещо я срязва на мига.

Познава го.

Имената често й убягват, но физиономиите са нейни пленници до гроб. Докато танцува, това се превръща в упражнение за изключване от обстановката. Изучава лицата на присъстващите. Класифицира ги по степента на отегчение или възбуда, опитва се да запомни кой колко пъти е посещавал заведението. Упражнение за ума, начин да се изключи.

Адам Йейтс е посещавал клуба на Клайд.

Може да се е издала с нещо, или пък Кал Долинджър разполага с шесто чувство. Готви се да побегне, да затича колкото й сили държат, но Долинджър я хваща за ръката над лакътя. Дърпа се от него, но то е все едно да измъкнеш ръка, зазидана в бетонен блок.

Не може да шавне.

Почти са стигнали до колата. Кал я кара да забърза. Погледът на Оливия обхожда улицата, за да спре върху Лорънс. Той се олюлява на ъгъла, потънал в приказка с някакъв, когото не познава. И двамата държат по книжна кесия. Лорънс поглежда към нея и понечва да я поздрави с вдигната ръка.

Оливия мърда устни: Помогни ми.

Нито едно мускулче върху лицето на Лорънс не трепва. Никаква реакция. Другият пуска някаква шега. Лорънс се смее гръмко и продължително, като се тупа силно по бедрата.

Не е разбрал.

Вече са при колата. Мозъкът й работи на пета скорост. Не иска да влезе в тая кола с тях. Опитва да се забави. Долинджър я стиска бързо и болезнено за ръката.

— Не спирай — съветва я канарата.

При задната врата са. Долинджър я отваря. Тя понечва да се опъне, но хватката му е от стомана. Блъсва я върху задната седалка.

— Дай долар.

Мъжагата се оглежда бързешком. Лорънс. Долинджър се опитва да прогони просяка, но Лорънс се вкопчва в рамото му.

— Гладен съм бе, човече, бутни долар.

— Чупка.

Лорънс опира длани в гърдите на огромния мъж.

— Искам само един долар, мой човек.

— Разкарай се от мене.

— Доларче само… толкова ли е много…

В този момент Долинджър я пуска. Когато хваща с две ръце предната част от парцалите на Лорънс, тя е вече готова. Изскача и хуква да бяга.

— Давай, Лив!

Тя не чака да й кажат втори път.

Долинджър зарязва Лорънс и се извръща. Скитникът му скача на гърба. Агентът го бръсва като пърхот от ревер. И тогава Лорънс прави нещо наистина глупаво. Удря Долинджър с книжната кесия. Оливия чува звука от съприкосновението на главата му с бирената бутилка от плика. Долинджър се обръща и нацелва просяка в гръдната кост. Лорънс тупва тежко на земята.

Агентът крясва:

— Стой! ФБР!

„Ей сега“, казва си тя.

Оливия чува колата да потегля. Гумите й пищят. Тя поглежда назад.

Долинджър тича след нея. А в ръката си има пистолет.

Преднината й е около петнайсет-шестнайсет метра. Бяга с все сила. Това си е нейният квартал. Нейно е и преимуществото, нали така? Минава напряко по една задна уличка. Тя е празна — никого не вижда. Долинджър я гони. Хвърля поглед през рамо. Той скъсява дистанцията и никак няма вид на изтощен.

Оливия засилва темпото, като си помага с махане на ръце.

Един куршум свирва покрай ушите й. После още един.

Господи! Тоя стреля!

Трябва да излезе от алеята. Да попадне сред хора. Няма да я застреля пред очите им, я.

Или напротив?

Излиза отново на улицата. Колата е там. Йейтс потегля към нея. Претъркулва се през един паркиран автомобил върху тротоара. Вече са при старата пивоварна. Тя скоро ще остане зад тях, за да бъде заместена от един безличен търговски център. Но точно сега, в този момент, фабричните развалини могат да се окажат истински рай за нея.

Момент… къде беше оная стара кръчма?

Тя се мята наляво. На другия ъгъл е. Това поне помни. Вече не смее да погледне назад, но чува стъпките. Приближава я.

— Стой!

Как не, казва си тя. Кръчмата. Къде се дяна кръчмата!

Надясно.

Ето я!

Вратата е вдясно. Близо е. Тича с все сили. Хваща дръжката, когато Долинджър взема завоя. Отваря вратата и пада вътре.

— Помощ!

Тук има само един човек. Бърше чаши зад бара. Вдига изненадан поглед. Оливия се изправя и мигом дръпва резето.

— Ей — виква барманът, — какво става тук?

— Искат да ме убият.

Вратата се разтриса.

— ФБР! Отворете!

Оливия клати глава. Барманът се поколебава, а сетне й сочи задната врата с глава. Тя се втурва натам. Барманът изважда пистолет, а Долинджър разбива вратата с ритник.

Кръчмарят се стряска при вида на канарата.

— ФБР! Хвърли го веднага!

— Я по-кротко, приятел…

Долинджър се прицелва и стреля два пъти.

Барманът се свлича, като оставя кърваво петно върху стената зад себе си.

Господи! Господи! Господи!

Оливия иска да закрещи.

Не. Бягай. Бързай.

Сеща се за бебето у себе си. Тази мисъл й дава нови сили. Втурва се в задното помещение, посочено от бармана.

Куршуми се врязват в стената зад нея. Оливия се хвърля на пода.

Пълзи към задната врата. Тя е от масивен метал. В ключалката стърчи ключ. В рамките на един миг тя скача, отваря вратата и я заключва зад себе си с такава сила, че ключът става на две. Излиза отново на слънце.

Чува го да върти като бесен дръжката на вратата. Когато това не довежда доникъде, започва да блъска с ръце и крака. Тази врата няма да поддаде толкова лесно. Оливия тича, като се държи далеч от главните улици, оглежда се за колата, за Йейтс и Долинджър.

Не съзира нищо и никого. Време е да си обира крушите от това място.

Изминава още около три километра, като редува ходом и бегом. От някаква автобусна спирка се мята в пристигналата кола, без да му мисли много-много къде ще я откара. Слиза в центъра на Елизабет. Тук има дълга редица таксита.

— Накъде? — пита шофьорът.

Тя се мъчи да си поеме дъх.

— Летище Нюарк, ако обичате.