Харлан Коубън
Невинният (46)

Глава 45

Мат си тръгва. Соня Макграт влиза в къщата. Връзката им — доколкото е съществувала — приключва. Малко странно е всичко това, но независимо от откровеността и чистото чувство, изграденото върху толкова голяма мъка не може да просъществува. Твърде крехко е. Те бяха само две души и всяка от тях жадува нещо, което другата не е в състояние да даде.

Пита се дали Соня ще се обади в полицията. Пита се дали това има някакво значение.

Какъв глупак бе да дойде точно на това място.

Много го боли. Трябва да си почине. Но не разполага с никакво време. Трябва да се мобилизира. Поглежда стрелката за гориво. Резервоарът е почти празен. Спира на следващата бензиностанция, за да даде последните си пари.

Докато кара, си мисли за бомбата, която Оливия му стовари съвсем неотдавна. В края на деня, колкото извратено и тъпо да звучи това, той се пита какво променя тя в края на краищата. Той все така обича Оливия. Обича начина, по който се мръщи, докато се гледа в огледалото, леката усмивка, която разцъфва върху лицето й, ако си мисли за нещо смешно, въртенето на очите при казана от него двусмислица, кръстатото й сядане, когато се готви да чете, дълбокото, почти като в рисуван филм дишане, когато се ядоса, насълзените от удоволствие очи, когато се любят, ускорения си пулс, когато тя се засмее, внимателния, изучаващ поглед, когато мисли, че не я вижда, спуснатите клепачи, когато слуша любима мелодия по радиото, маниера й да го хваща непринудено за ръка по всякакъв повод и всяко време, мекотата на кожата й, заряда на допира й, прехвърленото през тялото му бедро сутрин, притиснатите към гърба му гърди нощем, навика да го целува сутрин по бузата, преди да провери дали го оставя добре завит в леглото.

Кое от всички тези неща се е променило сега?

Истината невинаги носи освобождаване. Едно минало си остава завинаги твое. Той самият не й е разказал за „подхлъзването“ с цел да хвърли светлина върху „истинския“ Мат или за да извиси отношенията им на друго равнище. Казва й, защото не храни никакво съмнение относно това, че рано или късно тя несъмнено ще разбере сама. Това не означава абсолютно нищо. Ако не бе споделил с нея, нямаше ли връзката им да си остане все така здрава?

Или пък всичко това са празни, никому ненужни разсъждения?

Спира край един банкомат недалеч от къщата на Соня — вече няма друг избор. Трябват му пари. Ако тя е звъннала в полицията, те така и така вече знаят, че се намира в този район. Докато проследят точното му местонахождение, той отдавна ще е отлетял. Не иска да използва кредитна карта в бензиностанция. Там биха могли да запомнят него или колата. Ако съумее да изтегли пари и остави достатъчно голямо разстояние между себе си и автомата в достатъчно кратък срок, всичко ще бъде наред.

Картата му позволява да изтегли максимум хиляда долара. Той ги взема.

След което започва да обмисля начини за стигане до Рино.

* * *

Лорън кара. Адам Йейтс седи до нея.

— Я ми разправи пак — обажда се той.

— Имам информатор на име Лен Фридман. Преди година открихме две мъртви жени в район на проститутки. И двете млади, и двете чернокожи, и двете с отрязани китки, за да не установим самоличността им по отпечатъци от пръстите. Едно от момичетата обаче имаше необичайна татуировка откъм вътрешната страна на лявото бедро — логото на университета „Принстън“.

— На „Принстън“?

— Да.

Той поклаща глава.

— Както и да е, ние публикувахме тия неща във вестниците. Единственото обаждане дойде от този Лен Фридман. Попита дали момичето няма и друга татуировка — розов цвят върху дясното ходило. За него не бяхме съобщавали. Така че нашият интерес — да го кажем най-меко — бе силно възбуден.

— Помислихте го за извършителя?

— Ми да, защо не? Но се оказва, че и двете били стриптийзьорки — или изпълнителки на еротични танци, както се изрази Фридман — в някаква отчаяна дупка, наречена „Меденото зайче“, в Нюарк. Въпросният Фридман е голям специалист по всички свързани със стриптийза въпроси. Хоби. Колекционира афиши, биографии, лични данни, истински имена, описания на татуировки, белези по рождение, както и придобити по-късно — с една дума, всичко. Пълна база данни. И не само от района. Предполагам, познаваш занаята във Вегас?

— Естествено.

— Известно ти е как се разпространяват картички за реклама на проститутки, стриптийзьорки и подобни.

— Не забравяй, че живея там.

Тя кимва.

— Е, Лен Фридман събира и тях. Като коледни картички. Черпи информация по този начин. Пътува седмици наред из такива места, за да я попълва. Пише нещо, което може да мине за научен труд по тази тема. Издирва исторически артефакти. Притежава например сутиен на Джипси Роуз Ли^[1]. Има неща отпреди столетие.

Йейтс прави физиономия.

— Сигурно е много търсен по разни партита.

Лорън се усмихва.

— Дори не можеш си представи колко.

— Какво искаш да кажеш?

— Сам ще разбереш.

Двамата потъват в мълчание.

Нарушава го Йейтс:

— Много съжалявам за казаното преди малко. Още веднъж ти се извинявам.

Тя махва с ръка.

— Колко деца имаш?

— Три.

— Момчета, момичета?

— Две момичета, едно момче.

— Възраст?

— Дъщерите са на седемнайсет и шестнайсет, а Сам — на четиринайсет.

— Шестнайсет и седемнайсетгодишни момичета — повтаря Лорън. — Много ли са шантави?

Йейтс се усмихва.

— Представа нямаш.

— Носиш ли снимки?

— Никога не нося.

— А!

Йейтс се раздвижва на мястото си. Лорън го наблюдава с крайчеца на окото. Позата му е станала изведнъж някак скована.

— Преди около шест години — започва той — ми откраднаха портфейла. Да, знам, шеф съм на окръжна структура на ФБР и все пак достатъчно тъп, та да стана жертва на джебчия. Дай ме под съд. Както и да е, излязох голям глупак. Но не заради парите или кредитните карти. Само като си помисля, че някакъв изрод държи снимките на децата ми! На моите деца! Най-вероятно е взел парите, а останалото е метнал в първия боклук. Ами ако не е? Ако е задържал снимките? За собствено удоволствие, нали разбираш? Може — де да го знам и аз — да пипа лицата им с мърляви пръсти, да ги гали.

Лорън смръщва вежди.

— Преди малко си говорехме за чаровници на парти.

Йейтс се усмихва безрадостно.

— Та поради тази причина никога вече не нося снимки.

Влизат по булевард „Нортфийлд“ в Уест Ориндж. Остаряващо по симпатичен начин градче. Повечето нови жилищни райони имат доста изкуствен ландшафт. Напомнящ за трансплантирана коса. Уест Ориндж може да се похвали с тучни морави и бръшлян по стените. Дърветата му са дебели и високи. Къщите не наподобяват разрязана торта, а са издигнати в автентичен, старинен стил. Всичките са малко поовехтели, но все още не се дават.

В алейката е спряла триколка. Лорън застава зад нея. И двамата излизат. В двора е издигната мрежа за връщане на бейзболни топки, а на земята са сгушени една в друга две ръкавици.

— Тук ли живее твоят информатор? — пита Йейтс.

— Както ти казах, има да гледаш.

Йейтс свива рамене.

Вратата отваря жена, сякаш току-що излязла от страниците на „Модерна домакиня“. Носи карирана кухненска престилка и усмивка от типа, който Лорън свързва с религиозно рвение.

— Лен е долу в работилницата — оповестява тя.

— Благодаря.

— Искате ли кафе?

— Не, много сте любезна.

— Мами!

Момче на около десет години излита през вратата.

— Имаме гости, Кевин.

Момчето се усмихва също като майка си.

— Казвам се Кевин Фридман. — Протяга ръка и гледа Лорън в очите. Здрависването му е енергично. Обръща се към Йейтс, който изглежда притеснен. Ръкува се и с него, като се представя. — Много ми е приятно да се запозная с вас — казва Кевин. — Двамата с мами опекохме бананов хляб. Искате ли да го опитате?

— Може би след малко — отвръща Лорън. — Ние… ъ-ъ-ъ…

— При него се отива оттук — обажда се Модерната домакиня.

— Благодаря.

Отварят вратата към мазето. Йейтс мърмори:

— Какво са му сторили на това момче? Моите не можеш ги накара на мене да кажат здрасти, камо ли на непознати.

Лорън преглъща смеха си.

— Господин Фридман! — подвиква тя.

И той се появява. Косата му е малко по-сива от предишния път. Облечен е в строга, светлосиня блуза и панталон с цвят каки.

— Драго ми е да ви видя отново, инспектор Мюз.

— Чувствата ни са взаимни.

— Кой е вашият приятел?

— Специален агент Адам Йейтс, шеф на ФБР за Вегас.

Очите на Фридман грейват, когато чува името на града.

— Вегас! Добре дошли. Настанявайте се и да видим дали ще мога да ви бъда полезен с нещо.

Отваря една врата с ключ. Вътре… вътре е истинско царство на стриптийза. Снимки по стените. Всякакви документи. Поставени в рамки пликчета и сутиени. Стари афиши. Змии и ветрила от пера. Рекламен плакат на Лили Ст. Сир и нейния танц „Мехури във ваната“ и втори — на Дикси Еванс — „Мерилин Монро на бурлеската“, от отдавнашни гастроли в Нюарк. Лорън и Адам се оглеждат известно време със зяпнали уста.

— Имате ли представа какво е това? — пита Фридман и сочи огромно ветрило от пера, поставено в стъклен куб, както правят в музеите.

— Ветрило? — обажда се Лорън.

Той се смее.

— Не само. Да го наречеш просто ветрило би било като — Фридман обмисля сравнението — … като да наречеш Декларацията за независимост парче пергамент. Не, не, това ветрило с използвано от великата Сали Ранд^[2] в клуб „Парамаунт“ през 1932 година.

Фридман явно очаква бурна реакция, каквато не последва.

— Сали Ранд изобретява танца с ветрило. Снима се с него и в „Болеро“ през 1934 година. Самото ветрило е изработено от истински пера на щраус. Да не повярва човек. Ами оня камшик там? Той е бил на Бети Пейдж^[3]. Наречена е Кралицата на робите.

— От майка си ли? — не се сдържа Лорън.

Фридман въси вежди, видимо разочарован. Лорън подава ръка за извинение. Фридман въздъхва и сяда пред компютъра.

— Значи приемаме, че става дума за изпълнителка на еротични танци от района на Вегас.

— Би могло така да се окаже — отвръща Лорън.

— Разполагаме ли с име?

— Кандис Потър.

Той спира.

— Убитата?

— Да.

— Но тя е мъртва от десет години.

— Знаем това.

— Според повечето мнения била убита от някой си Клайд Рангор — започва Фридман. — Той и приятелката му Ема Лемей имат набито око за млади таланти. Те менажират някои от най-долнопробните, но заредени с дарования мъжки клубове из цялата страна.

Лорън хвърля крадешком поглед към Адам. Той клати глава от възхищение или отврата. Трудно е да се каже точно. Фридман също забелязва това.

— Някои пък се влудяват по автомобилни състезания на писта — отбелязва той хапливо.

— Така си е. Чиста загуба на време — съгласява се Лорън.

— Друго?

— Носят се гадни слухове относно Клайд Рангор и Ема Лемей.

— Че тормозят момичетата?

— Това едно на ръка, но изглежда са свързани с мафията. За съжаление това не е нещо изключително в тези среди. Но хвърля петно върху общата естетика на занаята, нали разбирате?

— Ъ-хъ — дава израз на разбиране Лорън.

— Дори крадците си имат свой нравствен кодекс. А тези двамата изглежда го нарушават.

— По какъв начин?

— Виждали ли сте последните реклами за Лас Вегас? — пита Фридман.

— Не.

— Има една, в която се казва: „Каквото във Вегас става, там си и остава“.

— А, тая съм я виждала — сеща се Лорън.

— Е, този лозунг е възприет в мъжките клубове най-сериозно. До степен на фанатизъм. Никога, никому нищо не казвай.

— А тия двамата казват, така ли?

Фридман помръква.

— Още по-лошо. Те…

— Достатъчно — прекъсва го Йейтс.

Лорън го поглежда. Свива рамене в недоумение.

— Вижте какво — продължава агентът, като поглежда часовника си, — всичко това е много интересно, обаче ние сме малко притеснени с времето. Какво по-конкретно можете да ни кажете във връзка с Кандис Потър?

— Мога ли да попитам нещо?

— Давайте.

— Тя е мъртва от много време. Нещо ново ли има по случая?

— Може би — отвръща Лорън.

Фридман скръства ръце и чака. Лорън се възползва от възможността:

— Знаеш ли, че Кандис Потър може да е била — решава да употреби по-известен, макар и не съвсем точен термин — хермафродит?

Чутото го поразява.

— Стига, бе!

— Така е.

— Сигурна ли си?

— Видях протокола от аутопсията.

— Чакай малко! — почти крясва Фридман. — Имаш оригиналния протокол от аутопсията?

— Да.

Фридман облизва устни, старае се да не издава степента на възбудата си.

— Има ли начин и аз да получа копие?

— Сигурно ще може да се уреди — казва Лорън. — Какво още можеш да ни кажеш за нея?

Фридман започва да кълве по клавишите.

— Информацията относно Кандис Потър е оскъдна и откъслечна. През повечето време се подвизава с артистичното име Канди Кейн, което — трябва да си признаем — е отвратително име за една изпълнителка на екзотични танци. Прекалено е, нали разбирате? Крайно праволинейно. Всички знаем какво значи едно хубаво име. Например Джена Джеймисън^[4]. Сигурно сте чували за нея. Е, Джена започва като танцьорка, преди да се захване с порно. Името Джеймисън взема от бутилката ирландско уиски. Какво ще кажете? Класика. Къде-къде по-секси.

— Имаш право — съгласява се Лорън, защото все трябва да каже нещо.

— А соловият акт на Канди не е нещо особено оригинално. Появява се облечена в дреха на розови и бели ивици и носи в ръце бонбон? Чат ли си? Захарна пръчица. Чисто клише. — Поклаща глава като учител, останал подведен от отличник, комуто възлага огромни надежди. — Като професионалистка ще бъде запомнена много по-ярко с изпълнението си в дует. Там се появява с името Браяна Пиколо.

— Браяна Пиколо?

— Да. Изпълнява го с още една танцьорка, афроамериканка на име Кими Дейл. Тя пък се явява тук под името Гейл Сайърс.

Лорън и Йейтс се споглеждат.

— Пиколо и Сайърс? Майтапиш ли се?

— Не бе. Браяна и Гейл изпълняват цяла поредица скечове върху епизоди от филма. Гейл казва например с насълзени очи: „Обичам Браяна Пиколо“, също като Били Дий^[5] на екрана.

— После Браяна ляга болна. Помагат си една на друга при събличането. Никакъв секс. Няма такива работи. Просто екзотично, артистично изпълнение. Въздействието е особено силно върху мъжете със склонност към междурасови връзки. Каквито са, между нас казано, почти всички мъже. Мисля, че този танц представлява едно от най-изтънчените политически заявления, правени някога в тази сфера, ранна проява на чувствителност към расовия проблем. Никога не съм гледал това изпълнение лично, но съм дълбоко убеден, че то представлява покъртителен портрет на социално-икономическите…

— Точно така, покъртителен — прекъсва го Лорън. — А нещо друго?

— О, има. Зависи какво ви интересува. Изпълнението на Сайърс-Пиколо обикновено предхожда това на Графиня Алисън Бет Уайс IV, известна повече като Еврейската царица. Нейният акт се нарича — отбележете това — „Кажете на мама, че е кашер“. За това няма начин да не сте чували.

Ухание на бананов хляб се донася откъм кухнята над главите им. То си остава божествено, въпреки убиващата апетита обстановка наоколо. Лорън се опитва да поведе Фридман във вярната посока:

— Искам да кажа, още нещо във връзка с Кандис Потър. Нещо, което да хвърли светлина върху случилото се с нея.

Експертът свива рамене.

— Двете с Кими Дейл са не само партньорки в танца, но и съквартирантки в реалния живот. Всъщност Кими плаща погребението й, за да избегне неизбежното заравяне в отделения за лишени от близки и средства участък в гробището. Погребана е в „Светата Майка“ край Коулдейл. Ходил съм на гроба, за да изразя своята почит. Впечатляващо преживяване.

— Дума да няма. Проследяваш ли съдбите на екзотичните танцьорки и след като се оттеглят от бизнеса?

— Естествено — отговаря Фридман с апломба на кюре, когато го питат дали понякога ходи на литургия. — В много случаи точно тази част от живота им се оказва най-интересна. Няма да повярвате, ако ви кажа какво неизброимо разнообразие представляват тези съдби.

— Чудесно. Какво става с Кими Дейл?

— Продължава да танцува. Истински боен кон. Вече не изглежда като едно време. Тя — простете за каламбура — се плъзна надолу по стълба. Времената, когато пълнеше първите страници, са вече забравено минало. Но Кими и днес разполага с малка фаланга верни почитатели. Онова, което не й достига по отношение, да кажем, тен или стегната мускулатура, тя умело компенсира с опит. Но вече не е във Вегас.

— А къде?

— В Рино, доколкото чувам.

— Друго?

— Няма друго — казва Фридман. После вдига пръст. — Почакайте. Искам да ви покажа нещо, с което се гордея особено много.

И те чакат. Лен Фридман държи три високи до тавана кантонерки в ъгъла. Отваря средната и започва да бърника из нея.

— Изпълнението на Пиколо и Сайърс. Това е уникат. Единичен цветен кадър, направен с полароид. Как ми се иска да изровя още нещо. — Прокашля се, докато продължава да рови. — Дали ще получа и аз едно копийце от оня протокол, а, инспектор Мюз?

— Ще видя какво може да се направи.

— Би било съществено допълнение към документацията на моите проучвания.

— Проучвания. Именно.

— А, ето я.

Той измъква някаква снимка и я плясва на масата пред тях. Йейтс я поглежда и кимва. Извръща се към Лорън и забелязва особеното изражение на лицето й.

— Какво има? — пита той.

— Следовател Мюз? — присъединява се Фридман.

Тука не. Тук — ни дума. Тя втренчва поглед в образа на Кандис Потър, наричана още Канди Кейн, наричана още Браяна Пиколо, наричана още Жертва на убийство.

— Това е тя със сигурност, нали?

— Да.

— Няма грешка?

— Никаква.

Йейтс я гледа с ням въпрос в очите. Лорън се мъчи да го укроти.

Кандис Потър. Ако това наистина е Кандис Потър, то тя в никакъв случай не може да бъде жертва на убийство. Няма да е мъртва въобще. Жива и здрава си е, пребивава щастливо в Ървингтън със съпруга си — бившия затворник Мат Хънтър.

Всичко са оплескали. Не Мат е свързващото звено тук. Най-накрая нещата започват да придобиват някакъв смисъл.

Тъй като Кандис Потър се появява вече с ново име.

Тя е Оливия Хънтър.