Харлан Коубън
Невинният (4)

Глава 3

Нюарк, Ню Джърси

22 юни

Инспекторът от отдел „Убийства“ за окръг Есекс — Лорън Мюз, седи в кабинета на шефа си.

— Чакай малко — обажда се тя, — да не искаш да кажеш, че монахинята е имала силиконови импланти на гърдите?

Ед Стейнбърг, прокурор за окръг Есекс, се е разположил зад бюрото и се почесва по корема с вид и размери на топка за боулинг. Конструкцията му е такава, че в гръб никой не би заподозрял количеството на неговите килограми — само дето задникът му е плосък. Обляга се назад и сплита пръсти зад тила. Ризата му е пожълтяла под мишниците.

— Ами така изглежда.

— Но нали е починала от естествена смърт? — пита Лорън.

— Така си помислихме и ние.

— Но вече не си убеден?

— Вече в нищо не съм убеден.

— Бих могла да кажа нещо неприятно по този пункт, шефе.

— Но няма да го направиш. — Стейнбърг въздъхва и слага очила за четене. — Сестра Мери Роуз, преподавателка по обществени науки в десети клас, е намерена мъртва в метоха. Няма следи от борба, никакви рани. Монахинята е на шейсет и две години. Явно естествена смърт — сърдечен пристъп или нещо подобно. Нищо подозрително.

— Обаче? — добавя Лорън.

— Обаче се появиха някои нови неща.

— Да ги назовем обстоятелства.

— Стига, ще ме убиеш.

Лорън обръща нагоре длани.

— Продължавам да не виждам причината за моето присъствие тук.

— Да речем, защото си най-добрият следовател по убийства, с когото разполагаме в окръга. Какво ще кажеш? — Лорън прави гримаса. — М-да, не се надявах особено, че номерът ще мине. Тази монахиня — Стейнбърг отново насочва очилата надолу — преподава в гимназията „Света Маргарита“.

Той вдига поглед.

— Е, и?

— Нали и ти си учила там?

— Отново питам: е, и?

— Ами майката игуменка нещо недолюбва началниците. Настоява за теб.

— Майка Катерина?

Той поглежда в бележките.

— Така се казва.

— Майтапиш се, нали?

— Не. Тя го представи като лична услуга — назова те по име.

Лорън клати глава.

— Ти я познаваш, предполагам?

— Майка Катерина ли? Само защото непрекъснато ме изпращаха в кабинета й.

— Ама да не си била някоя непослушница? — Стейнбърг слага ръка на сърцето си. — Не думай. Направо ме уби.

— Пак не разбирам за какво съм й точно аз.

— Сигурно предполага, че ще бъдеш дискретна.

— Ненавиждам онова място.

— Защо?

— Ти не си ходил в католическо училище, нали?

Шефът вдига бронзовата табела с името си от бюрото и сочи буквите една по една.

— Виждаш ли тука това Стейн? Ами Бърг до него? Сигурно знаеш, че хора с подобни фамилии не се прескачат из черквите.

Лорън кимва.

— Ясно, значи ми предстои да преподавам музика на глухонеми. Кой е наблюдаващ прокурор?

— Аз.

Тя е изненадана.

— Директно?

— Директно и единствено. Никоя жива душа да не си завира носа в този случай. Ясно ли е?

Тя отново кимва.

— Ясно.

— Значи си готова?

— За какво?

— За среща с майка Катерина.

— Какво по-точно?

— Тя е в съседната стая — отвръща Стейнбърг и се надига да заобиколи бюрото. — Настоява да разговаря с теб насаме.

* * *

Когато Лорън Мюз учи в девическата католическа гимназия „Света Маргарита“, майка Катерина е висока четири метра и е над стогодишна. Времето я е спаружило и забавило процеса на остаряване, но без особен резултат. През годините на Лорън в онова училище игуменката се носи в пълна бойна униформа. Сега е облякла нещо несъмнено благочестиво, но далеч по-неофициално. Монашески отклик на съвременните тенденции, казва си Мюз.

— Ще ви оставя насаме — съобщава Стейнбърг.

Майка Катерина е права. Ръцете й са заели предмолитвено положение. Вратата се затваря. Никоя от двете не продумва. Тази техника е позната на Лорън и тя няма да се обади първа.

През втората година в гимназия „Ливингстън“ бъдещият криминален инспектор Лорън Мюз е окачествена като „трудна ученичка“ и преведена на бърза ръка в „Света Маргарита“. Тогава тя е миниатюрна — едва метър и петдесет — а през последвалите години не е пораснала съществено. Другите инспектори, все мъже и все големи умници, я наричат „Ситнеж“.

Но Лорън не всякога е била между така наречените проблемни деца. В началното училище тя е топчеста мъжкарана, неустрашим и пълен с енергия мъник, готов по-скоро да умре, отколкото да облече нещо момичешко. Бащата минава от една физическа работа на друга, все свързани с автомобили. Той е приятен кротък мъж, допуснал фаталната грешка да се влюби в прекалено красива за неговото положение жена.

Кланът Мюз обитава квартал „Ковънтри“ в Ливингстън, щата Ню Джърси. Това е част от скъпо предградие, което никак не е по джоба му. Но така иска очарователната мадам Мюз, майката на Лорън, понеже — ей богу! — тя го заслужава. Никоя жива душа — ама никоя! — не може да гледа със снизхождение на Кармен Мюз.

Непрекъснато ръчка бащата да работи още по-упорито и повече, да взема все нови и нови заеми, да търси начини за оцеляване след всичко това, докато — точно два дни след като Лорън навършва четиринайсет — таткото си пръсва черепа в издигнатия отделно от къщата гараж за две коли.

От сегашните си позиции допуска баща й да е страдал от маниакална депресия. Това днес изглежда логично. Химичен дисбаланс на мозъка. Някой се самоубива — не е редно да се винят други. Но Лорън го прави. Обвинява родната си майка. Пита се какво би станало с нейния мил и кротък баща, ако се бе оженил за съпруга с по-евтина поддръжка от тази на Кармен Валос.

Малката Лорън приема тази трагедия както може да се очаква: въстава срещу всичко и всички. Започва да пие, да пуши, да се мъкне с неподходящи компании, да спи с когото й падне. В нейните очи е израз на дълбока несправедливост обстоятелството, че момчетата с множество завоевания стават обект на почит, докато момичетата в същото положение минават за тъпи курви. Но всъщност — макар сама да не го признава — независимо от всичките феминистки аргументи, Лорън прекрасно съзнава, че безразборният секс е в обратнопропорционална (макар и пряка) зависимост от нейното самочувствие. С понижаването му се повишава степента на нейната достъпност. Мъжете, изглежда, не са под въздействието на подобен фактор или много умело се прикриват.

Майка Катерина нарушава чоглавото мълчание:

— Радвам се да те видя, Лорън.

— И аз — отвръща предпазливо инспекторката с несвой глас. А да видим какво ще последва. Дали няма отново да си загриза ноктите? — Прокурор Стейнбърг каза, че искате да говорите с мен.

— Няма ли да седнем?

Лорън свива рамене, с което иска да каже, че посетителката е свободна да прави каквото намира за уместно. Двете сядат. Лорън скръства ръце и се свлича върху стола. Премята крак връз крак. Май има дъвка в устата. Лицето на майка Катерина се сгърчва в гримаса на неодобрение. Лорън не се дава и лекото движение на челюстта преминава в нещо като волско преживяне.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Положението е твърде деликатно — започва майка Катерина. — Трябва…

Тя вдига поглед към тавана, сякаш моли Големия шеф за помощ.

— Да се пипа внимателно? — подсказва Лорън.

— Да, внимателно.

— Доообре — провлачва Лорън. — Става дума за монахинята, която преподава оня идиотски предмет, нали?

Майка Катерина затваря очи и пак ги отваря.

— Може и така да се каже, но ти изпускаш основното.

— Което е?

— Загубихме един прекрасен учител.

— Имате предвид сестра Мери Роуз. — А наум добавя: „Светата Дева на социалното разслоение“.

— Да.

— Убедена ли сте, че е починала от естествена смърт?

— Абсолютно.

— Тогава?

— Много ми е трудно да говоря за това.

— Бих помогнала с удоволствие.

— Ти беше добро момиче, Лорън.

— Напротив — бях трън в окото за всички.

Майка Катерина скрива една усмивка.

— Е, може и така да се каже.

Лорън се усмихва на свой ред.

— Има различни видове смутители на реда — отбелязва майка Катерина. — Ти се бунтуваше, това е така, но винаги си имала добро сърце. Никога не си проявявала жестокост към другите. А това за мен е било всякога най-важното. Не един път си патила заради застъпничество за други. По-слаби.

Лорън се навежда напред, за да изненада сама себе си: взема ръката на монахинята в своята. Игуменката също има крайно озадачен вид при този жест. Сините й очи се взират в тези на Лорън.

— Обещай ми да запазиш само за собствена информация онова, което се готвя да споделя с теб. Много е важно. При този обществен климат, дори най-слабият намек за скандал…

— Не мога да прикривам нищо.

— Не настоявам за подобно нещо — заявява монахинята вече с тон на обиден теолог. — Необходима ни е истината. Най-сериозно обмислях възможността просто да… — тя махва неопределено с ръка — да оставя нещата такива, каквито са. Щяхме да я погребем мирно и кротко и край.

Лорън продължава да държи ръката на майка Катерина. Тя е тъмна, като изваяна от махагон.

— Ще направя всичко по силите ми.

— Трябва да знаеш, че сестра Мери Роуз бе сред най-добрите ни учителки.

— Нали преподаваше обществени науки?

— Да.

Лорън рови в складовете на паметта си.

— Не я помня.

— Дойде при нас след дипломирането ти.

— Колко време е била в „Света Маргарита“?

— Седем години. И нека ти кажа още нещо: тази жена беше светица. Знам, че думата е изтъркана от употреба, но няма как иначе да я обрисувам. Сестра Мери Роуз никога не се е стремила към признание и слава. Лишена бе от самолюбие. Искаше просто да прави онова, което е правилно.

Майка Катерина дръпва ръката си. Лорън се обляга назад и отново кръстосва крака.

— Продължавайте.

— Когато ние — под „ние“ разбирам аз и две други сестри — я открихме на сутринта, сестра Мери Роуз беше по нощница. Тя, като повечето от нас, беше изключително скромна жена.

Лорън кимва окуражаващо.

— Притеснихме се, естествено. Тя вече не дишаше. Опитахме какво ли не, включително сърдечен масаж. Неотдавна служител от местната полиция показа на децата някои животоспасяващи техники. Така че ги опитахме. Именно аз направих сърдечния масаж и… — Гласът й заглъхва.

— И тогава разбрахте, че сестра Мери Роуз има плънки на бюста.

Майка Катерина кимва.

— Споменахте ли това обстоятелство пред другите сестри?

— Не. Не, разбира се.

Лорън свива рамене.

— Откровено казано, не виждам какъв е проблемът.

— Не виждаш?

— Сестра Мери Роуз положително е живяла някога извън стените на метоха. Кой би могъл да ни каже що за живот е водила?

— Точно тук е проблемът — отвръща майка Катерина. — Не е водила никакъв.

— Какво искате да кажете?

— Сестра Мери Роуз пристигна при нас от една крайно консервативна енория в Орегон. Осиротяла, тя постъпва в метоха на петнайсетгодишна възраст.

Лорън обмисля чутото.

— И вие сте нямали представа, че…?

Прави неохотно жест с ръка пред собствените си гърди.

— Абсолютно никаква.

— Какво е вашето обяснение?

— Мисля — майка Катерина прехапва устна, — че сестра Мери Роуз е дошла при нас със скрити подбуди.

— Какви?

— Не знам.

Монахинята вдига пълен с очакване поглед.

— Значи — продължава Лорън — тук идва моят ред?

— Да.

— Искате да разбера що за подбуди са били нейните?

— Да.

— При това дискретно.

— Силно се надявам, Лорън. Но истината трябва да излезе наяве.

— Дори ако е неприятна?

— Особено тогава. — Майка Катерина се надига. — Така трябва да се постъпва с неприятните и грозни истини — да се извадят под Божията светлина.

— Да — съгласява се Лорън. — На светло.

— Ти май не си вече вярваща, Лорън?

— Никога не съм била.

— Е, не съм го знаела. — Лорън е станала права, но майка Катерина все пак стърчи над нея. Няма грешка, казва си инспекторката, четири метра, та дрънка. — Ще ми помогнеш ли?

— Много добре знаете, че ще го направя.