Харлан Коубън
Невинният (34)

Глава 33

— Но аз не съм ви отправяла никакво обвинение — казва Лорън.

— Нека не си играем на думи. Искам си адвоката. Интервюто приключи. Край. Финал.

— Щом настоявате.

— Настоявам. Телефонът, ако обичате.

— Имате право на адвокат.

— Точно на такъв възнамерявам да се обадя.

Лорън обмисля чутото. Не й се ще Сингъл да предупреди Хънтър.

— Ще имате ли нещо против аз да набера желания от вас номер?

— Успокойте се — отвръща Сингъл. — И без това ще имам нужда от телефонен указател.

— Не знаете домашния номер на адвоката си наизуст, така ли?

— Точно така. Съжалявам.

Минават още пет минути. Лорън набира номера и подава слушалката на Сингъл. Винаги може да проследи разпечатката и да провери дали не се е обадила и другаде. Изключва микрофона и отива в стаята за прослушване. Сингъл не забравя за камерата и се обръща с гръб към нея в случай, че отвъд има някой, който умее да чете по движението на устните.

Лорън се заема с телефонни разговори. Обажда се най-напред на полицаите, които дебнат пред дома на Хънтър в Ървингтън. От тях научава, че Мат и Оливия още не са се прибрали. За Лорън това не е добра новина. Започва издирване без много-много шум, понеже не иска да разлайва преждевременно кучетата.

Ще трябва да се снабди със съдебни заповеди за проверка на кредитните трансакции както на Мат, така и на Оливия. Ако са тръгнали да бягат, най-вероятно ще теглят пари от автомат или пък ще се настанят в мотел.

От мястото си в стаята за наблюдение Лорън вижда, че Сингъл е приключила с телефонния разговор. Тя е вдигнала телефона към обектива на камерата и прави знак да включат микрофона. Лорън се подчинява.

— Кажи?

— Адвокатът ми е на път.

— Ми чакай тогава.

Лорън изключва интеркома. Обляга се назад. Изтощението започва да си казва думата. Приближава кризисната точка. Нуждае се от малко сън, или мозъкът й ще даде на късо. Адвокатът на Сингъл няма да бъде тук поне още половин час. Тя скръства ръце, протяга нозе върху бюрото и затваря очи с надеждата да подремне само няколко минути, само докато пристигне проклетият адвокат.

И телефонът й звънва. Тя се стресва и го поднася към ухото си.

Ед Стейнбърг.

— Здрасти.

— Здрасти — едва успява да промълви тя.

— Пропя ли детективчето?

— Още не. Чака адвоката си.

— Да чака тогава. Нека чакат и двамата.

— Защо? Какво е станало?

— Федералните, Лорън.

— Какво федералните?

— Имаме среща с тях след половин час.

— С кого по-точно?

— Джоан Търстън.

Това я кара да отпусне крака на пода.

— Федералният прокурор собственолично?

— В плът и кръв. Заедно с някаква важна клечка от Невада — ФБР. Срещата е в кабинета на Търстън. Темата: твоята мнима монахиня.

Лорън поглежда часовника.

— Сега е четири сутринта.

— Благодаря за безценната информация.

— Искам да кажа, учудвам се от този необичаен час за позвъняване във Федералната прокуратура.

— Няма защо да се чудиш — тя се обади.

* * *

Когато Ед Стейнбърг пристига, остава поразен от външния вид на Лорън. Косата й е станала на масури от влагата. Потта е засъхнала, но все още изглежда като сдъвкана и изплюта.

— Приличаш ми на едно нещо, което оставих преди години в дъното на шкафчето си в съблекалнята на спортната зала.

— Много си мил, благодаря.

Той протяга и двете си ръце.

— Не можеш ли да направиш нещо с… тази твоя коса?

— Това тук да не е станало клуб „Самотни сърца“?

— Явно не е.

Сградата на Федералната прокуратура се намира през три преки. Влизат в зорко охраняван подземен паркинг. По това време на денонощието в него има твърде малко коли. Асансьорът ги оставя на седмия етаж. Върху стъклото на входната врата личи надпис:

„Федерална прокуратура

Окръг Ню Джърси

Джоан Търстън

федерален прокурор“

Стейнбърг сочи горния и последния ред и отбелязва:

— Нещо като повторение, нали?

Независимо от съсредоточената на това място власт, обстановката е спартанска. Килимът е износен. Мебелировката се е изхитрила да бъде едновременно старомодна и нефункционална. Върху масата се търкалят десетина различни броя на спортно списание и това е всичко. Стените се молят коленопреклонно за пребоядисване. Те са целите в петна и фотографии на бивши федерални прокурори — до един забележителни примери за това, как не бива да се облича човек и как не бива да застава, когато ще го снимат за поколенията.

Няма и помен от секретарка по това време на денонощието. Те чукат и биват пропуснати от електрическа брава във вътрешното помещение на светилището. Тук е значително по-уютно. Всичко изглежда и е съвършено различно, сякаш са преминали през стена, за да попаднат във вълшебен свят.

Завиват надясно и се отправят към ъгловия кабинет. В коридора стои някакъв мъж. Някакъв огромен мъж. Стои безмълвен и неподвижен като двоен хладилник. Стейнбърг подава ръка.

— Здравейте. Аз съм Ед Стейнбърг, окръжен прокурор.

Хладилникът поема ръката му, но с видимо притеснение.

— Кал Долинджър, ФБР. Очакват ви.

Край на разговора. Кал Долинджър не помръдва от мястото си. Те завиват зад ъгъла. Джоан Търстън ги посреща на прага.

Независимо от ранния час, щатската прокурорка Джоан Търстън изглежда като самото съвършенство в божествено скроен бизнес костюм с пепелявосив цвят. Тя е към средата на четирийсетте и в очите на Лорън — изключително привлекателна. Косата й е кестенява, раменете — широки, талията — тънка. Има двама сина — тийнейджъри. Съпругът й работи при Морган Стенли в Манхатън. Притежават шикозна къща в Шорт Хилс, както и вила в Лонг Бийч.

С две думи: Джоан Търстън е всичко онова, което Лорън иска да стане, когато порасне голяма.

— Добро утро — обажда се Търстън и думите прозвучават малко странно, тъй като небето отвъд прозореца на кабинета си е все така мастиленочерно.

Тя стиска здраво ръката на Лорън и я поглежда в очите. Подслажда всичко това с лека усмивка. Прегръща Стейнбърг и го целува бегло по бузата.

— Искам да ви представя Адам Йейтс. Той завежда бюрото на ФБР за района на Лас Вегас.

Адам Йейтс носи току-що изгладен панталон в цвят каки и бледорозова риза, което е може би обичайно за Вегас, но абсолютно неприемливо за място като Нюарк. Обул е мокасини на бос крак, а самите крака са кръстосани прекалено небрежно. У него има нещо, което принадлежи на Стария свят, сякаш преди минута е слязъл от борда на Мейфлауър^[1]. Пепелявосивата му косица оредява прогресивно, скулите са високи, а ледено синкавият цвят на очите внушава на Лорън мисълта, че се дължи на контактни лещи. Одеколонът му ухае на прясно окосена трева.

— Седнете, моля — обажда се Търстън.

Кабинетът й е много просторен. На стената — най-малко биещата на очи от всички — са окачени дипломи и отличия. Целият им вид сякаш казва: „Трябва да ги закача някъде, но не искам да парадирам с тях“. Останалата част от обстановката носи подчертано личен характер. Виждат се снимки на съпруга и децата и всички те изглеждат — каква изненада — великолепно. Даже кучето. Над главата й виси бяла китара с автограф на Брус Спрингстийн. По лавиците е пореден обичайният набор правна литература, гарниран с множество подписани топки за бейзбол и футбол. Все от местни клубове, разбира се. Липсват снимки на самата Джоан Търстън. Не се виждат никакви отличия, капсуловани в прозрачни кубове от стъкло или пластмаса.

Лорън сяда предпазливо. Обикновено го прави върху петите си, за да спечели няколко сантиметра височина, но веднъж прочете статия относно навиците, с чиято помощ една жена съсипва своята кариера, и там изрично бе подчертано, че никога не бива да се сяда върху пета. Изглежда непрофесионално. Обикновено Лорън забравя това правило. Нещо във вида на Джоан Търстън я кара да си го припомни.

Търстън заобикаля бюрото и наполовина сяда, наполовина обляга тяло върху плота. Скръства ръце и фокусира вниманието си върху Лорън.

— Разкажете ми докъде сте стигнали за момента.

Лорън поглежда Ед Стейнбърг, който кимва.

— Имаме трима убити. Името на първата не ни е известно. По този повод сме тук.

— Имате предвид сестра Мери Роуз? — пита Търстън.

— Да.

— Как се натъкнахте на този случай?

— Моля?

— Научих, че първоначално смъртта е приписана на естествена причина. Какво ви накара да задълбаете по-настоятелно?

Тук се намесва Стейнбърг.

— Майката игуменка лично помоли инспектор Мюз да се заеме със задачата.

— А защо?

— Лорън е випускница на „Света Маргарита“.

— Това ми е ясно, но не разбирам какво е накарало тази игуменка… как й беше името?

— Майка Катерина — обажда се Лорън.

— Точно така, майка Катерина. Какво я е накарало изобщо да заподозре нещо нередно?

— Не знам дали е заподозряла каквото и да било — казва Лорън. — Когато откриват тялото на сестра Мери Роуз, тя прави опит да я върне към живот посредством сърдечен масаж, при което открива наличие на импланти за бюст. Това никак не се връзва с известните биографични данни на покойната.

— Значи тя сама ви търси, за да изясните случая?

— Горе-долу.

Търстън кимва.

— А вторият труп?

— Макс Дароу. Пенсиониран полицай от Лас Вегас, понастоящем живеещ в района на Рино.

Всички погледи се насочват към Адам Йейтс. Той не трепва. Ясна е играта, казва си Лорън. Ще ги изцедят като лимони, а после може би — но само може би — федералните ще им подхвърлят някоя огризка.

Търстън се обажда отново:

— Как свързвате Макс Дароу с монахинята?

— Чрез пръстови отпечатъци — отвръща Лорън. — Неговите са открити в стаята на убитата.

— Друго?

— Дароу бе намерен мъртъв в колата си. Два изстрела от упор в главата. Панталоните му смъкнати до глезените. Според нас убиецът се е опитал да създаде впечатление, че става дума за обир, извършен от проститутка.

— Добре, по-късно можем да обсъдим подробностите — казва Търстън. — Каква връзка установихте между този Дароу и третата жертва?

— Третият е Чарлс Тали. Първо, и двамата с Дароу живеят в района на Рино. Второ, и двамата са били настанени в хотел „Хауърд Джонсън“, недалеч от летище „Нюарк“. Стаите им са били една до друга.

— И пак там намирате трупа на Тали. В същия хотел.

— Не аз. Някакъв нощен пазач го открива в стълбищната шахта. Застрелян с два куршума.

— Също като Дароу?

— Също като него.

— Час?

— Все още се работи по случая, но е станало някъде в промеждутъка от единайсет вечерта до два сутринта. На това място няма нито климатична инсталация, нито вентилация, нито прозорци — трябва да е над четирийсет градуса.

— Именно поради тази причина инспектор Мюз има такъв вид — намесва се Ед Стейнбърг, като протяга и двете си ръце, сякаш поднася неволно омърлян трофей. — След престой в онази сауна.

Лорън му отправя мръсен поглед и си налага да не оправи косата си с ръце.

— Тази температура затруднява нашия съдебен медик да посочи точен час.

— Друго? — пита отново Търстън.

Лорън се поколебава. Тя се досеща, че двамата с Йейтс вече знаят или поне лесно биха могли да научат споделените от нея обстоятелства. Всичко дотук е за загрявка. Онова, което запазва за себе си до този момент, до което се е добрала само тя, а те навярно не са, е Мат Хънтър.

Стейнбърг вдига ръка.

— Може ли да направя едно предложение?

Търстън се извръща към него.

— Разбира се, Ед.

— Не искам във връзка с този случай да възникнат каквито и да било препирни за юрисдикция.

— Нито пък ние.

— Защо тогава не обединим изцяло своите усилия? Пълен двустранен достъп до информацията. Ние ви казваме всичко, което знаем, и вие казвате на нас всичко, което знаете. Без резерви.

Търстън поглежда Йейтс. Той се прокашля и проговаря:

— Нямаме възражения по този въпрос.

— Известна ли ви е истинската самоличност на сестра Мери Роуз? — пита Стейнбърг.

Йейтс кимва.

— Да, известна ни е.

Лорън чака. Йейтс не бърза. Той разплита нозе, подръпва края на ризата, сякаш иска да си осигури допълнителна глътка въздух.

— Вашата монахиня — а тя няма нищо общо с монашеството, можете да ми вярвате — се казва Ема Лемей — съобщава най-накрая Йейтс.

Това име не говори абсолютно нищо на Лорън. Поглежда към Ед Стейнбърг. Той също не трепва при споменаването му.

Йейтс продължава:

— Ема Лемей и партньорът й, някакъв кретен на име Клайд Рангор, изчезват от Лас Вегас преди десет години. Проведохме доста мащабно издирване и на двамата, но останахме с пръст в уста. Тъкмо попаднем в дирите им на едно място, и хоп — вече ги няма.

Стейнбърг се обажда:

— Как разбрахте, че сме открили именно нейното тяло?

— Корпорация „Локуд“ отбелязва имплантите си със серийни номера. В наши дни Националният институт по криминология и криминалистика вкарва абсолютно всичко в базата данни — не само пръстови отпечатъци, както си мислят хората. От сума време там се съхраняват резултати от ДНК-анализи, както и външни описания. В дадения случай става дума за класифициране на медицински приспособления — изкуствени стави, хирургически импланти, сърдечни пейсмейкъри — които се използват основно за идентифициране на Джейн и Джон Доу^[2]. Получаваш номера на детайла, вкарваш го в системата. Сравнително нов метод, все още на експериментално равнище. Приложили сме го в известен брой случаи, които представляват особен интерес.

— И тази Ема Лемей — намесва се Лорън, — тя е един от тези случаи.

Йейтс пуска широка усмивка.

— О, да.

— А защо? — упорства Лорън.

— Преди десет години Лемей и Рангор приемат да изпържат един мръсник от висшата лига, тип на име Том „Зализания“ Бушър.

— Защо пък Зализания?

— Така му викат, макар и не в очите. Прякор от години. Откак започва да оплешивява. Знаете как някои си пускат дълга косата отстрани, а после я зализват отгоре. Та накрая заприличва на пудинг върху темето.

Йейтс се усмихва. Останалите — не.

Обажда се Търстън:

— Разправяхте за Лемей и Рангор.

— Точно така. Та пипваме ги ние значи и ги заковаваме с доста сериозни обвинения във връзка с наркотрафик. Притискаме ги здравата и за първи път се сдобиваме с наистина вътрешни хора, които пеят. Клайд Рангор и Зализания са братовчеди. И ето че нашата двойка започва да действа: записва разговори, събира доказателства. Докато изведнъж… — Йейтс свива рамене.

— Какво решихте, че е станало?

— Най-вероятна изглеждаше възможността Зализания да е надушил какво става, след което им е светил маслото. Но всъщност не възприехме тази хипотеза.

— Защо?

— Защото разполагахме с информация от различни източници, според която Зализания също ги издирва. И даже много по-упорито от нас. Известно време приличахме на участници в оная игра със зар, нали я знаете, „Кой ще пристигне пръв“. И като не ги намерихме никакви, решихме, че сме загубили състезанието.

— А тоя, Зализания, още ли е действащ?

— Да.

— Ами Клайд Рангор?

— Нямаме никаква представа къде може да се подвизава. — Йейтс се размърдва в стола. — Този Клайд е пълен боклук. Въртеше няколко стриптийз клуба на Зализания и се ползваше с репутацията на… ъ-ъ-ъ… груб играч.

— Колко груб?

Йейтс сключва ръце в скута си.

— Имаме основания да мислим, че някои от момичетата така и не се възстановяват.

— Като казвате „не се възстановяват“…

— Една от тях изпадна в кома. А друга почина.

Лорън прави гримаса.

— И вие сключвате сделка с подобна отрепка?

— Да не би да ни предлагате някой по-свестен? — сопва се Йейтс.

— Аз…

— Наистина ли е необходимо да ви обяснявам как стават тия неща със сделките, инспектор Мюз?

— Не е нужно — намесва се Стейнбърг.

— Нямах никакво намерение да правя каквито и да било намеци — дърпа назад Лорън, вбесена на самата себе си заради аматьорската забележка. — Карайте нататък.

— Ми то какво остана? Не знаем къде се намира Клайд Рангор, но все още сме на мнение, че е в състояние да ни предостави ценна информация. Може би дори от естество да заковем Зализания.

— Ами Чарлс Тали и инспектор Макс Дароу? Те по какъв начин влизат в схемата?

— Чарлс Тали е говедо с дълъг списък от актове на насилие зад гърба си. Грижи се за момичетата в бордеите (да не вирят много нос), не краде прекалено, дели с тях… ъ-ъ-ъ… бакшишите им. Последно дочухме, че работи в някакъв вертеп, наречен „Надървеният бобър“, в Рино. Според нас Тали е нает да убие Ема Лемей.

— От Зализания ли?

— Да. Смятаме, че той е научил по някакъв начин за пребиваването й в метоха под името сестра Мери Роуз. И изпраща Тали да я ликвидира.

— Ами Макс Дароу? — обажда се Лорън. — Известно ни е, че той е влизал в стаята на убитата. Неговата роля каква е?

Йейтс се изправя в стола.

— От една страна, допускаме, че Дароу, макар и ченге със сериозна репутация, може да е бил корумпиран.

Гласът му се пречупва. Агентът се прокашля.

— А от друга… — насърчава го Лорън.

Йейтс въздъхва дълбоко.

— Ами този Макс Дароу… — Вдига поглед към Търстън. Тя нито кимва, нито трепва, но Лорън остава с впечатлението, че също както тя прави с Ед, той търси нейното одобрение. — Да кажем просто, че Макс Дароу играе някаква собствена игра.

Те чакат. Минават няколко секунди и най-накрая Лорън пита:

— Каква?

Йейтс разтрива ръце с длани, а външният му вид става из един път измъчен.

— Вече казах, че Клайд Рангор си пада по грубостите.

Лорън кимва.

— И че според нас е убил онова, последното момиче.

— Да.

— Момичето е незначителна стриптийзьорка и най-вероятно проститутка на име… момент само… — Йейтс измъква малък, подвързан в кожа бележник, плюнчи показалец и прелиства страниците — … значи казва се Кандис Потър, наричана още Канди Кейн. — Той затваря рязко бележника. — Ема Лемей и Клайд Рангор изчезват веднага след откриването на тялото й.

— Но какво общо има всичко това с Дароу?

— Макс Дароу отговаря за този случай в качеството си на инспектор от отдел „Убийства“.

Всички застиват.

— Чакайте малко — обажда се Ед Стейнбърг. — Излиза, че този Клайд Рангор убива някаква стриптийзьорка. Дароу поема случая. След ден-два Рангор и приятелката му потъват в земята. И сега, десет години по-късно, откриваме отпечатъци от пръстите на Дароу в стаята, където е убита Ема Лемей.

— Горе-долу така излиза.

Следва ново мълчание. Лорън се мъчи да осмисли чутото.

— Важното в случая е следното — продължава Йейтс, — ако Ема Лемей все още е разполагала с материали, имащи отношение към този случай, или ако е оставила някаква информация относно местопребиваването на Клайд Рангор, смятаме, че инспектор Мюз се намира в най-благоприятно положение за издирването им.

— Аз ли?

Йейтс се обръща към нея.

— Вие разполагате с връзки в нейната професионална среда от последните години. Лемей е живяла сред тези калугерки цели седем лета. Майката игуменка видимо ви има доверие. Искаме да съсредоточите усилията си в това направление — да разберете какво е знаела Лемей или с какво е разполагала.

Стейнбърг поглежда Лорън и свива рамене. Джоан Търстън излиза иззад бюрото. Отваря минибара.

— Някой да иска нещо за пиене? — пита тя.

Никой не отговаря. Тя свива рамене, изважда бутилка и започва да я разклаща.

— Ти, Адам? Не искаш ли нещо?

— Само вода.

Прокурорката му подхвърля шишето.

— Лорън? Ед?

И двамата поклащат глави. Джоан Търстън отвива капачката и поема голяма глътка. Застава пред бюрото си.

— Добре, време е да свалим всички карти — заявява тя. — Какво друго успя да научиш, Лорън?

Лорън. Вече сме на Лорън. Нов поглед към Стейнбърг. Ново кимване.

— Добрахме се до няколко връзки между цялата тази работа и един бивш затворник на име Мат Хънтър.

Очите на Търстън се присвиват.

— Това име сякаш ми казва нещо.

— Тукашен е. От Ливингстън. С името му бяха пълни всички вестници преди години. Забъркал се в сбиване на някакво колежанско парти…

— А, да, спомням си — прекъсва я Търстън. — Познавах брат му Бърни. Добър адвокат, но почина твърде рано. Мисля, че Бърни осигури работа на Мат при Картър Стърджис, когато излезе.

— Още работи там.

— И по какъв начин е замесен в тази история?

— Свързват го някои неща.

— Например?

Разказва им за телефонното обаждане от „Света Маргарита“ в дома на Марша. Това май не ги впечатлява особено силно. Когато Лорън започва да разправя за наученото през последната нощ — за това, че Мат най-вероятно се е сбил с Чарлс Тали в хотел „Хауърд Джонсън“ — всички се размърдват върху столовете си. За първи път Йейтс записва нещо в бележника си.

Когато приключва, Търстън я пита:

— Ти какво мислиш по въпроса, Лорън?

— Ако искате да чуете самата истина, изобщо не знам какво да мисля.

— Трябва да проучим времето, прекарано от тоя Хънтър в затвора — намесва се Йейтс. — Знаем, че и Тали е бил в тази система. Може да са се засекли в някой момент. А е възможно също така Хънтър да се е забъркал с някои от хората на Зализания.

— Правилно — отсъжда Търстън. — Може да се окаже, че Хънтър има задачата да замита следите подир Зализания.

Лорън мълчи.

— Май нещо не си съгласна, Лорън?

— И аз не знам.

— Какво те смущава?

— Може да прозвучи безнадеждно наивно, но аз не вярвам Мат Хънтър да играе ролята на поръчков убиец. Има съдебно минало, така е, но то е свързано с нещастен случай по време на организирано от студентско братство парти отпреди петнайсет години. Около него няма нищо съмнително до онзи момент и е напълно чист през времето след него.

Не споделя с тях, че са съученици и че вътрешното й чувство не приема подобна хипотеза. Защото когато други следователи прибягват до този довод, на нея й се повръща.

— Какво е тогава твоето обяснение за присъствието на Хънтър в цялата картина? — пита Търстън.

— Нямам представа. Може да е нещо прекалено лично. Според нощния администратор жена му била престояла в хотела без него.

— Мислиш, че става дума за любовен скандал?

— Не е изключено.

Погледът на Търстън е пълен със съмнение.

— Както и да е, всички сме единодушни по въпроса, че Мат Хънтър е в някакъв смисъл замесен, нали така?

Стейнбърг отрязва:

— Определено.

Йейтс кимва енергично. Лорън не помръдва.

— В настоящия момент — обажда се Търстън — разполагаме с повече от достатъчно за арест и повдигане на обвинение. Имаме обаждането, сбиването и така нататък. Не след дълго ще разполагаме с резултат от ДНК-анализ, който ще го свърже с убития.

Лорън се колебае. Ед Стейнбърг — не.

— Достатъчно е за арест.

— И предвид съдебното му минало, можем да разчитаме на отказ да бъде пуснат под гаранция. Ще го приберем на топло и подържим там известно време, нали, Ед?

— Обзалагам се, че така ще стане.

— Приберете го тогава — нарежда Джоан Търстън. — Тикнете го на бърза ръка обратно зад решетките.