Харлан Коубън
Невинният (20)

Глава 19

Соня Макграт е изненадана от шум на ключ в бравата.

Днес, повече от десетилетие след смъртта на нейния син, снимките му продължават да стоят по местата си от едно време. В същите рамки. Върху същите масички и стени. Добавени са и други снимки, разбира се. Когато миналата година се омъжи Мишел, най-голямата щерка, правиха нови снимки, естествено. Няколко от тях се виждат в рамки върху перваза на камината. Но нито една от фотографиите на Стивън не е махана от своето място. Прибраха нещата му, пребоядисаха стаята му, дадоха дрехите му за благотворителни цели, продадоха колата му, но нито Соня, нито Кларк имат сърце да махнат, макар една негова снимка от мястото й.

Дъщерята Мишел решава, както много други новобрачни, да се ограничи със стандартните групови и индивидуални сватбени снимки, които се правят преди венчавката. Кумът, един благ човек на име Джонатан, има огромно семейство, чиито многобройни членове правят цял куп снимки. Соня и Кларк сърцато позират с дъщерята, с нея и бъдещия зет, с родителите на Джонатан и младоженците, но неизбежно потръпват, когато един от ентусиазираните фотографи се провиква: „Снимка на семейство Макграт!“. В нея ще позират Соня и Кларк, Мишел и Кора, по-малката сестра, а всеки от тях неизменно ще вижда празнотата в този кадър, даже след всичките години, дори след този пълен с радост ден, празнотата, която следва да запълни той, Стивън Макграт.

Голямата къща е притихнала. Каквато е от деня, в който Кора замина в колежа. Кларк отново „работи до късно“ — евфемизъм за „с пачавричката е“ — но на Соня не й пука. Тя не проявява интерес към дневното му разписание, понеже къщата е още по-самотна, още по-притихнала, когато Кларк е в нея.

Соня разклаща чашката бренди. Седи самотна в новата стая за видео и се готви да гледа взето под наем DVD. Главната роля изпълнява Том Ханкс, чието присъствие — дори в скапани филми — й носи необяснимо успокоение. Още не е натиснала бутона play.

Боже мой, казва си тя, наистина ли съм толкова окаяна?

Соня се е радвала винаги на особена популярност. Има множество истински и верни приятели. Така лесно би било да стовари върху им цялата отговорност, да ги обвини в това, че бавно се разбягват като плъхове от потъващ кораб след смъртта на Стив, че правят известни усилия да устоят, но само до време, а сетне ту един, ту друг, намират някакво извинение, за да изчезнат, да преустановят всякакви контакти.

Само че не би било честно от нейна страна.

Би могло да се окаже справедливо в малко на брой изолирани случаи — положително е имало и такива, които са се оттеглили — но отговорността за всичко останало лежи изцяло върху Соня. Не върху приятелите. Тя ги отблъсна от себе си. Тя не пожела да я утешават. Не й трябваха нито компания, нито приятелство, ни съчувствие. Не би искала и да изпада в отчаяние, но тази е може би най-лесната и заради това най-добрата алтернатива.

Входната врата се отваря.

Соня включва малката лампа край люлеещия се стол. Навън е тъмно, но в тази лишена от атмосфера стая това обстоятелство остава напълно без значение. Тежките завеси така или иначе не допускат вътре никаква светлина. Чува нечии стъпки най-напред по мраморните плочи на фоайето, а после — върху пода от масивно дърво. Наближават.

Тя чака.

Миг по-късно в стаята влиза Кларк. Нищо не казва — стои и мълчи. Тя го изучава известно време. Съпругът й е остарял или може би тя твърде отдавна не го е поглеждала внимателно и е оставила незабелязана постепенната промяна на човека, за когото се е омъжила. Той е решил да не се предава без бой и започва да боядисва косите си. Процедурата е изпълнена — както всичко при Кларк — най-добросъвестно, обаче нещо все пак не е напълно в ред. Кожата му е пепелява. Изглежда изпосталял.

— Тъкмо се гласях да пусна един филм — обажда се тя.

Той я гледа втренчено.

— Кларк…

— Знам — казва той.

Не казва, че знае за намерението й да пусне филм. Има предвид нещо съвършено различно. Соня не пита за уточнение. Няма нужда от него. Седи на мястото си притихнала.

— Знам за посещенията ти в музея — продължава Кларк. — От много време знам.

Соня обмисля отговора си. Да парира с „и аз знам за тебе“ би означавало да признае известна уязвимост на собствената си позиция, от една страна, а от друга — би било напълно лишено от връзка с казаното от Кларк. При нея не става и дума за интимна връзка.

Кларк стои с отпуснати покрай тялото ръце. Пръстите им потръпват, но не се свиват.

— Откога знаеш? — пита тя.

— От няколко месеца.

— И защо не си ми казал досега?

Той свива рамене.

— Как разбра?

— Наредих да те проследят.

— Да ме следят? Да не искаш да кажеш, че си наел частни детективи?

— Да.

Тя премята крак връз крак.

— И защо? — Тонът й се повишава леко поради необичайността на чутото. — Да не си заподозрял, че спя с някого?

— Той уби Стивън.

— При нещастен случай.

— Сериозно? Такива ли ти ги разправя по време на скромните ви обеди? Припомняте си как той уби по невнимание моя син?

— Нашият син — поправя го тя.

В този момент вдига очи към него и забелязва погледа, оня поглед, който познава така добре, но никога до момента не е виждала отправен към себе си.

— Как можа?

— Как можах какво, Кларк?

— Да се срещаш с него. Да му простиш…

— Никога не съм му прощавала.

— Да го утешаваш тогава.

— Не става дума за това.

— А за кое?

— Не знам точно. — Соня се изправя. — Чуй ме, Кларк: случилото се със Стивън беше нещастен случай.

Той сумти презрително.

— По този ли начин се успокояваш, Соня? Като си внушаваш, че е било случайност?

— Да се успокоявам ли? Нито за миг. Нещастен случай или убийство — Стивън е мъртъв.

Той замълчава.

— Това бе нещастие, Кларк.

— Той е убеден в това, така ли?

— Всъщност убеден е тъкмо в обратното.

— Това пък какво означава?

— Той сам не знае какво да мисли. Изпитва неописуемо чувство за вина.

— Горкичкото. — Кларк прави гримаса. — Как може да си толкова наивна?

— Да те питам нещо — отвръща Соня като го приближава. — Ако бяха паднали иначе, ако телата им се бяха извили по различен начин и Мат Хънтър бе ударил тила си в оня бордюр.

— Хич даже не започвай.

— Не, драги, изслушай ме. — Тя прави още една стъпка напред. — Ако беше станало обратното, ако Мат Хънтър бе загинал, а отгоре му бяха намерили Стивън жив…

— Не съм в настроение да градя хипотези, Соня. Всичко това няма никакво значение.

— За мен може да има.

— И защо? — пита Кларк. — Нали сама каза току-що, че във всички случаи Стивън е мъртъв.

Тя не отговаря.

Кларк прекосява помещението, минава край нея на достатъчно разстояние, та да не я докосне. Отпуска се в едно кресло и хваща сведената си глава с ръце. Тя чака.

— Спомняш ли си онази майка от Тексас, дето удави децата си? — пита той.

— Това пък какво общо има?

— Просто ми отговори — казва Кларк със затворени очи. — Спомняш ли си този случай? Преуморена от работа, тази майка ги удавя във ваната. Четири или пет на брой. Ужасяваща история. Защитата пледира невменяемост. Съпругът се изказа в нейна подкрепа. Помниш ли? Даваха ги по телевизията.

— Помня.

— Какво си помисли тогава?

Тя мълчи.

— Ще ти кажа какво си помислих аз — продължава Кларк. — Казах си: Какво значение има? Не искам това да прозвучи коравосърдечно. Каква е разликата обаче между признаването й за невменяема и живота в лудница по-нататък и признаването за виновна и затварянето до живот, или пък екзекутирането й? При всички случаи тя е убила собствените си деца. С живота й е свършено, нали?

Соня затваря очи.

— Това е Мат Хънтър за мене. Той уби нашия син. Дали неволно, или умишлено го е сторил, резултатът е един — детето ни е мъртво. Всичко останало е без значение. Не разбираш ли?

И още как разбира.

Соня усеща сълзи да се измъкват изпод клепачите. Поглежда съпруга си. Толкова много болка. Тръгвай веднага — ще й се да му каже. Потъни в работата си, в любовницата си, в каквото и да било. Само тръгвай начаса.

— Не съм искала да те наранявам — проговаря тя.

Той кимва.

— Искаш ли да не го срещам повече?

— Ще има ли значение за теб, ако искам?

Тя не отговаря.

Кларк става и излиза от стаята. След малко Соня чува да се отваря и затваря входната врата. Отново е съвсем сама.