Харлан Коубън
Невинният (18)

Глава 17

Ланс Банър продължава да се усмихва на Лорън.

— Хайде, влез да си поговорим — казва й той.

Лорън поглежда още един път към къщата на Марша Хънтър и се пъхва в колата. Ланс започва да обикаля из стария квартал.

— Е — обажда се той, — какво търсиш при снахата на Мат?

Тя го заклева да си трае, но въпреки това му подхвърля само огризки: как разследва подозрителни обстоятелства около смъртта на сестра Мери Роуз, как още не били сигурни дали става дума за убийство, или не, как съществувала възможност монахинята да се е обаждала по телефона в дома на Марша. Нищо не споменава за имплантите или факта, че нямат представа коя е покойната всъщност.

Ланс от своя страна я информира, че Мат Хънтър е вече женен и работи като „дребен посерко“ в адвокатската къща на своя брат. Жената на Мат била от Вирджиния или Мериленд — не можел да си спомни точно. Добавя още — с малко прекален ентусиазъм — че би помогнал с удоволствие на Лорън да разплете случая.

Тя му казва да не се притеснява, но ако му дойде нещо наум, да звънне. Ланс кимва и я връща при нейната кола.

Преди да излезе, тя го пита:

— Помниш ли го? Като малък имам предвид?

— Хънтър ли? — Ланс бърчи вежди. — Разбира се, че го помня.

— Беше доста пряма личност, нали?

— Като повечето убийци.

Лорън хваща дръжката на вратата и поклаща глава.

— Да не би наистина да вярваш в оная история?

Ланс не отговаря.

— Наскоро четох нещо. Не помня подробности, но в общи линии се твърди, че още на пет години бъдещето ни е предопределено: дали ще се учим добре, дали ще се превърнем в престъпници, в каква степен сме способни да обичаме. Вярваш ли в подобни неща, Ланс?

— Де да знам. А и не ме интересува особено.

— Ти си изловил бая кофти народ, не е ли така?

— Така си е.

— Ровил ли си в миналото им?

— В някои случаи.

— На мене ми се струва, че всеки път попадам на нещо — казва Лорън. — Почти винаги се натъквам на някаква психоза или травма в миналото. По телевизията съседите всеки път разправят едно и също: „Боже мили, кой би повярвал?! Толкова мил човечец, пък да кълца деца в мазето. Такъв приятен, такъв един — възпитан. Вечно се усмихва и поздравява“. Но я иди да поразпиташ учителите от едно време. Съучениците. Съвсем друга песен пеят. Те не остават изненадани.

Ланс кимва.

— Та в дадения случай виждаш ли нещо в миналото на Мат, което да го направи годен да убива?

Ланс мисли по въпроса.

— Ако всичко се предопределя до петата година, ние с тебе трябваше да сме безработни.

— Това не е отговор.

— По-добър не ми идва наум. Но ако вземем да градим прогнози въз основа изявите на питомците в някоя детска градина, доникъде няма да я докараме.

Има право. Така или иначе Лорън трябва да се ориентира в обстановката, а в дадения случай това означава да поразрови около Мат Хънтър. Качва се в колата и поема на юг. Все още може да стигне до „Локуд Ко“ в Уилмингтън, Делауеър, преди мръкнало.

Опитва да се свърже с Мат Хънтър в офиса му, но той отсъства днес. Звъни му вкъщи и оставя съобщение: „Мат, обажда се Лорън Мюз. Работя като инспектор в Окръжната прокуратура на Есекс. Познавахме се преди цяла вечност. Моля те да ми се обадиш при първа възможност“.

Съобщава му както служебния, така и домашния си номер.

Скъсява нормалните два часа път до Делауер до час и двайсет минути. Не използва сирена, но малката синя лампа, прикрепена с магнит към покрива, не спира да мига през целия път. Обича да кара бързо — какъв смисъл има да работи в тези органи, ако не кара бързо и не носи оръжие?

Фирмата на Рандал Хорн представлява нещо като адвокатска пчелна пита. Тя заема три етажа от офис сграда, разположена сред редица други — всичките като извадени от една кутия.

Секретарката от приемната — типична бойна кранта, видимо преминала първа младост — хвърля към Лорън поглед, все едно я е разпознала от афиш за издирвани сексуални маниаци. Намръщена като от зъбобол, бойната кранта й казва да седне.

Рандал Хорн я кара да чака цели двайсет минути — класически, макар прозрачен адвокатски номер. Прекарва това време в преглед на изключително занимателната колекция от периодика: „Известия на Правната асоциация“, „Третата власт“, „Новини от Федералния съд“ и други подобни. Лорън въздъхва. Какво не би дала в момента за някоя скандална история с цветни снимки върху корицата.

Хорн най-после се появява в чакалнята и застава така, че да я притесни с извисения над посетителката ръст. По-млад е, отколкото е очаквала, макар да притежава от онези сияйни лица, които е свикнала да свързва с „Ботокс“^[1] или Джърмейн Джаксън^[2]. Косата му е малко длъжка, зализана назад и къдрава по врата. Костюмът е безупречен, макар реверите да са възширочки. Може би тази мода се връща.

Той прескача официалната част.

— Не мисля, че има какво да обсъждаме с вас, госпожице Мюз.

Рандал Хорн е застанал толкова близо, че тя няма възможност да се изправи. Ясно. Опитва се да я потиска с ръста си. Само че Лорън от много отдавна е висока само метър и петдесет и три, така че също от доста отдавна е свикнала с подобен похват. За миг й се прищява да го сграби за топките и да го принуди по този начин да отстъпи, но се отказва — нека си изиграе играта докрай.

Бойната кранта от рецепцията — тя изглежда с петнайсет години по-стара от подходящата възраст за роля на затворническа кралица в долнопробен филм — наблюдава сцената с нещо като усмивка, изписана върху сухо лице с обилно начервени устни.

Лорън проговаря на свой ред:

— Бих желала да ми съобщите личните данни на жената, закупила импланти за бюст със сериен номер 89783348.

— На първо място — започва Хорн, — това е много отдавна произведен продукт. „Сърджи Ко“ не са записали името на клиентката, а само това на извършилия операцията лекар.

— Отлично — това е повече от достатъчно.

Хорн скръства ръце.

— Носите ли съдебна заповед, инспекторе?

— Пътува насам.

Върху лицето му се изписва самодоволство.

— Добре тогава — казва той, — аз съм в кабинета си. Моля, осведомете Тифани — кимва към чудовището на рецепцията, — когато пристигне.

Бойната кранта заприда с уши и пуска широка усмивка. Лорън насочва към нея показалец и съобщава:

— Имате червило по зъбите. — Сетне отново насочва вниманието си към Рандал Хорн: — Ще бъдете ли така любезен да ме осведомите по един въпрос: За какво ви е съдебна заповед?

— Съществуват един куп нови закони за закрила личната сфера на пациентите. Ние тук, в „Локуд Ко“, сме убедени в необходимостта те да бъдат най-стриктно съблюдавани.

— Става дума за покойница.

— Въпреки това.

— Тук не може да има никаква лекарска тайна. Ние знаем, че жената е имплантирала бюста си. Искаме да установим нейната самоличност.

— Ще трябва да потърсите други начини, инспектор.

— Търсим, не се съмнявайте в това, но засега… — Лорън свива рамене.

— За съжаление това обстоятелство не е от естество да промени нашата позиция.

— Но вашата позиция, при цялото ми уважение, не е нещо повече от инат.

— Не ви разбирам.

— Задръжте така. — Лорън започва да вади сгънати листчета хартия от джобовете си. — Намерих малко време, преди да дойда тук, и се осведомих за някои дела от Ню Джърси. Останах с впечатлението, че вашата фирма винаги досега е сътрудничила с готовност на правораздавателните органи. Миналият юли сте предоставили сведения във връзка с намерен в окръг Съмърсет труп. На някой си господин Уилър му отрязват главата и ръцете, за да избягнат идентифициране, но забравили пейсмейкъра. Компанията ви помага на властите при опознаването на трупа. Има и друг случай…

— Инспектор… Мюз ли беше?

— Инспектор.

— Инспектор Мюз, аз съм много зает човек. Моля, настанете се удобно, а когато съдебната ви заповед пристигне, не се колебайте, а начаса уведомете Тифани за това.

— Почакайте. — Лорън поглежда бойната кранта. — Да не искате да кажете, че Тифани е истинското й име?

— Ще ви помоля сега да ме извините…

— Господин Хорн, много добре знаете, че не разполагам със заповед — че блъфирам.

Рандал Хорн мълчи.

Лорън поглежда надолу и съзира брой от „Третата власт“. Това списание се издава от Федералния съд. Тя смръщва вежди и се обръща към адвоката. Този път е на крака.

— Вие не подозирахте, а знаехте с положителност — цеди бавно думите си Лорън.

Хорн прави крачка назад.

— В действителност обаче — продължава да говори Лорън по-скоро на себе си, отколкото на адвоката, — аз наистина бих могла да се снабдя със съдебна заповед по пътя насам. Вярно, че отнема време, но за такава заповед не се иска много мислене. Никой федерален съдия, който е все още с всичкия си, не би отказал да удари печата в рамките на пет минути, освен ако…

Рандал Хорн изчаква. Изглежда така, сякаш направо се надява тя да достигне сама до истината.

— … освен ако някой на федерално равнище не ви е запушил устата — ФБР или Федералната прокуратура.

Хорн се прокашля и поглежда часовника си.

— Наистина е крайно време да вървя — съобщава той.

— Компанията ви е била напълно сговорчива с нас в самото начало. Така ми каза Елдън. Но внезапно нещата се променят. Защо? Защо бихте променили позицията си, ако федералните не са ви наредили да го направите? — Тя вдига поглед. — И за какво им е на тях да си завират носовете в това дело?

— Това не ни влиза в работа — заявява адвокатът и мигом вдига длан към устата си, сякаш е потресен от своята недискретност. Погледите им се срещат и тя разбира, че е получила услуга. Хорн няма да обели зъб повече. Но е казал достатъчно.

ФБР. Те са пуснали дълга ръка.

И тя май знае защо.

* * *

Върнала се в колата, Лорън напряга мозък.

Кого познава във ФБР?

Знае този-онзи, но никого на такова ниво, че да е в състояние да й помогне. Потръпва от познат гъдел — попаднала е на нещо голямо. Няма съмнение. Федералните се интересуват от случая. Поради някаква причина те не искат друг да се добере до истинската самоличност на Мери Роуз и залагат капани навсякъде, включително в системата на компанията, произвела гръдните импланти.

Кимва сама на себе си. Разбира се, това са чисти предположения, но в тях има логика. Да започнем с жертвата: сестра Мери Роуз трябва да е свидетел или да се укрива поради друга причина. Но явно е от значение за някого във ФБР.

Дотук добре. Давай нататък.

Преди доста време сестра Мери Роуз (или както й е там истинското име) се покрива — трудно е да се каже кога точно, обаче в гимназията „Света Маргарита“ преподава от седем години. Значи поне от толкова.

Лорън спира, за да осмисли всичко това. Сестра Мери Роуз се крие най-малко от седем години. Дали федералните я издирват през цялото това време?

Би било логично.

Сестра Мери Роуз се покрива дълбоко-дълбоко. С положителност сменя своята самоличност. Сигурно започва цялата операция още в Орегон, в оня консервативен метох, за който споменава майка игуменка. Кой знае колко време е престояла там?

Но това е без значение. Онова, което има значение, е обстоятелството, че преди седем години някакви причини са я накарали да се премести на изток.

Лорън потрива ръце. Е, не е зле.

И така, сестра Мери Роуз пристига в Ню Джърси и започва преподавателска дейност в католическата гимназия при метоха „Света Маргарита“. Според всички събрани сведения тя е примерна монахиня и добър преподавател. Води кротък живот. Минават седем години. Може би вече си мисли, че е в безопасност. Може би инстинктът й за самосъхранение отслабва и тя се обажда някому. Установява връзка с миналото.

И по някакъв начин то я догонва. Някой разбира коя е тя в действителност. И тогава отново някой, някой неизвестен засега, я издебва в малката стаичка на метоха, измъчва я и накрая я задушава с възглавница.

Лорън спира мислите си, сякаш за да почете тази смърт с миг мълчание наум.

Добре, казва си след това тя, а сега накъде?

Трябва да получи нейната самоличност от федералните.

Но как?

Единственото, което й идва на акъла, е класическата формула „танто за танто“. Дай ми, да ти дам. Но с какво разполага самата тя?

Мат Хънтър, да речем.

Федералните са поне на ден или два след нея. Дали са се добрали вече до телефонните разпечатки? Надали. А даже да са се добрали, дори да знаят за разговора с дома на Марша Хънтър, това съвсем не означава, че са направили и връзката с Мат Хънтър.

Лорън излиза на магистралата и включва телефона си. Той е мъртъв. Лорън проклина тъпия уред. Една от най-опашатите лъжи на тоя свят — редом с „чекът е вече в пощенската ви кутия“ или „вашето обаждане е от изключително значение за нас“ — е отбелязаният върху тия телефони живот на батерията. Нейната би следвало да изкара цяла седмица. А в действителност може да се смята за късметлия, ако проклетото чудо изтрае 36 часа.

Бърка в жабката и вади зарядното. Пъха единия край в отвора на запалката, а другия — в телефона. Дисплеят мигом се връща към живот, за да я уведоми за приемането на три съобщения.

Първото е от майка й: „Здрасти, мила — започва тя с необичайно нежен тон, какъвто използва само при условие, че някой друг я чува и тя иска да остави у него впечатление за добра майка. — Мислех дали да не взема за двете ни пица от «Ренато», както и някой филм — последният на Ръсел Кроу излезе на DVD — та си викам дали да не изкараме вечерта по женски — само ние двенките. Какво ще кажеш?“.

Лорън поклаща глава с усилие да не се поддаде на емоцията, но сълзите й са на път да рукнат. Това е нейната майка. Всеки път, когато реши да я отпише, да я махне от своя живот, да й се разсърди завинаги, да я отсвири окончателно, като я обвини изцяло за смъртта на баща си, тя измисля нещо подобно и се завръща на бял кон.

— Добре — шепне тихо в колата тя. — Много бих желала.

Второто и трето съобщение правят идеята на пух и прах. И двете са от шефа, окръжния прокурор Ед Стейнбърг. И двете са лаконични и по същество. В първото се казва: „Обади се веднага“. Второто гласи: „Къде си се дянала на майната си? Обади се. Няма значение часът. Яйце ни се пече на гъза“.

Ед Стейнбърг не е човек, който обича да преувеличава или пък да бъде безпокоен от подчинените си по всяко време. В това отношение е твърде консервативен. Лорън има домашния му телефон — не при себе си за съжаление — но никога не го е използвала. Шефът не обича да го безпокоят в извънработно време. Мотото му гласи: „Най-важен е животът — всичко друго може да почака“. Обикновено си отива преди пет и много рядко е виждан в службата след шест следобед.

А сега е шест и половина. Решава да опита първо там. Може Телма, секретарката му, да не си е отишла. Още на първия звън отговаря лично началникът. Това не е на добро.

— Къде си? — пита той.

— Връщам се от Делауеър.

— Идвай право тук. Закършили сме я яко.