Харлан Коубън
Невинният (17)

Глава 16

— Ей, познай какво правя с жена ти в този момент?

Мат притиска телефона към ухото си.

Мъжът шепне отново:

— Чуваш ли ме, Мат?

Той не отговаря.

— Ей, Мат, да не си ме издал? Имам предвид, да не си казал на жена си, че съм ти пратил ония снимки?

Мат не е в състояние да помръдне.

— Щото Оливия почна нещо прекалено много да си пази телефона. Е, няма да ме опази. Няма начин. Тя е като дрогирана, ако правилно ме разбираш.

Мат затваря очи.

— Ама из един път заяви, че трябвало повече да се внимава. Та си викам, нали ме разбираш, казвам ти го като мъж на мъж, да не си се изпуснал нещо? Да си изпял нашата малка тайна?

Дланта на Мат се свива рязко и с такава сила, че той се пита дали не е сплескал телефона. Прави опит да се овладее, да диша бавно, обаче гърдите му се вълнуват като море в буря. Когато успява да се окопити донякъде, той съска:

— Когато ми паднеш в ръчичките, Чарлс Тали, ще ти откъсна главата с тях, а преди това ще ти скърша врата.

Мълчание.

— Чуваш ли ме, Чарлс?

Шепотът се чува отново:

— Трябва да бягам. Тя се връща.

И телефонът умира.

Мат нарежда на Роланда да отмени всичките му срещи през следобеда.

— Нямаш насрочена нито една — уведомява го тя.

— Не се прави на голяма умница.

— Няма ли да ми кажеш какво става?

— По-късно.

Поема към къщи. Видеотелефонът е все още в ръката му. Изчаква докато спре пред тях, на главната улица в Ървингтън. Вече оредялата трева е доста изсъхнала — три седмици не е капнала една капка по Източното крайбрежие. В жилищни райони от рода на Ливингстън на пищната зеленина се гледа най-сериозно. Запускането й, седенето със скръстени ръце, докато зеленото на моравата се превръща в кафяво, се удостоява със съседско скърцане на зъби, също както занемаряването на газовия грил в задния двор. Тук, в Ървингтън, никой пет пари не дава за подобен кахър.

Моравите са играчка за богаташи.

Мат паркира колата и излиза от нея. Двамата с Оливия обитават запусната двуфамилна къща, която не се разпада само благодарение на алуминиевата си обшивка. Те държат дясната половина, а в лявата живее петчленното семейство Оуен. Те са чернокожи. И двете половинки от къщата разполагат с по две спални и по една баня и половина.

Взема стълбите по две наведнъж. Когато се озовава вътре, веднага натиска бутона за бързо набиране на Оливия. Отново се обажда гласовата поща. Не е изненадан. Чака да чуе сигнала за начало на входящия запис.

— Знам, че не си в „Риц“ — започва Мат. — Знам, че онази с платинената перука си ти. Знам и че това не е никакъв майтап. Знам дори за Чарлс Тали. Така че обади се и обясни по някакъв начин.

Затваря и поглежда през прозореца. На ъгъла има бензиностанция на Шел. Гледа я известно време. Дишането му е неравномерно. Прави опит да го овладее. Измъква куфар от килера, хвърля го върху леглото и започва да тъпче дрехи вътре. Спира. Пълни куфар с дрехи. Глупава, истерична реакция. Стига вече.

Оливия се връща утре.

Ами ако не се върне?

Няма смисъл да гадае. Ще се върне. След няколко часа всичко ще се изясни. По един или друг начин.

Но вече не смята, че тършуването е унизително. Залавя се с чекмеджетата на Оливия. Почти не се мрази заради това. Оня глас по телефона го е извадил от релси. Най-доброто за момента: Оливия крие нещо от него, а той открива какво е то.

Но не намира абсолютно нищо.

Нито в чекмеджетата, нито в килера. Мъчи се да измисли други възможни скривалища, когато му хрумва нещо.

Компютърът.

Качва се горе и го включва. Машината се съживява. Струва му се, че е изтекла цяла вечност. Десният му крак започва да подскача. Притиска коляното с длан.

Най-накрая са се снабдили с кабелен модем и връзката с Мрежата е осигурена за броени секунди. Известна му е паролата на Оливия, макар никога през ум да не му е минавала възможността да я използва при такива обстоятелства. Влиза в пощата й, за да прегледа съобщенията. Най-новите не крият никаква изненада. Опитва в по-старите.

Директорията е празна.

Преглежда папката „изпратени“. Същата работа — всичко е изтрито. Преминава към сектора „Изтрити съобщения“. Той е като облизан. Пробва „История“, за да разбере в кои области е сърфирала напоследък жена му. Нищо.

Мат се обляга назад, стигнал до очевиден извод: Оливия замита следите си. А неизбежният следващ въпрос гласи: Защо?

Остава да провери още едно място: бисквитките^[1].

Хората изтриват записаното в пощенската си кутия, както и историята на сърфирането, но „бисквитките“ са нещо по-различно. Ако Оливия ги бе изтрила, Мат автоматично би разбрал, че нещо не е както трябва. Собствената му обща страница на Yahoo например, не би се показвала автоматично. Други ползвани от него страници не биха го разпознали. Подобен ефект е очевидно нежелан от страна на всеки, който възнамерява да скрива нещо от потребител на същата компютърна система.

Изтриването на „бисквитките“ е прекалено лесно за откриване.

Мат намира тяхната папка. Тук са цели пълчища. Подава команда да се систематизират хронологически. При това положение най-последните застават начело в списъка. Погледът му ги проучва бързо. Повечето са му познати — Google, Explorer — но има и два непознати индекса. Той ги маркира, намалява размера на страницата и се връща отново в Мрежата.

Въвежда първия адрес. Той отвежда към „Невада Сън Нюз“ — вестник, който изисква да вкараш лични данни, преди да те допусне до своите архиви. Редакцията на това издание се намира в Лас Вегас. Проверява личните данни, за да установи, че Оливия се е регистрирала с измислено име и адрес за електронна поща. В това няма нищо чудно. Правят го и двамата, за да се предпазят от „спам“ и да не допуснат чужда намеса.

Но какво е търсила тя?

Няма как да разбере.

Вторият адрес се оказва още по-загадъчен.

Програмата се нуждае от известно време, за да разпознае въведеното от него. Тя скача от място на място, за да се установи най-накрая върху нещо, което се нарича www.Stripper-Fandom.com.

Мат смръщва вежди. Върху заглавната страница е отбелязано изрично, че лица под осемнайсетгодишна възраст нямат право да продължават нататък.

Мат го прави. Както и може да се очаква, показаните снимки са доста провокационни. Страницата се оказва „ценителска“ за… стриптийзьорки?

Мат поклаща глава. Пълно е с миниатюрни снимки на голи от кръста нагоре жени. Увеличава една от тях на цял екран. Тя съдържа биографични данни, както и всички останали:

„Кариерата на Бъни^[2] като екзотична танцьорка започва в Атлантик сити, но нейните впечатляващи танцови движения, както и прилепнали дрехи бързо я правят звезда и тя се премества в Лас Вегас. «Влюбена съм в това място! Обичам богати мъже!» Бъни е специализирана в танците на пилон със заешки уши на главата…“

Мат натиска съответния бутон и върху дисплея се появява адрес за имейл в случай, че някой реши да се поинтересува относно цените на „частна аудиенция“. Точно така е написано — сякаш Бъни е нещо като римския папа.

Какво става тук, по дяволите?

Мат влиза в страницата на феновете и накрая свят му се завива. Нищо не може да измисли. Нищо не е на мястото си. Объркването му става все по-дълбоко. Може би тази уебстраница няма никакво отношение към каквото и да било? Повечето стриптийзьорки са от района на Вегас. Може Оливия да се е натикала там, без да иска, когато е търсела нещо в оня невадски вестник? Може дори да не е подозирала, че става дума за стриптийзьорска страница?

Но какво изобщо търси в оня вестник? И защо си е изтрила всичките имейли?

Няма отговор за тези въпроси.

Мат се сеща за Чарлс Тали. Въвежда името му в търсачката. Нищо интересно. Изключва машината и слиза долу, а в главата му съска оня шепот и прави всяка логика на пух и прах: „Ей, познай какво правя с жена ти в този момент?“.

Трябва да глътне малко свеж въздух. Въздух и нещо по-силно.

Излиза и поема към булевард „Саут Ориндж“. Няма никакъв начин да отмине гигантската бирена бутилка, която е окупирала целия небосклон. Но другата забележителност в района, освен бутилираната водонапорна кула, е проснатото от двете страни на магистралата гробище. Автомобилната артерия разрязва точно през средата този свят на мъртвите. Когато човек се движи по нея, чувства се обсаден от безкрайните редици изядени от дъжд и вятър надгробни камъни, проснати от двете му страни. Усещането при каране по тази магистрала обаче не е като да си разрязал нещо, а тъкмо напротив: все едно си закопчал гигантски цип, за да направиш от половинките едно цяло. И ето там, в непосредствена близост, се извисява кафявата бирена бутилка. Мълчалив страж, който пази съня или пък напротив — явно се гаври с погребаните отдолу обитатели.

Понесените от пивоварната щети са донякъде объркващи. Всеки от прозорците е разбит само частично, сякаш някой си е направил труда да хвърли по един — и само по един — камък във всяко от очите на дванайсететажната сграда. Пълно е с боклуци и парчетии. Всяко отверстие представлява зейнала, ръбата заплаха. Комбинацията от упадък и гордост, от могъщ скелет и липсващи зъби придава на този мастодонт унилата осанка на победен воин.

В скоро време ще го срутят до основи, за да изградят на това място модерен мол. Точно от това се нуждае Ню Джърси — казва си Мат — от още един мол.

Отбива по алеята и се отправя към избледнялата червена врата. Кръчмата няма изписано отвън име. На един от прозорците е монтирана неонова реклама на някогашната пивоварна. Също като нея самата — като целия град? — тя е престанала да свети.

Мат отваря вратата, за да пусне в полумрака на помещението ярката светлина на летния ден. Мъжете — в момента вътре има само една жена и тя може да ти разбие мутрата, ако я наречеш дама — започват да примигват като прилепи, срещу които е насочен прожектор. Няма джубокс да свири, няма никаква музика въобще. Разговорите се водят с приглушени като светлините гласове.

Зад бара пак си стои Мел. Мат не е идвал тук поне от две-три години, но барманът все още го знае по име. Кръчмата е класическа пивница. Има такива из целите Съединени щати. Посетителите — мъже в повечето случаи — са привършили работата, до която са успели да се докопат, и сега бързат да си наваксат пиенето. Ако към това се прибави някой скандал или побой, така да бъде, но тези места са поначало предназначени за напиване, а не за намиране на покой или кротък събеседник.

Преди престоя си в затвора на Мат през ум не би минало да се появи на подобно място. А сега харесва дори още по-окаяни бърлоги. Сам не знае защо. Мъжете тук са с масивни туловища, но мускулатурата им не личи. Есенно време и зиме носят фланелени ризи, а лете и пролет — тениски, които подчертават изпъкналите им обли тумбаци. Джинси обуват целогодишно. Точно тук няма много сбивания, но и не се влиза в подобно място, ако не умееш да си служиш с юмруци.

Мат се настанява върху едно от високите столчета пред бара.

— Бира? — поглежда го Мел.

— Водка.

Барманът му налива. Мат вдига чашата и се вторачва в нея. Поклаща глава. Да удави проблемите. Какво изтъркано клише. Отмята глава и лисва водката в гърлото си. Топла вълна го залива целия. Кимва за още една, но Мел не е вчерашен — тя е вече налята. Мат я излива след първата.

Започва да се чувства по-добре. Или да го кажем обратно: започва по-малко да чувства. Очите му бавно се насочват ту в една, ту в друга посока. Усеща се — както на повечето други места — неуместен, нещо като шпионин върху вражеска територия. Вече никъде не му е уютно — нито в предишния по-милостив свят, нито в сегашния по-корав. Затова бяга и от двата. Тъжно е да се каже, но се чувства в свои води единствено в компанията на Оливия.

Да пукне дано.

Трета порция в мивката. В главата му започва тихо бръмчене.

Това е то, мъжагата се налива по мъжки.

Вече е малко нещо отпуснат. Такава е и целта на занятието. Да забрави всичко. Но не завинаги. Той не иска да се напива до смърт всеки ден. Това е просто отсрочка. Само за една нощ, само докато Оливия се върне и обясни какво търси в хотелска стая с друг мъж, защо лъготи и защо онзи знае, че той й е казал за снимките.

Това е всичко. Дребни неща.

Дава знак за още една. Мел, който не е бъбрица, нито обича да се натрапва със съвети, налива.

— Хубав човек си ти, Мел.

— Благодарско, Мат. Често ми го казват, но всеки път ми е приятно, нали разбираш?

Мат поглежда чашата с усмивка. Само за една нощ. Само да забрави.

От кенефа се връща огромен пияндур, който блъсва Мат, без да ще. Стреснат, той го поглежда накриво.

— Ей, я внимавай.

Пияндурът фъфли някакво извинение и по този начин разрежда наелектризираната атмосфера. Мат почти съжалява за това. Човек би очаквал от него повече благоразумие — би трябвало по-добре от всеки друг да познава скритите в една безсмислена свада опасности. Но тази вечер не е така. Не, тази вечер едно хубаво сбиване ще е добре дошло.

Майната им на последиците, нали така?

Търси духа на Стивън Макграт. В миналото той често сяда до него, на съседното столче в бара. Но тази вечер го няма никакъв. Още по-добре.

Мат не е голям пияч и го знае. Алкохолът му замъглява разсъдъка. Вече е прехвърлил стадия на опиянение и започва да става агресивен. Разковничето, разбира се, се крие в това, да знаеш кога да спреш — да се задоволиш с приповдигнатото настроение, без да навлизаш в следващите свински фази. Тази граница е цел за мнозина. И мнозина я прехвърлят най-неусетно.

Тази вечер той не дава пет пари за нея.

— Още една.

Думите излизат от устата му сдъвкани. Той ги чува. Прозвучават враждебно. Водката го прави гневен или по-точно позволява му да пусне гнева навън. В момента жадува неприятности, макар в същото време да го е страх от тях. Гневът го кара да се съсредоточи. Или поне така му се иска да бъде. Разсъдъкът вече не е разбъркан. Знае какво иска. Иска да прасне някого по муцуната. Нуждае се от физическа конфронтация. Няма никакво значение дали ще я разбие, или ще разбият неговата.

Хич не му пука.

Мат е изненадан от всичко това, от този устрем към насилие. От неговия източник. Може пък старият му съученик, инспектор Ланс Банър, да има право. Затворът променя хората. Влизаш един, а излизаш съвършено различен.

Инспектор Ланс Банър.

Пазителят на градските порти в Ливингстън. Тъпото селско копеле.

Времето си върви. Не може да каже колко е изтекло. Най-накрая дава знак на Мел за сметката. Когато слиза от високото столче, главата му иска да се пръсне на парчета. Хваща с две ръце бара, за да запази равновесие.

— До следващия път, Мел.

— Приятно ми беше да те видя, Мат.

Проправя си път с ръце, а в главата му кънти едно име.

Инспектор Ланс Банър.

Спомня си случка от втори клас, когато и двамата са по на седем години. След игра на четири квадрата^[3] — най-тъпата от всички игри след въжебола^[4] — панталонките на Ланс са съдрани по шева. Но още по-ужасното — онова, което превръща подобни инциденти от детството в истинска трагедия, е обстоятелството, че тъкмо този ден Ланс е забравил да си обуе долни гащи. Веднага се ражда един възглас, който неизменно преследва момчето чак до прогимназията: „Дръж си го в гащите, Ланс!“.

Мат се засмива на глас.

След това отново чува гласа на копелето: „Имаме си хубав квартал“.

— Така ли? — отново на глас казва Мат. — Тукашните деца носят ли долни гащи, а, Ланс?

Мат отново вие от собствената си шега. Смехът се разнася из кръчмата, но никой не му обръща внимание.

Блъска входната врата. Вечер е. Кандилка се по улицата, като продължава да грачи над шегата си. Колата му е паркирана недалеч от къщи. Неколцина от неканените съседи са застанали край нея. Всичките пият от кафяви хартиени пликове^[5].

Един-двама от… бездомниците… това е точният термин, който се употребява днес, но те самите предпочитат стария — пиянка — се провиква към него:

— Здрасти, Мат.

— Как си Лорънс?

— Добре, мой човек. — Протяга му кесията. — Искаш ли да си глътнеш?

— Не ща.

— Айде бе. — Лорънс прави загребващ жест с ръка. — Ти май си поел дозата, а?

Мат се усмихва. Бърка в джоба си и вади двайсетачка.

— Я вземете да си купите нещо свястно. За мое здраве.

Широка усмивка изгрява върху лицето на скитника.

— Страхотен си, Мат, така да знаеш.

— Да бе, еша си нямам.

Лорънс избухва в такъв смях, сякаш гледа шоуто на Ричард Прайър^[6]. Мат маха с ръка и си тръгва по пътя. Изравя ключовете за колата от джоба си. Поглежда ги, поглежда колата и застива.

Ясно, гипсирал се е.

В този момент не може да разсъждава. Оглупял е. Ще му се да изпотроши всичките ребра някому — Ланс Банър заема водещо място в списъка (Чарлс Тали е номер две, но не знае къде да го намери) — но пък чак толкова глупав не е. Няма да подкара кола в това състояние.

Лорънс се обажда отново:

— Ей, Мат, не искаш ли да се повеселиш с нас?

— Може би по-късно, момчета.

Мат се завърта на пети и поема към автобусната спирка на „Гроувстрийт“. Зачаква там кола на линия №70 и се олюлява под напора на вятъра. Самичък е. Повечето пътуват в обратната посока по това време — отрудени домошари, тръгнали да се прибират от по-шикозните райони в своите скромни обиталища.

Добре дошли в сенчестата страна на щастието.

Когато автобусът пристига, Мат наблюдава изморените жени, които слизат от него като зомбирани. Никоя не говори. Никоя не се усмихва. Никой не ги посреща.

Пътуването трае петнайсет километра, но какви! Тръгваш от упадъка на Ървингтън и Нюарк и сякаш от един път попадаш в друга вселена. Промяната действа като удар с юмрук в носа. Ето ти го Мейпълуд, после Милбърн и Стортсхилс, а най-накрая Ливингстън. Мат отново се замисля за разстоянията, за географията, за най-мъчно забележимата от всички разделителни линии.

Опира глава о прозореца на автобуса. Неговите вибрации му действат като необикновен масаж. Мисли си за Стивън Макграт и онази ужасна нощ в Масачузетс. Спомня си собствените си ръце, сключени около шията на Стивън. Колко ли силно е стискал тогава? Пита се дали би могъл да освободи шията му, когато падат, дали това би променило нещата. Пита се дали може би, само може би, не го е стиснал тогава мъничко по-здраво.

Често пъти си задава тези въпроси.

Мат слиза на кръговото и се отправя към „Ландмарк“ — най-прочутото заведение в Ливингстън. Паркингът на булевард „Нортфийлд“ е претъпкан. Мат се усмихва презрително. Тук няма никакви разделителни линии. Това не ти е кръчмата на Мел. Това си е истински путьовски бар. Той блъсва вратата.

Ланс Банър трябва да е тук.

Заведението наистина с нищо не напомня това на Мел. То е ярко осветено. Шумно. Носи се песен за ухание на рози — безопасна музика от негърското гето. Няма напукани пластмаси, няма олющена боя, няма дървени стърготини по пода. Светлинните реклами на „Хайнекен“ работят. Концентрати сервират в минимални количества. Множество високи чаши за бира красят масите. Най-малко половината мъже са в спортни костюми за софтбол с щамповани на тях емблеми на различните спонсори. Празнуват поредната среща за първенството — съотборници и съперници, всички заедно. Присъства цяла колежанска подборка, пуснати във ваканция хлапаци от Принстън и Руджърс или — ах, недей! — от почти родния за Мат Бодоин.

Никой не поглежда към него, когато Мат влиза. Поне в началото. Всички се заливат от смях. Всички са развеселени, зачервени и пращящи от здраве. Всички говорят едновременно. Усмихват се, ругаят безгрижно и незлобливо.

И в този момент съзира своя брат Бърни.

Само дето това не е Бърни, разбира се. Бърни е мъртъв. Но каква прилика, господи! Поне в гръб. Навремето Мат и Бърни идват понякога тук с фалшиви документи — заради възрастта. Те също се смеят, ругаят незлобливо и пращят от здраве. Слушат приказките на играчите от Първа лига за кухненски прибори, кариери, деца, съблекални на стадиона, случки из треньорския им опит в Младшата лига, жалби по повод закърняващия сексуален живот.

Атмосферата изведнъж се променя. Някой го е познал и в помещението се чува ропот. Хората шепнат оживено, извръщат се глави. Мат търси с поглед Ланс Банър. Не го вижда. Вижда обаче масата на ченгетата — веднага се познават — и мярва сред тях хлапака, който придружаваше вчера Ланс.

Все още силно пиян, Мат се опитва да стъпва стабилно. Полицаите го фиксират с прилични на прожектори погледи. Те не го впечатляват. Виждал е и по-лошо. Когато застава пред хлапака полицай, останалите замлъкват.

Мат се изправя пред малкия в цял ръст. Момчето не се дръпва. Мат се мъчи да не се люлее.

— Къде е Ланс? — пита той.

— Кой се интересува?

— Добре са те научили — кимва Мат одобрително. — Кой ти пише репликите?

— Какво?

— „Кой се интересува“? Колко смешно, а? Застанал съм цял пред очите ти, питам те направо, а ти, без да се замислиш, ме питаш кой се интересувал. — Мат пристъпва по-близо. — Ето ме тука, пред тебе. Кой тогава се интересува, как мислиш?

Мат чува драскането на крака от столове по пода, но не се извръща встрани. Хлапакът полицай хвърля поглед към приятелите си, а после отново към Мат.

— Ти си пиян — констатира той.

— Е, и?

Сега и хлапакът завира лице в Мат.

— Е, и, ако искаш, мога да те замъкна в участъка за алкохолна проба.

— Първо — Мат вдига един пръст, — това място се намира доста извън юрисдикцията на твоя участък. Много полицейски филми гледаш. И второ, аз не карам пиян, та да ти свърши дрегерът някаква работа. И трето, понеже си говорим за проверка на дъха, а твоят лъха право в носа ми, мога да ти услужа с една ароматизирана дъвка. Сега много бавно ще бръкна в джоба за нея, а може да ти подаря и цялото пакетче.

Още един полицай става на крака.

— Разкарай се от тук, Хънтър.

Мат се обръща към него примижал. Трябва му известно време, за да разпознае човека с мутра на гризач.

— Господи, да пукна, ако това не е Флайшър. Ти си малкият брат на Дъги, нали?

— Никой не те ще тук.

— Никой ли? — Мат мести поглед от единия върху другия. — Вие майтап ли си правите? Искате да ме изгоните от града? Ти — обръща се той рязко към плъхоподобния, — малкия брат на Дъги, как ти е името?

Онзи не отговаря.

— Няма значение. Твоят брат Дъги беше най-големия дръвник в моя клас. Посмешище за всички. Викахме му „вдовицата“, щото обичаше да реве на глас.

— Разправяш гадости за брат ми.

— Не разправям гадости, а истини.

— Искаш ли да прекараш нощта на топло?

— Заради какво бе, задник? Искаш да ме арестуваш по скалъпено обвинение? Карай. Аз работя в една доста голяма адвокатска къща. Ще разнищя миналото ти час по час чак до матурата в гимназията, която така и не си успял да вземеш.

Отново скърцане на стол по пода — става трети полицай. После още един. Сърцето на Мат забързва ритъм. Някой се пресяга и го стисва за китката на лявата ръка. Мат се дръпва, а дясната свива в юмрук.

— Мат…

Гласът е мек и събужда в съзнанието му далечен спомен. Хвърля поглед отвъд бара. Пит Апъл. Стар негов приятел от училище. Играли са заедно в парка „Райкър Хил“. Самият парк е бивша ракетна площадка от времето на Студената война. Двамата с Пит играят на космически полети върху напуканите бетонни фундаменти.

Пит му се усмихва. Мат отпуска юмрук. Ченгетата си стоят по местата до едно.

— Здрасти, Пит.

— Здрасти, Мат.

— Радвам се да те видя, мой човек.

— Аз също — казва Пит. — Тъкмо си тръгвам. Искаш ли да те закарам до вас?

Мат поглежда към полицаите. Някои са вече със зачервени лица — готови за действие. Обръща се към стария си приятел.

— Благодаря, Пит, но ще се оправя и сам.

— Сигурен ли си?

— Да, да. Виж какво, извини ме, ако съм предизвикал неприятности.

Пит кимва.

— Приятно ми бе да се видим.

— И на мене.

Мат чака. Двама от полицаите му правят път и той излиза на паркинга, без да се обръща назад. Поема дълбоко нощния въздух и тръгва по улицата. Скоро преминава на бегом.

Има си нещо съвсем определено наум.