Харлан Коубън
Невинният (1)

Пролог

Ти не искаше да го убиваш.

Казваш се Мат Хънтър и си двайсетгодишен. Израснал си в богаташко предградие в северната част на Ню Джърси, недалеч от Манхатън. Младите ти години протичат в по-бедната част на града, но пък в замяна на това самият град е изключително богат. Родителите ти се трудят упорито и те обичат безгранично. Ти си второто от три деца. Имаш по-голям брат, когото боготвориш, и по-малка сестра, която търпиш.

Като всяко друго дете от района, и ти се безпокоиш за бъдещето си, както и в кой колеж ще се запишеш. Учиш упорито и получаваш ако не смайващи, то достатъчно добри оценки. Средният ти успех е отличен с един минус. Не влизаш в най-горната десетка по успех, но се доближаваш. Извънучебните ти прояви са задоволителни. Ти си ковчежник на училището. Играеш както футбол, така и баскетбол достатъчно добре за критериите на Трета дивизия, но не и дотолкова, че да получиш стипендия за спортни умения. Падаш си малко дървен философ, но имаш и природен чар. Що се отнася до общата ти популярност, кръжиш непосредствено под ешелона на звездите. Високите ти оценки изненадват приемната комисия в колежа.

Целиш се в Бръшляновата лига^[1], но за нея не ти достига съвсем мъничко. От Харвард и Йейл ти отказват направо. Пенсилвания и Колумбийският те слагат в резервите. Накрая постъпваш в Бодоин — малък елитен колеж в Брунсуик, щата Мейн. Възхитен си от това място. Само по няколко души сте в група. Намираш си приятели. Нямаш си постоянно момиче, но май не ти и трябва. На втората година те включват във футболния отбор на колежа като дефанзивен бек. Влизаш триумфално и във втория състав на баскетболния отбор, а когато някои титуляри се дипломират, пред теб се открива широко поле за изява.

И точно сега, на връщане в студентския град след коледната ваканция, ти убиваш човек.

Прекарал си невероятно приятни дни с близките си, но баскетболните тренировки те зоват. Целуваш мама и тате за довиждане и поемаш с колата назад заедно с най-добрия си приятел, с когото делиш стая в общежитието, Дъф. Той е от Уестчестър, щат Ню Йорк. Набит и дебелокрак. Във футболния отбор той играе дясно крило, а в баскетболния неизменно търка пейката на резервите. Дъф е най-сериозният пияч в цялото студентско градче — никога не губи състезание по лочене.

Ти караш.

Дъф настоява да спрете пътьом в Масачузетския университет. Негов съученик от гимназията е член на страхотно студентско братство там, а самото братство организира щур купон точно сега.

Ти не си особено въодушевен от идеята, но не искаш да се показваш сухар. Макар че лично ти предпочиташ събирания в по-тесен кръг, при които познаваш всички присъстващи. В твоя колеж има 1600 студенти. В Масачузетския те са 40 000. Ранният януарски студ щипе безмилостно. Земята е заснежена. По пътя към братството виждаш дъха си.

Двамата с Дъф хвърляте палта върху обща купчина. През следващите години много често ще си спомняш за това, за този небрежен жест. Ако беше останал облечен, ако беше оставил палтото в колата или на кое да е друго място…

Но не би.

Купонът си го бива. Малко див, но според теб дивотията е в известна степен пресилена. Приятелят на Дъф настоява и двамата да пренощувате в неговата стая. Приемаш. Пиеш доста — колежанско събиране е все пак — макар и не чак колкото Дъф. Купонът започва да замира. В един момент и двамата отивате за палтата си. Дъф държи бира в ръка. Взема своята дреха и я мята през рамо.

Точно тогава се разлива малко от бирата му.

Не много. Само няколко пръски. Но и те стигат.

Излятото попада върху червено шушляково яке. Това е едно от нещата, които ясно помниш. Навън е кучи студ, а ето че някой се разхожда само по тъничко яке. Второто нещо, което никога няма да излезе от главата ти, е обстоятелството, че тези якета са непромокаеми. Излятата бира, при това в толкова незначително количество, по никой начин не е в състояние да повреди дрехата. Тя може да се изплакне за секунди.

Но ето че някой крещи:

— Ей!

Той, собственикът на червеното яке, е едър момък, но не чак огромен. Дъф свива рамене. Не се извинява. Момъкът, господин Червено яке, се изпречва през Дъф, досами лицето му. Това е грешен ход. Дъф е прочут побойник и много лесно дава накъсо. Всяко училище си има своя Дъф — момче, което никога не губи битка.

И точно тук е проблемът, разбира се. Всяко училище има своя Дъф и от време на време нашият Дъф се сбива с техния.

Ти правиш опит да замажеш нещата, да се измъкнеш с шега, но насреща ти са две подгизнали от бира дебели глави, чиито лица са вече зачервени, а юмруците — свити. Отправено е предизвикателство. Ти не помниш кой точно го прави, но всички излизат навън. В ледения мраз на нощта си даваш сметка за това, че яко си го закършил.

Едрият момък с якето си има приятелчета.

Осем или девет на брой. Вие с Дъф сте сами. Оглеждаш се за Дъфовия приятел от гимназията — Майк, Марк, или дявол го знае как се казва — но от него няма и следа.

Боят започва без никакво протакане.

Дъф свежда глава като бизон и тръгва срещу Червеното яке. Противникът прави крачка встрани и хваща главата на Дъф в ключ с едната ръка, а с другата му нанася удар в носа. Продължава да го държи и удря втори път. След това пак. И пак.

Главата на Дъф е натисната надолу. Той се извърта и мята настрани, но без ефект. След седмия или осмия удар Дъф престава да се дърпа. Приятелите на Червеното яке бурно аплодират. Ръцете на Дъф се отпускат безпомощно.

Искаш да сложиш край на всичко това, само че не знаеш как. Червеното яке подхожда към задачата си методично, без да бърза, нанася ударите с широк размах. Приятелите му го окуражават. При всеки удар охкат и ахкат.

Ти си вцепенен от ужас.

Пердаха го отнася приятелят ти, но ти си притеснен главно за себе си. От това те хваща срам. Искаш да направиш нещо, но те е страх. Много те е страх. Не можеш да помръднеш. Краката ти са като гумени. Ръцете треперят. И от всичко това ти иде да потънеш вдън земя.

Червеното яке нанася пореден удар право в лицето на Дъф. Сетне отпуска хватката. Дъф се свлича на земята като дрипа. Червеното яке го рита в ребрата.

Ти не си никакъв приятел. Не можеш да помогнеш, защото трепериш като лист от страх. Никога няма да забравиш това унизително чувство. Страх. То е по-лошо, отколкото да те напердашат. Твоето бездействие. Твоето мълчание. Това страховито усещане за безчестие.

Още един ритник. Дъф простенва и се обръща по гръб. Лицето му е поаленяло. След това ще разбереш, че нараняванията му са били леки. Той се отървава с две подути очи и множество синини. И толкоз. Но в момента изглежда зле. Ти прекрасно знаеш, че той в никакъв случай не би стоял безучастен, ако пребиваха теб по същия начин.

Повече не можеш.

Изскачаш от тълпата.

Всички извръщат глави към теб. За един миг никой не помръдва. Никой не обелва дума. Червеното яке диша тежко. Виждаш дъха му в студения въздух. Ти трепериш. Опитваш се да звучиш благоразумно. Вижте какво, проговаряш ти, стига му толкова. Разтваряш ръце. Пускаш в ход очарователната си усмивка. Той загуби, казваш. Край. Ти печелиш, обръщаш се към Червеното яке.

Някой ти скача отзад. Хваща те в меча прегръдка.

Попадаш в капан.

Червеното яке идва към тебе. Сърцето ти се блъска в гърдите като птичка в маломерен кафез. Отмяташ глава назад. Черепът ти разбива нечий нос. Червеното яке е вече съвсем близо. Ти се изплъзваш от хватката на непознатия. От тълпата се откроява някакъв. Рус и червендалест. Решаваш, че е още някой от приятелите на Червеното яке.

Той се казва Стивън Макграт.

Посяга към теб. Ти се дръпваш като захапала куката риба. Приближават се и други. Изпадаш в паника. Стивън Макграт те хваща за раменете. Мъчиш се да се освободиш. Въртиш се трескаво във всички посоки.

И тогава посягаш — хващаш го за шията.

Удари ли го? Той ли те дръпна, или ти го блъсна? Не знаеш. Да не би някой от двамата да се е подхлъзнал върху паважа? Поледицата ли е виновна? Ще се връщаш към тези въпроси безброй пъти, но задоволителен отговор няма.

Както и да е, падате и двамата.

Двете ти ръце са все още около шията му. На гърлото. Не го пускаш.

Падате с трясък. Тилът на Стивън Макграт се удря в ръба на бордюра. Чува се звук, отвратително изхрущяване, влажно и кухо, каквото през живота си не си чувал.

Този звук бележи края на един живот и ти го знаеш.

Ще го запомниш завинаги. Този страховит звук. Никога няма да напусне съзнанието ти.

Всичко спира. Ти гледаш надолу. Очите на Стивън Макграт са широко отворени и немигащи. Но ти вече знаеш. Усетил си по внезапно отпуснатото тяло. Разбрал си от онова пъклено хрущене.

Всички се пръсват накъдето им видят очите. Ти не помръдваш. Оставаш неподвижен много дълго време.

И после нещата забързват своя ход. Пристига охраната на комплекса. След нея — полиция. Разказваш как се е случило. Родителите ти наемат лъскав адвокат от Ню Йорк. Той те съветва да пледираш самоотбрана. Така и правиш.

Но ужасяващият звук не излиза от ушите ти.

Прокурорът се гаври с теб. Дами и господа съдебни заседатели, казва той, обвиняемият случайно паднал на земята, стиснал съвсем случайно Стивън Макграт за шията. Наистина ли очаква да му повярваме?

Процесът не отива на добре.

За теб всичко това е без значение. Едно време се тревожеше за бележки и спортни постижения. Колко тъпо. Приятели, момичета, място в обществото, успехи. Въздух под налягане. Всичко това е заместено от оня проклет звук на трошаща се о камъка кост.

По време на процеса родителите ти ронят неудържимо сълзи, това е така, но ти ще запомниш завинаги лицата на Соня и Кларк Макграт — родителите на Стивън. Соня Макграт не откъсва очи от теб по време на целия процес. Иска да привлече погледа ти.

Ти нямаш сили да срещнеш нейния.

Мъчиш се да чуеш становището на съдебните заседатели по въпроса за вината, но онези, другите звуци, не ти позволяват. Те не престават нито за миг, не отслабват, дори когато съдията поглежда строго надолу от високата си банка и произнася присъдата. Репортерите гледат напрегнато. Няма да те пратят в затвор-пансион за привилегировани бели момченца. Не и в този случай. Не и когато предстоят избори.

Майка ти припада. Баща ти се мъчи да бъде силен. Сестра ти излита от съдебната зала. Брат ти Бърни стои като вкаменен.

Оковават те в белезници и те отвеждат. Досегашното ти възпитание не може да ти бъде от полза за онова, което предстои. Гледал си по телевизията и много си слушал за изнасилвания по затворите. Това не се случва — няма сексуални посегателства — но те пребиват с юмруци още през първата седмица. Допускаш грешка: посочваш виновника пред управата на затвора. Пребиват те още два пъти и прекарваш три седмици в карцера. Години по-късно ще продължаваш да виждаш понякога кръв в урината си — спомен от един тежък удар в бъбреците.

Живееш в постоянен страх. Когато те връщат от карцера, научаваш, че едничкият начин да оцелееш в тая джунгла е като се присламчиш към някой сбъркан привърженик на Арийската нация^[2]. Те не проповядват велики идеи, нито настояват да налагат модел за развитие на американския народ. Но много си падат по омразата.

Шест месеца след присъдата баща ти умира от сърдечен удар. Знаеш, че вината за това е твоя. Иска ти се да заплачеш, но не можеш.

В затвора оставаш четири години. Четири години — повечето студенти прекарват толкова в университета. Ти се срамуваш малко от двайсет и петия си рожден ден. Казват, че си се променил, но не си убеден.

Когато те пускат, пристъпяш предпазливо. Сякаш почвата под краката ти може да поддаде.

В известен смисъл цял живот ще се придвижваш по същия начин.

Пред затвора те очаква твоят брат Бърни. Току-що се е оженил. Жена му Марша е бременна с първото им дете. Прегръща те. Последните четири години като че ли се изпаряват от спомените ти. Брат ти пуска някаква шега и ти се смееш, наистина се смееш за първи път от много време насам.

Не си бил прав — животът ти не е приключил в оная мразовита нощ в Масачузетс. Родният ти брат ще ти помогне да се върнеш към нормалното. Даже ще се запознаеш с една красива жена. Казва се Оливия. Тя ще те направи непостижимо щастлив.

Ще се ожениш за нея.

Един ден — девет години, след като минаваш през ония метални врати — ще разбереш, че твоята красива жена е бременна. Купуваш мобилни телефони с камери, та да се чувате и гледате постоянно. Веднъж, докато си на работа, твоят телефон звъни.

Ти се казваш Мат Хънтър. Телефонът звъни втори път. И тогава ти го включваш…